Робертсън беше убит направо под носа му и дързостта на престъплението и смущението го наелектризираха. Напомни му как на времето му въздействаха големите случаи и тласъците адреналин бяха напълно съгласни с него.
Хвърли се в бъркотията факти и макар да знаеше, че моментите на откровение са само измислица, изпитваше силно желание да дълбае, докато не открие нещо, което беше пропуснал, подминатата брънка, която щеше да свърже две убийства, после трето, четвърто и така нататък, докато случаят не се изясни.
Предизвикателствата на работата му действаха успокояващо като мехлем върху изгоряло. Отдаде й се изцяло, прерови всички папки, не даваше мира на Нанси, изтощаваше и нея, и себе си в маратона от дни, преминаващи в нощи и отново в дни. За момент дори взе присърце думите на Сю Санчес — добре, нека това е последният му голям случай. Нека спипа този скапаняк и се уволни величаво, с гръм и фанфари.
Кресчендо.
Декресчендо.
За една седмица беше изгорил цялата си енергия, бе изтощен и обезкуражен. Докладите от аутопсията и токсикологичните изследвания на Робертсън нищо не му говореха. Седемте други убийства нищо не му говореха. Не му идваше никаква идея що за птица беше извършителят или какво удоволствие получаваше от убийствата. Никое от първоначалните му предположения не се връзваше. Единственото, което се набиваше в очи, бе случайният подбор на жертвите, а никога досега не бе виждал подобно нещо при сериен убиец.
Първото уиски трябваше да притъпи неприятните спомени от следобеда в Куинс, когато разпита семейството на прегазения — приятни и улегнали хора, които все още не можеха да намерят утеха. Второто трябваше да се справи с чувството му за безсилие. Третото — да запълни част от пустотата със сантиментални спомени, четвъртото — за самотата му. Петото?…
Въпреки пулсиращата глава и гаденето, Уил упорито се замъкна на работа в осем. Според неговите принципи, ако не закъсняваш, никога не пиеш по време на работа, не близваш и капка до настъпването на щастливия час, нямаш проблем с пиячката. Въпреки това не можеше да пренебрегне изпепеляващото главоболие и докато пътуваше в асансьора, притискаше двойното кафе към гърдите си като животоспасяващ пакет. Трепна при мисълта как се беше събудил облечен в шест сутринта, а съдържанието на голямата бутилка се бе стопило с две трети. В кабинета си имаше „Адвил“. Трябваше да се добере дотам.
Папките по случая бяха натрупани върху бюрото му, по бюфета, шкафа за книги и по пода имаше сталагмити от бележки, доклади, изследвания, разпечатки и снимки от местопрестъплението. Беше си издълбал коридорчета между купчините — от вратата до стола, от стола до шкафа, от шкафа до прозореца, за да може да наглася щорите и да се предпази от следобедното слънце. Преодоля препятствията, стовари се в стола си и изрови болкоуспокоителните. Преглътна хапчетата с малко горещо кафе. Разтърка очи с длани и когато ги отвори, видя пред себе си Нанси, която го наблюдаваше като доктор.
— Добре ли си?
— Нищо ми няма.
— Не ми изглеждаш добре. Приличаш на болен.
— Добре съм. — Намери опипом някаква папка и я отвори.
Тя все още стоеше на входа.
— Какво?
— Какъв е планът за днес? — попита тя.
— Моят план е да си изпия кафето, а твоят — да дойдеш отново след час.
Нанси най-прилежно се появи час по-късно. Болката и гаденето бяха позаглъхнали, но главата му беше все още размътена.
— Добре — започна той, — какъв е графикът ни?
Тя отвори вездесъщия си бележник.
— В десет имаме телеконференция с доктор Софър от „Джонс Хопкинс“. В два — пресконференция със специалната част. В четири трябва да идем да видим Хелън Суишър. Изглеждаш по-добре.
— Бях си добре и преди час, добре съм и сега — грубо отсече той.
Тя не изглеждаше особено убедена и Уил се запита дали не се е сетила, че е махмурлия. И тогава му просветна — изглеждаше по-добре. Лицето й бе малко по-изтънено, тялото й — малко по-стройно, полата не я стягаше толкова много в кръста. Вече десет дни непрекъснато бяха заедно и едва сега той осъзна, че напоследък яде като мишка.
— Мога ли
— Разбира се.
— Да не би да си на диета или нещо подобно?
Тя моментално се изчерви.
— Може да се каже. Освен това започнах отново да тичам.
— Е, отразява ти се добре. Продължавай в същия дух.
Тя сведе смутено поглед.
— Благодаря.
Уил побърза да смени темата.
— Добре, да се отдръпнем малко и да се опитаме да видим цялата картина — неясно рече той. — Подробностите ни разказват играта. Да ги прегледаме отново още веднъж, като се съсредоточим върху общите неща.
Отиде при нея на масата за съвещания и премести едни папки върху други, за да разчисти малко. Взе един лист, написа „Ключови наблюдения“ и го подчерта два пъти. Заповяда на мозъка си да заработи и разхлаби вратовръзката, за да помогне на кръвообращението.
Имаше три убийства на 22 май, три на 25 май, две на 11 юни и нито едно след това.
— Какво ни казва това? — попита той. Нанси поклати глава, така че Уил сам отговори на въпроса си. — Всичките са делнични дни.
— Може би работи през уикендите — предположи тя.
— Добре. Може би. — Записа първото си ключово наблюдение — „Делници“. — Намери папките на Суишър. Май бяха върху шкафа за книги.
Случай номер едно: Дейвид Пол Суишър, тридесет и шест годишен, инвестиционен банкер в една от големите банки. Жилище на Парк Авеню, богат, учил в Бръшлянената лига. Женен, без данни за кръшкане. Без скелети в килера, доколкото знаеха. Извел кучето на разходка преди съмване и бил открит от бегач малко след пет сутринта, лежащ в локва кръв. Липсващи часовник, пръстени и портфейл, чисто прерязана лява сънна артерия. Тялото било все още топло, на около шест метра извън обхвата на най-близката наблюдателна камера, разположена на покрива на сградата от южната страна на Осемдесет и втора улица — само някакви си шест метра и щяха да разполагат със запис на убийството.
Все пак бяха успели да видят за момент интересуващия ги човек — деветсекунден откъс, от 5:02:23 до 5:02:32, заснет от охранителна камера на покрива на десететажната сграда на западната страна на Парк Авеню, между Осемдесет и първа и Осемдесет и втора. Виждаше се как някакъв мъж се появява от Осемдесет и втора, тръгва на юг по Парк Авеню, обръща се и тича обратно по същия път, за да изчезне отново в Осемдесет и втора. Изображението беше с лошо качество, но техниците от ФБР бяха успели да увеличат и изчистят картината. По цвета на ръката заключиха, че заподозреният е чернокож или латинос, а от съпоставката с околните предмети изчислиха, че е висок около метър седемдесет и пет и тежи между седемдесет и осемдесет килограма. Качулката на сивия суичър скриваше лицето му. Времето беше подходящо, тъй като обаждането на 911 бе регистрирано в 5:07, но поради липсата на свидетели нямаха никакви сведения за самоличността на извършителя.
Ако не беше пощенската картичка, случаят щеше да бъде приет за най-обикновено улично нападение. Дейвид Суишър обаче беше получил картичка. Дейвид Суишър бе жертва номер едно на Апокалипсиса.
Уил вдигна снимката на мъжа с качулката към Нанси.
— Значи това е нашият човек?
— Може да е убиецът на Дейвид, но това не го прави Убиеца на Апокалипсиса — рече тя.
