— Според мен, въпросната личност е доктор сама на себе си. Слагате я на една количка, закарвате я до колата, завеждате нея и детето й в къщи и оттам направо в леглото. Има ли нещо по-просто от това?
Анет се усмихна на Харви.
— Ето нещо разумно. Какво ще кажеш, Джо?
— Според мен нещата все още са в ръцете на лекарите. Ще поговоря с някой от тях и ще се върна.
След като той излезе от стаята, Харви и Фло се спогледаха и се обърнаха към Анет и тя каза:
— Джо никога не е бил в лошо настроение. Но… как мислите вие? Има ли му нещо?
— Изглежда. — Фло сви устни и се обърна към Харви. — Не мислиш ли, че е така?
— Ако искате да знаете какво мисля, уважаеми дами, то е, че всички, имам предвид абсолютно всички си го изкарват на Джо. Доколкото разбирам, той се е превърнал в кошче за душевни отпадъци и утешител. Джо ще направи това, Джо ще направи онова. И трябва да се е случило нещо, което да му е дало повод да си мисли, че вече е изморен от душевни изповеди. Може и да греша; може пък да има нещо друго. Но от краткото ми познанство с него мисля, че това не е оня Джо, когото познавах.
Фло стана от края на леглото и каза:
— Ако можеше да не заминаваме. — Тя погледна мъжа си.
— Вече решихме — каза той.
— О… О, да, знам и чакам с нетърпение и ако казах, че не ми се заминава, то е само защото искам да видя Анет устроена. — Тя протегна ръка и погали Анет по косата. — Веднъж да се установиш в собствения си дом, можеш да започнеш нов живот. — Гласът й притихна; тя се отмести от леглото и каза: — О, господи! Какво говоря!
— Фло, аз не съм разстроена. Такива неща не ме безпокоят. Отдавна се примирих с това. Дон скоро ще си замине. Точно затова искам да се върна. А ти трябва да заминеш и да бъдеш щастлива. И няма жена, която да не бъде щастлива с такъв хубав човек. — Тя протегна ръка и Харви я взе. — Нали ще ми пишете всяка седмица? А може би след време… да ви погостувам с малката Фло.
Двамата стояха над нея без да кажат нито дума тя ги прегърна, сълзите на Фло се смесиха с нейните и двете изхлипаха „довиждане“. Последните думи на Харви преди да си тръгне, бяха:
— Винаги ще съм ти благодарен, Анет, за това, че беше готова да дадеш на сина си — ако беше син — моето име. Никога няма да разбереш какво означава това за мен.
Когато остана сама, Анет усети буцата в гърлото си, но си каза, че няма да се предава, защото ако се разстрои, няма да може да се върне в къщи. И все пак, някакси се ужасяваше от мисълта да се върне в тази къща, въпреки, че там все още беше Дон. Но нямаше да може да я напусне преди Дон да направи това. Както и Джо. Какво ставаше с Джо? Никога не го беше виждала такъв, какъвто беше преди малко; чужд. Не беше този Джо, на когото можеше да разчита, Джо, който винаги беше там. Ами ако той също искаше да си замине? Всичко се променяше. Съвсем естествено е, мислеше си тя, но въпреки всичко беше възприела Джо като човек, който никога няма да се промени: той беше там, улегнал и въобще някой, на който можеш да разчиташ. Спомни си, че преди няколко седмици го беше видяла в града да говори с Мери Картър. Тя беше хубаво момиче на неговата възраст. Но беше протестантка. Религията не беше пречка, ако Джо наистина я харесваше. Ами Айрини Шилтън? Тя го преследваше много отдавна и също беше католичка. Беше много красива и по-млада от него. Странно, но той никога не я беше харесвал.
Вратата се отвори и сестрата влезе с бебето на ръце и когато й го даде на нея, каза:
— Със всеки изминат ден наддава. Нали е чудесна?
Анет я погледна и каза:
— Искам да говоря със старшата сестра колкото се може по-скоро. Аз…
— Нещо не е наред ли?
— Не, не; всичко е наред. И вие сте толкова внимателна, но аз искам да се върна в къщи. Съпругът ми е много болен. Искам да види бебето.
— О, разбира се! Ще кажа на сестрата.
12
Беше осем часът на следващата сутрин. Фло и Харви бяха готови за заминаването: бяха се сбогували с Дон и останалите и стояха навън до колата, където Джо и Харви си стиснаха ръцете за сбогуване.
— Нали ще ни дойдеш на гости, Джо? Обеща ни. Ще дойдеш ли?
— Ще дойда. Ще дойда. Не се безпокойте. — Той се засмя и добави: — Веднага бих си приготвил багажа и бих тръгнал с вас, но не и сега. Двамата ще си правите компания.
Фло не се засмя; тя прегърна Джо и го целуна, погледна го в очите и бавно каза:
— Който чака, ще дочака, Джо.
Тя се обърна назад, където стоеше Харви и държеше вратата на колата отворена.
— Виж какво стана с мен!
Тя отново го целуна и той отвърна на целувката й.
Гледаше как колата се отдалечава по пътя; от единия прозорец се подаваше ръката на Фло, а от другия за секунда се показа ръката на Харви. Те заминаха и той се чудеше дали някога щеше да ги види отново.
Бавно се прибра в къщи. Който чака, ще дочака.
Който чака какво?
Когато влезе в стаята на Дон, сестрата току-що беше приключила с тоалета на пациента си, отмяташе кичур коса от челото му и си тананикаше: „Кой отново е красив“.
Гласът й подразни Джо. Дон не показваше как му действа това. Той погледна Джо и попита:
— Заминаха ли?
— Да, заминаха.
— Тя няма представа, — той се задъха, докато поемаше въздух — че там никак няма да й е лесно. — Дон се задъха още веднъж. — Няма… няма да се изненадам, ако се върнат тук… скоро.
— О, мисля, че са наясно какво им предстои. Тук са се справили, значи и там ще успеят.
— Всички… всички сте облечени официално.
— Да, от време на време трябва да ходя на работа, нали знаеш — Джо се усмихна. — Трябва да ме виждат.
— Сестрата каза, че… лампата ти е светила до два и половина… тази сутрин.
— Тя си вре носа навсякъде, като всички сестри. Той погледна към сестра Портър, която се обърна, усмихна се и каза:
— Довечера ще й го кажа. Доста е обидчива, ще ви го върне.
— Много добре. — Сега той й се усмихна; после отново погледна към Дон и каза: — Е, аз тръгвам. Ще се върна за обяд. Внимавай как ще се държиш. Чуваш ли?
— Джо? — Дон не говореше, а почти шепнеше. — Кога… пристига… тя? Искам да кажа…
— Няма определен час. Следобед ще отида там; твърде възможно е да се върнем заедно.
— Моля те, Джо, доведи я!
— Добре. — Той го потупа по рамото. — Не се тревожи и се успокой!
Каза това, обърна се и излезе като тръгна през коридора към апартамента си.
Сложи някакви книжа в куфарчето си, постоя малко така, гледайки ги и си повтори мрачно: Който чака ще дочака. Господи! Фло сигурно е разбрала, че той се надява на това. Добре, де, не беше ли така?
Не, не. Нямаше да позволи да говорят така за него.
На обяд той влезе в хола и видя Маги бавно да слиза по стълбите. Тя се спря, той също и като и се усмихна, каза:
— Значи си дойде?
— Да, дойдох си. Чак когато излязох от болницата, разбрах колко много ми е струвало всичко това. Ще ти приготвя нещо преди да излезеш. — Тя посочи стаята на Дон. — Имаме си гости.
Той погледна нататък.
