Библиотеката на мъртвите

офицер на самолетоносач.

— Влизай, влизай.

Питър приближи, преструвайки се на щастлив. Беше поразен от примитивните африкански артефакти.

— Какво да ти предложа? Кафе? Имаме еспресо, капучино, каквото пожелаеш. Аз съм Бърни Шварц. Радвам се да се запознаем, Питър.

Леката му тънка му ръка бе сграбчена и стисната здраво няколко пъти от малките дебели пръсти на домакина.

— Може би вода?

— Роз, ще донесеш ли вода на господин Бенедикт? Сядай, сядай. И аз ще дойда на дивана.

Секунди по-късно се материализира поредната красавица — този път китайка — с бутилка „Евиан“ и чаша. Тук всичко вървеше на високи обороти.

— Е, Питър, със самолет ли пристигна? — поинтересува се Бърни.

— Не, с кола.

— Умно, много умно. Казвам ти, никога повече няма да стъпя на самолет, още по-малко на пътнически. Единайсети септември още ми се струва, сякаш бе вчера. Като едното нищо можеше да бъда в един от онези самолети. Жена ми има сестра в Кейп Код. Роз! Ще ми донесеш ли чаша чай? Е, Питър, значи си писател. Откога пишеш сценарии?

— От около пет години, господин Шварц.

— Моля те! Наричай ме Бърни!

— От около пет години, Бърни.

— Колко си втъкнал в пояса си?

— Искате да кажете колко са завършените ли?

— Да, да, завършените проекти — нетърпеливо рече Бърни.

— Онзи, който ви изпратих, е първият ми.

Бърни замижа, сякаш съобщаваше телепатично на момичето си: Пет минути! Не десет!

— Е, добър ли си? — попита той.

Питър се зачуди на въпроса. Беше изпратил сценария преди две седмици. Нима Бърни не го беше прочел?

За него сценарият му беше като свето писание, пропито с едва ли не магична аура. Беше излял душата си в своето творение и винаги държеше на видно място на бюрото си старателно подвързано копие — първото му произведение. Всяка сутрин на излизане докосваше корицата, както човек докосва амулет или погалва шкембето на Буда. Това бе неговият билет за един друг живот и Питър изгаряше от желание да го продупчи. Нещо повече, самата тема беше много важна за него — пеан, както го виждаше, на живота и съдбата. Като ученик беше дълбоко развълнуван от „Мостът на крал Луи Свети“, роман на Торнтън Уайлдър за петима непознати, загинали заедно при срутването на мост. Естествено, след като започна новата си работа в Невада, той мислеше все повече върху идеите за съдбата и предопределеността. Избра да създаде съвременен прочит на класическата история, като в неговата версия животът на непознатите се пресича в момента на терористична атака.

Бърни получи чая си.

— Благодаря, миличка. Хвърли око на следващата ми среща, става ли?

Роз излезе извън полезрението на Питър и намигна на шефа си.

Бърни не беше чел сценарии от години. Други хора го правеха вместо него и му даваха анотации.

— Да, да, бележките ми са тук.

Отвори папката с анотацията на Питър и прегледа бързо двете страници.

Слаб сюжет.

Отвратителен диалог.

Слаби герои и т.н., и т.н.

Оценка — задоволителен.

Бърни остана в ролята си, усмихна се още по-широко и попита:

— Е, Питър, кажи ми, откъде познаваш Виктор Кемп?

Месец преди това Питър Бенедикт бе отишъл в „Констелейшън“, окрилен от нова надежда. Предпочиташе това заведение пред всяко друго казино във Вегас. То бе единственото, в което имаше полъх на интелектуалност, а и си падаше по астрономията още от момче. Лазерните лъчи непрекъснато рисуваха по купола на планетария в голямата зала разположението на звездите над Лас Вегас точно във вида, в който можеха да се видят, ако подадеш глава навън, а някой изгаси стотиците милиони електрически крушки и двадесет и четирите хиляди километра неонови тръби, които заличаваха небето. Ако се вглеждаш внимателно, идваш достатъчно често и си вещ по темата, след време ще можеш да различиш всяко едно от осемдесетте и осем съзвездия. Големият черпак, Орион и Андромеда бяха детинска работа. Питър беше намерил и далеч по-невзрачните — Врана, Делфин, Еридан, Секстант. Всъщност, не му достигаше единствено Кома в Косите на Вероника — слаб звезден куп, притиснат между Ловджийски кучета и Дева. Някой ден щеше да открие и него.

Играеше блекджек на масата с високи залози (от сто до пет хиляди долара). Плешивото му теме бе скрито от бейзболен каскет на „Лейкърс“. Почти никога не качваше над минимума, но предпочиташе тези маси, защото гледката бе по-интересна. Беше добър и дисциплиниран играч и обикновено завършваше с неколкостотин долара отгоре, но често му се случваше да си тръгва и с хилядарка по-богат или по-беден, в зависимост от каприза на картите. Истинската тръпка бе друга — да гледа как големите играчи финтират, цепят, удвояват, рискувайки по петнайсет-двайсет хилядарки на игра. С най-голямо удоволствие би се отдал на подобен приток на адреналин, но знаеше, че не може да си го позволи — не и при неговата заплата.

Дилърът — унгарец на име Сам — забеляза, че тази вечер не му върви, и се опита да повдигне духа му.

— Спокойно, Питър, късметът ще ти се усмихне. Ще видиш.

Не беше особено убеден. В купа имаше минус петнайсет, което бе в полза на къщата. Това обаче не промени играта му, макар че всеки здравомислещ картоиграч щеше да спре за момент и да продължи, когато сборът се вдигне.

Питър бе странна птица на масата. Броеше, защото можеше. Мозъкът му работеше много бързо и нямаше никакъв проблем да усвои техниката, но не можеше да не брои. Големите карти (от десетка до асо) бяха минус едно; малките (от две до шест) — плюс едно. Добрият играч трябваше да може прави две неща — да знае колко точки има в шестте тестета, от които се раздаваше, и точно да прецени броя на нераздадените карти. Когато сборът е нисък, залагаш най-малко или пасуваш. Когато е висок, залагаш агресивно. Ако знаеш какво правиш, можеш да спънеш закона на средните стойности и да печелиш постоянно — по-точно, докато не бъдеш хванат от дилъра, шефа на масите или от нечие всевиждащо око и не бъдеш изритан.

От време на време Питър вземаше решения според сбора, но тъй като никога не променяше залога си, така и не успяваше да превърне в капитал знанията си. Харесваше „Констелейшън“, наслаждаваше се на трите или четирите часа раздаване по масите и се страхуваше да не го изритат от любимото му свърталище. Беше се превърнал в част от мебелировката.

Тази вечер на неговата маса имаше само двама други играчи — анестезиолог от Денвър със замъглени очи, дошъл тук на някакъв медицински конгрес, и издокаран шеф с посребрени коси, единственият, който залагаше сериозни пари. Питър бе вътре с шестстотин долара, мъчеше се да се успокои и апатично отпиваше от бирата си.

До свършването на тестетата и размесването на картите оставаха няколко раздавания, когато едно дългокрако хлапе на възраст около двайсет и две, в тениска и дочени панталони, се настани на един от празните столове и плати вход. Косата му достигаше до раменете и излъчваше западняшки чар.

— Хей, как я карате? Масата бива ли я?

— Не и за мен — каза шефът. — Нищо против да промениш това.

— С радост бих го направил, стига да е по силите ми — отвърна хлапето и прочете името на дилъра. —