Уил не беше особено изненадан, че знае за противоречивото му минало; то едва ли можеше да се нарече държавна тайна. Беше обаче впечатлен от бързината, с която бе повдигнала темата. Обикновено му трябваше повече време, за да накара някоя жена да кипне. Определено си я бива, трябваше да й го признае.
Беше приел прехвърлянето в Ню Йорк преди шест години, когато Хал Шеридън най-сетне го изрита от гнездото, след като убеди шефовете във Вашингтон, че е в състояние да се справи на шефско място. От офиса в Ню Йорк решиха, че е приемлив кандидат за шеф на отдела за големите обири и тежките престъпления. Беше пратен обратно в Куонтико на директорски курс, където му натъпкаха главата с всичко, от което се нуждаеше един съвременен началник от ФБР. Естествено, много добре знаеше, че не бива да чука колежки, дори и да са от други отдели, но в учебниците на Куонтико бяха пропуснали да сложат снимка на Рита Матър.
Рита бе толкова сочна, така омайна, толкова примамлива и за креватните й умения се носеха такива слухове, че в крайна сметка нямаше друг избор. Криха връзката си месеци наред, докато шефът й от отдел длъжностни престъпления не й вдигна заплатата, както очакваше, и тя помоли Уил да се намеси. Когато той се възпротиви, Рита хвърли бомбата и го издаде. Последва страшна каша — изслушване пред дисциплинарната комисия, адвокати, шефове от централата. Беше на косъм от уволнение, но Хал Шеридън се намеси и уреди тихомълком да го понижат и да го оставят да си изкара двайсетте години. В петък Сю Санчес му докладваше; в понеделник той докладваше на нея.
Разбира се, мислеше да подаде оставка, но, ох, пенсията — толкова близо и така желана. Прие съдбата си, мина през задължителния курс за превенция на сексуалния тормоз, продължи да върши сносно работата си и увеличи малко броя на чашките.
Преди да успее да отговори на Нанси, Клайв се размърда и отвори очи. Няколко мига гледаше неразбиращо, след което си спомни къде е. Премлясна с пресъхнали устни и нервно погледна скъпия си ръчен часовник „Картие“.
— Е, още не съм мъртъв. Шефе, става ли да се изпикая без федерална помощ?
— Няма проблем.
Клайв забеляза, че Нанси е разстроена.
— Добре ли си, мис ФБР? Изглеждаш бясна. Не си ядосана на мен, нали?
— Разбира се, че не.
— Значи си бясна на шефа.
Клайв стана несигурно от стола си и с мъка разгъна страдащите от артрит стави.
Направи две крачки и внезапно спря. На лицето му се появи смес от объркване и тревога.
— Ох, Господи!
Уил рязко завъртя глава и огледа стаята. Какво ставаше?
За част от секундата изключи възможна стрелба.
Нямаше пръснато стъкло, не се чу тъпият звук от удара на куршум в плът, нямаше алени пръски.
— Уил! — извика Нанси, когато видя как Клайв се люшва напред и пада по лице на пода.
Стовари се с такава сила, че от удара носовите костици се пръснаха и покриха килима с абстрактна кървава шарка, приличаща на картина на Джаксън Полак. Ако беше станало върху платно, Клайв сигурно с радост би го добавил към колекцията си.
Седем месеца по-рано
Бевърли Хилс, Калифорния
Питър Бенедикт видя отражението си и се възхити на начина, по който се издължаваше и изкривяваше от стъклената повърхност. Фасадата на сградата представляваше дълбока вдлъбната крива, издигаща се на десет етажа над булевард „Уилшър“, която почти те всмукваше от тротоара към двуетажния диск на лобито. Отпред имаше аскетичен двор, застлан с плочи, студен и пуст, ако не се брои бронзовата статуя на Хенри Мур — леко килната настрана фигура със смътно човешки форми. Стъклата на сградата бяха напълно огледални и улавяха настроението и цветовете на околната среда — и тъй като това бе Бевърли Хилс, настроението обикновено бе добро, а цветът на небето — наситено син. Поради заоблеността си стъклото улавяше също така образи от други нива и ги смесваше като салата — облаци, сгради, статуята, пешеходците и преминаващите автомобили.
Беше прекрасно.
Това бе неговият миг.
Бе стигнал до върха. Имаше определена и потвърдена среща с Бърни Шварц, един от боговете на компанията „Артистични таланти, Инкорпорейтид“.
Беше се вълнувал много за облеклото си. Никога не бе присъствал на подобна среща, а бе неловко да се поинтересува какъв е етикетът. Дали в тази епоха агентите носеха костюми? Ами писателите? Дали да се помъчи да изглежда консервативен? Или ексцентричен? Закопчан от горе до долу или небрежен? Реши да не рискува и да се придържа към средния път — сиви панталони, бяла риза, синьо сако, черни обувки. Докато приближаваше диска, успя да се види — този път неизопачен — в едно огледално пано, и бързо извърна поглед, смутен от кокалестата си фигура и оредяващата коса, която обикновено криеше под бейзболен каскет. Едно му бе ясно — колкото по-млад е писателят, толкова по-добре, и изпитваше ужас, че оплешивяващото му теме го кара да изглежда далеч по-възрастен. Трябваше ли светът да знае, че наближава петдесетте?
Въртящата се врата го пое и изхвърли в мразовития въздух вътре. Рецепцията бе изработена от полирано дърво и следваше извивката на сградата. Подът също беше заоблен, от извити тънки дъски хлъзгав бамбук. Вътрешният дизайн лъхаше на лекота, свободно пространство и пари. Редицата рецепционистки с вид на филмови звезди и с невидими слушалки и микрофони говореха едновременно:
— АТИ, с кого да ви свържа?
— АТИ, с кого да ви свържа?
Повтаряха го отново и отново, превръщайки въпроса в обредно припяване.
Бенедикт вдигна глава и високо в галериите горе видя армия млади мъже и жени, които се движеха енергично във всички посоки. Да, агентите определено носеха костюми. Нацията на „Армани“.
Приближи рецепцията и се покашля, за да привлече внимание. Най-красивата жена, която бе виждал през живота си, го попита:
— С какво мога да ви помогна?
— Имам среща с господин Шварц. Името ми е Питър Бенедикт.
— Кой по-точно?
Питър примигна объркано.
— Н-н-не разбирам какво имате предвид — заекна той. —
— Кой
— О, ясно! Бърнард Шварц.
— Моля, седнете. Ще се обадя на асистента му.
Ако не знаете, че Бърни Шварц е един от най-големите агенти на таланти в Холивуд, едва ли бихте го разбрали, след като видите кабинета му в ъгъла на осмия етаж. Може би бихте го помислили за колекционер на произведения на изкуството или антрополог. Кабинетът бе лишен от обикновените аксесоари — нямаше филмови плакати, снимки на звезди или политици, награди, ленти, дискове, плазмени екрани и списания. Имаше само африканско изкуство — всякакви дървени статуетки, декоративни гърнета, кожени щитове, копия, геометрични мотиви, маски. За дребен, тлъст и застаряващ евреин от Пасадена Бърни проявяваше сериозен интерес към Черния континент. Извика през вратата към четиримата си асистенти:
— Припомни ми защо се виждам с този тип?
— Виктор Кемп — отвърна женски глас.
Бърни махна с ръка.
— О, да бе, сетих се. Донесете ми папката с материалите и ме прекъснете след десетина минути най- много. Или по-добре след пет.
Когато влезе в кабинета на агента, Питър моментално се почувства неспокоен в присъствието на Бърни, макар че дребният мъж бе надянал широка усмивка на лицето си и му махаше от бюрото си като палубен
