О. Заради сложността на случая.
Уил се наведе към Нанси.
— Колосална загуба на време — прошепна в ухото й той.
В. Най-добрите специалисти ли са натоварени със случая?
О. Да.
В. Могат ли медиите да разговарят със специалния агент, ръководещ разследването?
О. Аз мога да отговоря на всичките ви въпроси.
— Сега става интересно — добави Уил.
В. Защо да не можем да се срещнем с агента?
О. Ще се опитаме да ви го осигурим за следващата пресконференция.
В. В момента той тук ли е?
О. …
Райт погледна умоляващо седящата на първия ред Сю Санчес, сякаш я призоваваше да контролира по- добре човека си. Тя се огледа и забеляза стоящия настрана Уил; единственото, което можеше да направи, бе да го изгледа убийствено.
Мисли ме за неуправляем, помисли си той. Какво пък, няма да я разочаровам. Аз съм ръководещият разследването специален агент. Не исках случая, но сега той е мой. Щом искат мен, ето ме.
— Насам! — извика Уил и вдигна ръка. През цялата си кариера се беше изправял десетки пъти пред журналисти и тези неща му бяха до болка познати. Изобщо не се притесняваше от камери.
Нанси видя ужасената физиономия на Санчес и едва не го сграбчи за ръкава. Едва. Уил пъргаво се насочи с пружинираща походка към подиума, докато камерите се завъртаха в негова посока.
На Бенджамин Райт не му оставаше нищо друго, освен да го представи.
— Добре, специален агент Уил Пайпър ще отговори на няколко ваши въпроса. Ти си, Уил.
Докато се разминаваха, Райт му прошепна:
— Бъди кратък и внимавай какво говориш.
Уил приглади коса с длан и пристъпи напред. Организмът му бе изхвърлил алкохола и страничните му продукти и се чувстваше добре, дори изпълнен с енергия. Беше фотогеничен, едър рус мъж с широки рамене, трапчинки и невероятно сини очи. Някакъв телевизионен режисьор се обади от апаратната:
— Покажете го в близък план!
Първият въпрос беше как се пише името му.
— Като на Пайд Пайпър,2 П-А-Й-П-Ъ-Р.
Репортерите се наведоха напред в столовете си. Дали го познаваха? Някои от по-възрастните си зашепнаха един на друг:
— Помня този тип. Прочут е.
— Откога работите във ФБР?
— От осемнайсет години, два месеца и три дни.
— Каква е причината за такава точност?
— Падам си по детайлите.
— Какъв е опитът ви със серийните убийства?
— Посветих на тях цялата си кариера. Ръководил съм разследването на осем случая — на изнасилвача от Ашвил, убиеца от Уайт Ривър в Индианаполис и шест други. Хванахме всички, ще хванем и този.
— Защо все още нямате профил на убиеца?
— Повярвайте, опитахме, но не се получава по обичайния начин. Нито едно убийство не прилича на някое от останалите. Няма общ модел. Ако не бяха пощенските картички, дори нямаше да разберем, че случаите са свързани.
— Каква е хипотезата ви?
— Мисля, че си имаме работа с много извратен и много интелигентен човек. Нямам представа какво го мотивира. Търси внимание, това е повече от сигурно. И го получава, благодарение на вас.
— Мислите, че не трябва да го отразяваме ли?
— Нямате друг избор. Просто казвам фактите.
— Как смятате да го хванете?
— Не е съвършен. Оставил е улики, за които няма да говоря по обясними причини. Ще го пипнем.
— Какъв е вашият залог? Ще направи ли отново удар?
— Ще ви отговоря така. Залогът ми е, че точно в момента гледа тази пресконференция по телевизията, така че казвам това на
Райт, който пърхаше наоколо, буквално го избута от микрофоните.
— Добре, мисля, че за днес е достатъчно. Ще ви уведомим за часа и мястото на следващия брифинг.
Журналистите станаха от местата си и над глъчката се чу викът на репортерката на „Пост“:
— Обещайте, че ще доведете отново Пайд Пайпър!
Парк Авеню 941 представляваше солидна тринайсететажна сграда отпреди войната. Долните етажи бяха облицовани с фин бял гранит, а изисканото фоайе — с мрамор и кретон. Уил беше идвал тук и преди, за да проследи последните стъпки на Дейвид Суишър от фоайето до мястото на Осемдесет и втора, на което му бяха източили кръвта. Беше изминал разстоянието в същия сумрак преди зазоряване и след като бе приклекнал на мястото на трупа (все още потъмняло въпреки здравото търкане на службите по чистотата), се беше опитал да си представи последното, което е видяла жертвата, преди мозъкът й да изключи. Част от мръсния тротоар? Черните решетки на прозореца? Бронята на паркиран автомобил? Тънкото дръвче, растящо от утъпканата пръст?
Надяваше се да е дръвчето.
Както можеше да се очаква, Хелън Суишър беше погалила Уил против козината. През изминалите седмици всякак се мъчеше да се измъкне — не отговаряше на позвъняванията, имаше претоварен график, налагало й се да пътува извън града.
— Та тя е съпруга на жертва, по дяволите, а не шибана заподозряна! — беше възкликнал той пред Нанси. — Защо не се опита да съдейства, мамка й?
По-късно, тъкмо докато слушаше конските благословии на Сю Санчес заради изпълнението му на пресконференцията, женичката звънна на мобилния му само за да го уведоми, че трябвало да бъде много кратък, тъй като времето й било крайно ограничено. Като за капак на всичко ги посрещна в апартамент 9В с отсъстващ и презрителен поглед, сякаш бяха от фирмата за почистване на мокети, дошли да навият персийския й килим.
— Не зная какво мога да ви кажа извън това, което съм споделила с полицията — поде Хелън Суишър, докато ги водеше през огромната арка към дневната, грамадно помещение с изглед към Парк Авеню. Уил се вцепени при вида на интериора. Хвърлените тук средства бяха колкото заплатата му през целия му живот — пищно украсени мебели, полилеи и килими, всеки на цената на луксозен автомобил.
— Хубаво местенце — отбеляза той с вдигнати вежди.
— Благодаря — хладно отвърна тя. — Дейвид обичаше да чете тук неделния си вестник. Тъкмо го обявих за продажба.
Седнаха и Хелън веднага започна да хвърля погледи на часовника си, за да им намекне, че времето им е ограничено. Уил я прецени бързо и й направи повърхностен профил. Беше привлекателна по жокейски начин, външният й вид се подсилваше от съвършената й прическа и скъпия марков костюм. Суишър бе евреин, но не и тя — вероятно бе издънка на стар англосаксонски род с доста пари. Банкер и юрист, срещнали се не заради общите социални кръгове, а по работа. Тази жена не беше студена риба, а направо замразена. Външно не проявяваше никакви признаци на мъка, но това не означаваше, че не е била
