глухарят пее някъде съвсем наблизо, над самата ми глава, на един от шестте или седемте бора, заобиколили в почти правилен кръг туфата, на която стоях. По време на пеенето вдигнах глава и започнах жадно да се вглеждам в гъстите шапки на боровете, но или нощта беше все още твърде тъмна, или зрението ми — недостатъчно остро, та аз нищо не различавах в тези черни маси от заплетени клони.
А глухарят все пееше и пееше, като редеше песен след песен. Той така се разгорещи, че окончателно забрави за предпазливостта: вече не чакаше, а започваше направо с барабанене и едва завършил една песен, веднага започваше друга. Никога през живота си — нито по-рано, нито впоследствие — не съм чувал нещо по-странно, загадъчно и вълнуващо от тези металични, твърди звуци. В тях се чувства нещо допотопно, нещо принадлежащо на отдавна изчезнали формации, когато птици и зверове от чудовищен вид са се викали със страшни гласове в тайнствените първобитни гори.
Стори ми се, че в клоните на най-близкото дърво мръдна нещо черно. Това „нещо“ би могло да бъде и клонче, и птица, но въображението ми подсказваше, че то е глухарят. С треперещи ръце се прицелих… Краката ми също трепереха от вълнение, а сърцето така биеше в гърдите ми, че ми се струваше, че звукът от неговото биене се разнася по цялата гора.
Глухарят запя отново. Аз дръпнах спусъка. Как загърмя, как затрещя разбудената след моя изстрел гора!… По цялата й грамадна площ се понесе ехо, разбивайки се в дърветата на хиляди, бавно затихващи отзвуци, и още дълго-дълго глухо бучеше и тътнеше, някъде далеч в края на гората… От дървото като дъжд се посипаха откъснати от изстрела борови иглички. Сигурно те са обсипали и глухаря, защото той за няколко секунди прекъсна песента, но след това, като че ли разсърден на внезапната пречка, запя с ново ожесточение.
Веднага след своя изстрел чух зад гърба си, много надалеч, изстрела на Трофимовата шестлинейна едноцевка — характерен, дълъг, глух, подобен на топовен изстрел. „Този там навярно не е пропуснал“ — помислих аз и почувствах в сърцето си ловна завист.
Наближаваше да се развидели. Стана още по-прохладно и по-влажно. Пак се провикнаха жерави и отново отговориха на техния вик горските обитатели: звънко запърха кълвач, меланхолично застена гургулица, някъде се зачу срамежливо и нежно бълбочене на тетрев, птичетата с лек писък се размърдаха в храстите.
А аз все стоях, като не се решавах да стрелям още един път, и започнаха да ме налягат скука и умора. Изведнъж от страната на Трофим се раздаде втори изстрел. Нещо мръдна горе над главата ми. Вдигнах очи и почти на същото място, по което преди малко стрелях, съвсем ясно видях глухаря.
От мен до него по права линия имаше не повече от десет-петнадесет крачки, но ми се стори голям колкото домашен гълъб. Пеейки, той ту изтегляше напред, ту прибираше шията си — също като пуяк, когато кряска, а преминавайки към втората песен, той целия се обръщаше кръгом на клона, разперваше надолу крила и с шум разтваряше като ветрило опашка. Във всичките му движения имаше нещо натруфено, дълбоко важно и комично.
Този път не пропуснах. Глухарят като камък рухна долу, удряйки се тъпо и плътно о̀ земята. Притичах до него. Той беше жив и конвулсивно се биеше и подскачаше по земята, яростно удряйки с могъщите си криле. Страданията му обаче не бяха продължителни. Той падна по гръб в малка локвица и не можа повече да се повдигне. Няколко пъти шията му се вдигна и се спусна във водата, после по краката му премина лека ситна тръпка и всичко беше свършено.
Аз го вдигнах. Тежеше около петнадесет фунта, а по ръст се равняваше на средно голям пуяк. Шията и коремът му бяха черни, гърбът — светлокафяв, с белезникави петна, веждите — червени с кадифян оттенък, краката — в сиви гащички, а пръстите им — покрити с костени ресни, очите — кръгли, кафяви, с голяма кръгла и черна зеница.
Скоро дочух гласа на викащия ме Трофим и ние се събрахме на предишната пътечка. На гърба му висяха два глухаря, които той бе завързал един за друг, промушвайки през клюновете им връвчица.
— Аз съм хитър — се похвали той. — Като приближих до своя петел, чух, че в този момент долетя и друг и кацна близичко… Когато започнаха и двата да пеят, помислих си, че ако гръмна моя, другият ще чуе и ще отлети. И ето какво направих. Прицелих се в моя и чакам кога другият ще запее. Щом оня запя, аз веднага — бум! — и падна. И веднага към другия — раз! — и готово. Ето така ги правим ние тези работи, панич!…
След това премери на ръка моя глухар и изказа похвала:
Петелът е добър… Добър е петелът… Е, наслука, панич! Когато се връщахме обратно, гората съвсем се събуди, оживя и се изпълни с радостен птичи глъч. Миришеше на пролет, на просъхваща земя и на миналогодишна гнила шума. Синьото небе беше така прохладно, чисто и весело, а върховете на боровете, като обсипани със златен прах, вече се грееха в първите лъчи на пролетното слънце.
Информация за текста
© 1899 Александър Куприн
© 1979 Воля Драгомирецкая, превод от руски
1899
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
Художник: Иржи Красл
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17597)
Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00
1
2
3
Бахили — вид дебели кожени чорапи. Те се правят от цяло парче кожа и затова изобщо не пропускат вода — Б.а.
