блъскам в гърба на спрелия Щербатий.
— Защо спря, Трофим?
— Тук по-внимателно трябва, панич. Рекичка ще преминаваме.
Чувам как бързо течащата вода бълбука и проплясква около Трофимовите ботуши и почти веднага чувствам, че и аз самият постепенно нагазвам във водата, която еластично и яростно се удря в краката ми. Разлялата се горска рекичка не е дълбока, но тя така стремително се носи надолу по стръмния склон, че съм принуден да влача краката си по дъното от страх да не бъда повлечен от течението. От време на време попадам на по-дълбоки места и всеки път, внезапно хлътвайки в тях, чувствам как от уплаха дишането ми се прекъсва от бърза и къса въздишка. Малко ми е страшно, защото самата вода не виждам в тъмнината, но от всички страни, надалеч около себе си чувам нейното забързано ромолене, тайнствени приплясквания и гневен ропот…
Накрая излизаме на плътен, твърд пясъчен бряг. Аз едва сега забелязвам, че нощта малко е просветляла, — вече смътно виждам гърба на крачещия напред Трофим и неясните очертания на боровете. Трофим пътьом обръща към мен глава и шепне:
— Е, панич, вървете бавно, не шумете! Сега ще стигнем токовището. „Той“ още от вечерта е кацнал на мястото, а сега се е събудил и слуша…
— А скоро ли ще започне? — питам също шепнешком.
— Тсс… тихичко!… Отначало жеравите ще запеят.
Сега ние се придвижваме бавно, стъпка по стъпка. Под краката ни е тесничка горска пътечка, леко заледена и хлъзгава.
Трофим върви съвсем безшумно в своите леки обувки от лико, но аз почти непрекъснато настъпвам някакви клонки и съчки и ми се струва, че пращенето от чупенето им оглушително се разнася по цялата гора.
Трофим спира и без да се обръща, ме вика с ръка. Аз приближавам. Той се навежда към ухото ми и шепне така тихо, че с мъка улавям думите му:
— Тук ще спрем. Не мърдайте, панич!
Нощта избледня още повече. От земята се издигна гъста мъгла. Аз чувствам нейния влажен допир върху лицето си, усещам миризмата й на влага. На нейния бял фон най-близките борове неясно се очертават със своите прави голи стволове. В тяхната неподвижност сред дълбоката тишина, сред тази хладна мокра мъгла се чувства нещо сурово, съзнателно печално и покорно.
Не зная колко време е минало, може би пет минути, може би половин час. Внезапно слухът ми бива поразен от такива странни звуци, че аз неволно изтръпвам от изненада. Това са някакви високи, необикновено звучни и хармонични стонове. Никак не мога да определя откъде идват: отдясно, отляво, отпред или отзад? Те бързат, имитират се един друг, задминават се, сплитат се и отново се разделят, като образуват своеобразен птичи хор, а разбудената гора им отговаря със звънливо чисто ехо.
— Жерави! — едва чуто произнася Трофим.
„Уу-рли, урлу-рли, урлу-рли“ — стене по цялата гора невидимият хор и едва замлъкнал, в гората отнякъде от противоположния край на гората се разнасят същите хармонични стонове на друго ято пробудили се жерави, после се обаждат трето ято, след него — четвърто… Този утринен концерт пробужда цялата гора. Заек започва да шумоли някъде близко около нас, кукумявка се разкиска и отново всичко стихва, потъва в предишната сънна дрямка. Ние стоим мълчаливи и неподвижни. Едва дишаме и губим представа за времето, подслушваме тайните на гората.
Изведнъж Трофим трепна, протегна врат, изпъна напред тяло и така замръзна в напрегната очаквателна поза. Очевидно неговият привикнал слух бе доловил някакви далечни, слаби звуци, но аз, колкото и да се вслушвах, колкото и да напрягах вниманието си, нищо не можах да доловя освен непрекъснатия глух шум в ушите ми.
— Пее! — прошепна Трофим. — Чувате ли?
— Не.
— Нищо, вървете след мен! Скачайте, както правя аз! Стъпка в стъпка… А като чуете съвсем ясно песента, кажете ми… Аз ще ви оставя… А? Долавяте ли? Пак запя!
Но аз, както и преди, нищо не чувах. Изведнъж Трофим, като че подхвърлен от силна пружина, се отлепи от мястото, направи три грамадни скока напред по дълбокия сняг и спря като вкаменен. Аз не успях да го последвам и пропуснах един скок.
