— Да. Не е ли странно, че по това време на годината там не живее никой? Наистина, той никога не искаше да напуска тази къща. Тя беше една от най-малките и най-старите. Мисля, че е първата, която са построили, преди градският елит да започне да строи именията си.
— Това знам и аз. И той ще живее там с Маги и Стивън? Това е само част от семейството. А ти?
— О, аз съм се устроил.
— Какво значи това? Имаш ли си жилище?
— Да, нещо такова. Скоро ще бъде готово.
— Мисля, че няма да чакаш дълго. Наближава краят му; според мен утре трябва да приключим с церемониите.
— Но… но той изглежда добре, отче. Мислех, че ще издържи още дълго.
— Той се старае да изглежда добре, Джо, мислех, че си го разбрал. Но знае, че времето му изтича. Онзи ден, когато си говорехме с доктора, той каза, че е учуден колко дълго е издържал. Анет и детето му дадоха сили и той е щастлив. Странно, но той е щастлив и съвсем подготвен за края. На твое място бих поседял при него през следващите няколко нощи. Между другото, какво става с останалите, Бил, Пеги и Лили?
— Ами Пеги ще остане при Анет, а Джон ще замине с татко. Бил и Лили ще останат в пристройката и ако новите наематели, каквито и да са те, искат да ги задържат, добре, ако пък не, татко ще се погрижи за тях по някакъв начин. За всички е помислил.
— Радвам се да го чуя. А ти сам ли ще живееш в апартамента си?
— Какво друго ще ми предложите, отче? — Джо присви устни, докато чакаше отговор.
Свещеникът повдигна вежди и каза:
— Доколкото знам си търсиш партньор. Познавам две момичета от службите в църквата и едно момиче, което не ходи на църква.
— Откъде знаете за мис Картър?
— О, аз знам много неща. Научавам новините по невероятен начин и от най-различни места. Е, ще вземеш ли едно от тях?
— Възможно е.
— Значи си мислил за това?
— Да, отче. Много мислих за това; всъщност, вече съм решил. Съвсем скоро направих своя избор.
Очите на отец Рамшоу се разшириха.
— Я виж ти! Това се казва новина. Няма ли поне да ми загатнеш коя е?
— Все още не, отче. Когато му дойде времето, ще ти кажа.
— От църквата ли е или не?
— И това ще разбереш когато му дойде времето.
— Е, ще очаквам с нетърпение. Сега трябва да тръгвам. Вечерята беше вкусна. В тази къща винаги готвеха вкусно. И ми става тъжно, нали разбираш. — Той стана и погледна Джо. — Къщата е много красива, особено тази стая с всички тия книги. Какво ще ги правиш? Ще ги разпродаваш ли?
— Някои от тях, но повечето ще задържа.
— За твоя апартамент ли?
— За моя апартамент, който може да бъде и къща.
— Охо, май че се доближаваме до целта. Апартаментът, който може да бъде и къща. Добре, добре! Ти ме познаваш, Джо: веднъж, след като надуша нещо, не се спирам, докато не разбера какво е то. Но този път ще го оставя за изненада, защото те познавам твърде добре.
— Във всеки човек, отче, има нещо, което е съвсем дълбоко вътре в нас и никой друг, освен самият човек не може да проникне там.
— Да, да, прав си, Джо, съвсем си прав. Както и да е. — Той се засмя и поклати глава, обърна се, излезе от стаята, мина през хола и стигна до външната врата. Там се спря и като погледна обратно към стълбите, каза:
— Ако баща ти продаде къщата, няма вече да идвам тук. Лека нощ, Джо.
— Лека нощ, отче. Отче, нали вярвате в силата на молитвата, значи ще видите какво ще стане с новите наематели.
Свещеникът отметна глава назад, засмя се и каза:
— Това е добър съвет, Джо. Ще го изпълня.
В десет часа Анет пожела „лека нощ“ на Дон, той задържа главата й в ръцете си и каза: „Обичам те.“, а тя съкрушено отговори:
— И аз, Дон. И аз те обичам.
И когато той добави: „Бъди щастлива.“ тя се отдръпна от него и като отиде при сестрата в другия край на стаята, каза:
— Мисля… мисля, че довечера ще спя тук.
— Не е необходимо, мисис Коулсън. Ако се наложи, ще ви извикам веднага.
— Предпочитам да остана тук.
— Анет!
Дон каза от леглото:
— Моля те, качи се горе! Аз ще спя. Чувствам се наистина добре.
Тя отново се приближи до леглото и каза:
— О, Дон, предпочитам…
Той взе ръката й.
— Мисис Коулсън, изпълнявайте заповедите ми. Отивайте да си лягате. Ако останете тук на този твърд матрак, ще се измъчвам цяла нощ и няма да мога да заспя. Още повече, че искам да се грижите за дъщеря ми.
Той продължаваше да я гледа продължително и настойчиво, а после каза:
— Моля те!
За да прикрие чувствата си, бързо излезе от стаята. Но вместо да отиде в стаята си, тръгна към апартамента на Джо.
След като никой не отговори, тя влезе и тихо извика:
— Джо?
Отново никой не отговори, тя се обърна и изтича по коридора, мина през хола и тръгна към кухнята. Може би е там и си говори с Маги. Много странно, но Маги продължаваше да върши задълженията си в кухнята и да спи в стаята си, докато свекърът й спеше горе: не само, че трябваше да спазват благоприличие, но това трябваше да се вижда. След всичко, което преживяха и се струваше някакси глупаво.
Но Маги не беше в кухнята. Пеги каза, че е в стаята си и че за последен път е видяла Джо в библиотеката.
Намери Джо в библиотеката. Той седеше на масата и прелистваше някакви книги, но щом я видя, вдигна глава и стана.
— Какво има?
— Не знам. — Тя поклати леко глава. — Изглежда добре, но… но го прави насила. Исках да спя там, но не ми позволи.
— Добре, аз ще стоя до късно и ако има нещо, ще ти се обадя.
— Да, да, знам. Но изглежда променен, някакси много спокоен и по необясним начин щастлив. Това… това ме плаши, изглежда зловещо.
— Няма нищо. Той и слаб и понякога реагира така. Хайде, лягай си. Обещавам, че ако има нещо, веднага ще бъда при теб.
— Обещаваш ли?
— Нали ти казах?
Тя бързо се обърна и тръгна към вратата; но там се спря и се обърна към него:
