— Какви гости? Да не би да е Анет?
— Да, Анет.
— Но как?
— О, съвсем лесно. Тя се обади на Лили. С едно такси Лили ни донесе дрехите и чичо ти Боб ни докара до тук. Е, не гледай така; всичко е наред.
— И детето ли?
— Да, и то е добре. За една седмица е наддала доста.
Маги слезе по стълбите и застана пред него, като каза тихо:
— Да беше му видял лицето, когато взе детето от нея! Като че ли то му даде нов прилив на енергия. Няма да се изненадам ако — тя поклати глава, като че ли искаше да отпъди мислите си. — Това му върне малко силите.
Той не каза нищо, обърна се и бавно тръгна към стаята на Дон. Отмерваше крачките си и се подготвяше за сцената, която щеше да види. Ето ги и тях: бащата, майката и детето, всички заедно.
Първа проговори Анет. Тя стана и каза:
— Не ми се сърди, Джо; просто не можех да издържам в онази стая. Аз съм добре. И двете сме добре. Виж я! — Тя посочи бебето, което Дон придържаше с едната си ръка, а с другата галеше кичурчетата коса. Дон го погледна и каза:
— Това е… най-щастливият ден от… живота ми, Джо. Нали… нали е красива?
— Да, красива е. — Той се беше навел над тях и когато протегна ръка към мъничката ръчичка, която се движеше във въздуха и се хвана за палеца му, в гърлото му заседна нещо и се спусна чак до гърдите и той задиша тежко.
Сестрата разведри атмосферата, като каза:
— Не че всички бебета не го правят това, но тя веднага те позна. Затова внимавай! Ако започне да плаче през нощта, знаеш какво значи това.
— Тя не плаче през нощта — каза Анет. — Казаха ми, че спи дълбоко.
— Точно това и ще направи сега — каза сестрата. — Така. Дай ми я! А ти — кимна тя на Анет — иди да хапнеш нещо и следобед трябва да почиваш в леглото. Изпълнявай всичко! Казах ти какво трябва да направиш.
Когато сестрата взе бебето от ръцете на Дон, Анет се наведе над него, погледна го в лицето и го целуна. Той я прегърна и я притисна до себе си. После остана да лежи и сълзите бавно се стичаха по лицето му.
Джо хвана Анет за ръката, издърпа я от леглото и навън от стаята. Никой нищо не каза докато не стигнаха трапезарията; тя седна погледна го и попита:
— Сърдиш ли ми се?
— Не. Защо мислиш така?
— Защото… защото се върнах на своя глава без да изчакам още един ден, както ти обещах. Но аз съм добре и чувствах, че трябва да съм близо до него. Разбираш ли?
— Разбирам. — Той седна до нея. — Вършех това, което според лекарите е най-добре за теб; ако имаше някаква видима промяна у Дон бих те довел веднага.
— Той изглежда ужасно, Джо.
— Така ли мислиш? Мислех… мислех, че изглежда по-добре — съвсем умишлено излъга той.
— Не, не. Не е от това, че не съм го виждала от една седмица. Но сега, след като видя бебето, може да се съвземе, може да му дойдат сили. Как мислиш?
— Точно това мисля, че ще се съвземе и ще има сили да живее.
Тя поклати глава и отмести погледа си.
— Ти не вярваш в това. Аз също. Прочетох го по лицето на баща ти… или Дан, както настоява да го наричам. И той каза, че ще го изписват, но все още изглежда ужасно. Той… той ми каза, че ще продава къщата: вече е казал на секретарката да даде обява. Радвам се за това. Мразя я тази къща; така искам да преместя Дон и бебето направо в нашата къща. О, стига, стига! — Тя затвори очи и протегна ръка към него. — Знам, че не мога, но… мисля, че татко можеше да изчака докато… — Тя поклати глава. После отново го погледна. — Ти какво ще правиш?
— О, не се тревожи за мен; всичко съм обмислил.
— Нали няма да отиваш в друг град? — В гласа й прозвуча загриженост.
— Не, разбира се, че няма; тук имам работа.