Трофим мълчаливо се обърна към мен и със зло и развълнувано лице ми се закани с пръст.
След минута пружината пак го изхвърли напред. Сега аз успях и попадайки в същите стъпки в снега, по които допреди секунди се намираха краката на Трофим, можах да спра едновременно с него. Трофим одобрително поклати глава.
По този начин направихме около двадесет прибежки, когато накрая долових гласа на пеещ глухар. Това бяха сухи, отривисти звуци с метален оттенък, наподобяващи почукване с нокът по празна метална кутия. Те следваха един след друг, отначало много рядко, с интервал от няколко секунди, но след това се повтаряха все по-често и по-често, докато преминаха в бърз, почти сливащ се барабанен бой. В този момент ние с Трофим стремглаво се хвърлихме напред, високо вдигайки крака и разхвърляйки около себе си пръхкав сняг.
— Трофим — прошепнах аз, като дръпнах горския за ръкава, — сега аз…
Той грубо изтегли ръката си и укорително поклати глава. И чак когато глухарят пак забарабани, Трофим рязко се обърна към мен и крясна.
— Може да се говори само по време на пеенето. Почакайте!
Като изчака още едно барабанене, той бързо прибави с висок глас:
— Запомнете! Целете се по време на пеене! Зареждайте по време на пеене! Стреляйте по време на пеене…
Накрая, по време на третото барабанене, той каза вече по-спокойно:
— И ако ви се прииска да кашляте, пак чакайте песента… Е… вървете!
Глухарят почти веднага „запя“ за четвърти път. Понесох се напред. В същото време побягна и Трофим, но не след мен, а в противоположна посока. По такъв начин за пет прибежки ние се изгубихме от поглед и аз останах сам.
Сърцето ми биеше така силно и краката ми така трепереха, че реших да пропусна няколко песни, за да се съвзема. И в този момент долових съвсем ясно ново плюкане и ново брусене с непрекъснат твърд и рязък звук, наподобяващ повече стържене или триене на две метални повърхности. Това брусене не продължава дълго — около четири секунди, — но през тези секунди глухарят абсолютно нищо не вижда и не чува, защото плътно затваря очи, а слуховият му канал се запушва от набъбналите с кръв кожни гънки и костните израстъци върху долната му челюст. В тези секунди птицата няма да обърне никакво внимание дори на оръдеен изстрел. Много по-късно разбрах, че всички тези звуци глухарят произвежда чрез своя крив и твърд клюн. Той е единствената птица, която няма език, но за сметка на това огромната му устна кухина е прекрасен резонатор. Започвайки да пее, той удря горната част на клюна си в долната. После се ослушва. Повтаря същото и пак се ослушва. След това продължава следващите „части на песента“.
Докато си почивах, глухарят изведнъж престана да пее и замлъкна, вероятно за около десет минути. После той продължи. Съгласно наставленията на Щербатия аз пропуснах първата песен. Глухарят веднага, почти без прекъсване, запя втората и аз направих няколко скока напред.
Равният наклон, по който ми се налагаше да тичам до този момент, премина в ниско разположено воднисто блато, обрасло с рядка борова гора. На отделни места растяха редки елхи, трепетлики и нискостъблени храсти хвойна. Самотни туфи, покрити с мек мъх и боровинки, стърчаха тук-там изпод тънкия и крехък утринен ледец, покрил през нощта блатото. Невинаги успявах да стъпя на тези туфи и се хлъзгах, затъвайки до кръста в тиня. Бахилите ми се наляха с вода и страшно натежаха. Един път, измъквайки крака от блатото, не можах да запазя равновесие, пробих с тяло тънкия лед и се проснах целият право в лепкавата студена каша. Аз обаче имах мъжеството да лежа в това неудобно положение, за да не подплаша глухаря. Лежах и слушах как над мен бълбукат издигащите се от блатото мехури, чувствах как вонящата влага бавно се просмуква във врата ми и ръкавите на дрехата… За щастие глухарят не подложи на дълго изпитание търпението ми. Когато той запя, аз бързо скочих и се закрепих на туфата. При следващата песен затичах по-нататък. С всяка прибежка песента ставаше все по-ясна и по-ясна. Накрая спрях. Чувах, че