— Би могъл да се устроиш на друго място. Ню Касъл, например. Или Дъръм, където и да е… дори и Канада.
Тя наведе глава и промълви:
— Чувствам се все едно, че съм се загубила някъде, Джо. Мислех… мислех, че мама можеше да дойде да ме види. Знам, че баща ми никога няма да дойде, но… но някакси… е, не дойде. Когато миналата седмица документите бяха попълнени, една от новите сестри ми каза: „Добре, че родителите ви не са били там, когато свекърва ви е буйствала. Обзалагам се, въздъхнали са с облекчение от това, че сте били тук в онази нощ.“ — И когато започнах да плача, тя ме потупа и каза: — Скоро ще дойдат. Успокойте се!
Лицето й се обля в сълзи и той едва се сдържаше да не я притисне до себе си, взе само ръката й и я погали.
— Спокойно. Хайде, не плачи. Ако те види разстроена, това само ще го накара да се почувства зле. А пък… трябва да мислиш и за бебето.
— Между другото — тя избърсваше сълзите си — къде е Стивън? Не съм го виждала.
— О, беше на легло през изминалите няколко дни. Отново има кризи. Мисля, че е чул Пеги и Лили да говорят за възможността къщата да бъде продадена и старите страхове да не би да го изпратят в приют отново са го налегнали. Толкова много са го плашили с това. Опитах се да му кажа, че където и да отидат татко и Маги, той ще бъде с тях. Нали знаеш за тях, Анет?
— Да, сега вече знам, Джо, но преди не знаех. Трябва да си призная, че бях малко изненадана, но не обвинявам нито един от двамата. Не, Джо, не ги обвинявам.
Тя стисна ръката му силно и попита:
— Мислиш ли… мислиш ли, че мозъкът на Дон също е засегнат?
— Откъде ти хрумна пък това?
— Ами… в момента, в който сложих бебето в ръцете му… той го вдигна, като че ли го показваше на някой, погледна към земята и каза: „Това е резултатът.“ Сякаш… сякаш виждаше още някой в стаята. Мислиш ли, че…?
Той взе и другата й ръка, стисна ги силно между двете си големи ръце, нежно ги разтърси и каза:
— Той не губи разсъдъка си, скъпа; просто му се струва, че майка му се е върнала. Знаеш ли, той не си въобразява, защото понякога и аз имам същото чувство. Недей… недей. Моля те, недей да трепериш така. Няма от какво да се страхуваш. Нея я няма. Тя е мъртва. О, ти знаеш какво беше той за нея и такива неща се случват, независимо дали искаме или не. Преди няколко месеца нямаше да го повярвам. — Гласът му стана по-твърд сега. — Но знам, както и той, че тя е в тази стая. Това е същото, което тормози горкия Стивън. Опитваме се да го отдадем на факта, че той не знае какво ще се случи с него, но докато преди не излизаше от стаята на Дон, сега се страхува да влезе вътре. Последният път, когато влезе там, той в действителност се подмокри. Това не се е случвало преди. Не усети ли нещо странно, когато влезе?
— Не. Може би не стоях там дълго време. Толкова се радвах да го видя.
— Ако той не ти каже нищо за това, не се издавай, че те е страх. Само му кажи, че тя не може да му стори нищо лошо. И съм сигурен, колкото и да е странно, че тя не иска да му навреди; просто го иска него. Но има и нещо друго и трябва да го кажа: когато смъртта дойде при него, тя ще си замине, защото съществува най-вече в съзнанието му.
— Но ако това е така, как е възможно и ти да усещаш, че тя е там?
— Предполагам, че тя е и в моето съзнание. Любовта и омразата могат да създадат едно неосезаемо тяло. Аз поне така си го обяснявам: ето ни нас тримата, трима мъже. Любовта на Дон, или това, което е изпитвал към нея, се е превърнало в омраза поради неестественото му обсебване от нея. Що се отнася до мен, отношението й към мен през изминалите години създаде неприязън. Това би могло да граничи с омразата. Но при Стивън това е страх: страхът я е създал. Ами — той въздъхна — това е единственото
