към Бога и братската привързаност към другите членове на общността — famulus Christi — бяха толкова силни, че често плачеше от радост, изкушаван само от греха, че знае колко е щастлив в сравнение с повечето покварени души на острова.
Коленичи до леглото си и, следвайки традицията, установена от самия св. Бенедикт, започна духовния си ден с Господнята молитва, за да изчисти от общността „тръните на позора, които напират да пораснат“, както бе писал Бенедикт.
Завърши, прекръсти се и в същия момент манастирската камбана зазвъня. Окачена на яко въже на кулата, камбаната бе изработена преди почти две десетилетия от Матиас, манастирския ковач и скъп приятел на Йосиф, който отдавна почина от шарка. Мелодичният звън на езика между кованото желязо винаги му напомняше сърдечния смях на червенобузестия майстор. Искаше да запази за момент спомена за приятеля си, но думата
Преди утринната молитва имаше работа за вършене и като приор на братството той трябваше да наглежда как се справят послушниците и слугинчетата. Навън беше приятно хладно и съвсем тъмно, и когато ноздрите му поеха влажния въздух, долови дъха на морето. Кравите в обора бяха с натежали вимета и той с радост видя, че младежите вече са се заели с издояването им.
— Мир тебе, братко — тихо поздравяваше всеки от тях, като ги докосваше по рамото. После замръзна, осъзнавайки, че вътре има седем крави и седем души.
Седем.
Мистериозното число на Бог.
Дори само в Битие беше пълно със седмици — седемте небеса, седемте трона, седемте печата, седемте църкви. Стените на Йерихон се срутили на седмия ден от обсадата. В Откровение седем духа Божи били пратени на земята. От Давид до раждането на Христос, нашия Бог, имаше точно седем поколения.
А сега се намираха в навечерието на седмия ден на седмия месец на година Божия 777, белязана с кометата, която Паулин, звездоброецът на манастира, предпазливо бе кръстил Cometes Luctus, или Кометата на риданието.
Да не забравя и за Сантеса, жената на Уберт каменоделеца, която наближаваше края на тежката си бременност.
Как можеше всички да са толкова спокойни?
Какво, в името на Господа, ще донесе утрешният ден?
Църквата в манастира Вектис бе велико начинание и източник на огромна гордост. Първоначалният храм от дърво и слама, построен около сто години преди това, бе яка постройка, която понасяше добре суровите крайбрежни ветрове и ударите на морските бури. Историята на църквата и манастира бяха добре известни, тъй като някои от по-старите братя бяха служили с някои от основателите. Всъщност, на младини един от тях, престарелият Алрик, сега твърде немощен, за да излезе от килията си дори за месата, бе срещал Бирин, високопочтения епископ на Дорчестър.
Франкът Бирин дошъл в Уесекс през 634 г., след като бил назначен от папа Хонорий за епископ със заръката да покръсти безбожните западни саксонци. Той скоро се оказал в ролята на арбитър на гражданска война в тази забравена от Бога земя и се нагърбил да изкове съюз между Синегилс, недодялания крал на западните саксонци, и далеч по-приятния Освалд, крал на Нортумбрия и християнин. Освалд обаче не желаел да се съюзява с неверник и Бирин, който надушил идеалната възможност, убедил Синегилс да приеме християнството, като лично излял светената вода върху мръсната му коса в името Христово.
С Освалд бил сключен договор, последван от дълъг мир. От благодарност Синегилс дал Дорчестър на Бирин за епископско седалище и станал негов покровител. От своя страна Бирин се заел да основава из южните земи манастири по традицията на св. Бенедикт и когато през 686 г., годината на великата чума, се появил уставът на Вектис, последният от островите на Британия влязъл в лоното на християнството. Синегилс дарил на Църквата шейсет кожи4 добра земя край течаща вода на острова, намиращ се недалеч от бреговете на Есекс.
Сега от настоящия епископ на Дорчестър Еций зависеше да поддържа потока сребро от кралските имения за интересите на Църквата. Той бе успял да внуши на краля на Мерсия Офа духовните ползи от финансирането на следващата стъпка към славата на манастира на Вектис — превръщането му от дървен в каменен — за възхвала и почит на Господа. „Защото, в края на краищата — бе прошепнал епископът на краля, — престижът се мери не с дъб, а с камък.“
През изминалите две години италиански каменоделци се трудеха в каменоломната недалеч от стените на абатството, оформяха варовиковите блокове и ги превозваха с каруци до манастира, където зидарите ги поставяха на място и бавно издигаха църковните стени, използвайки за рамка съществуващата дървена постройка. През деня въздухът се изпълваше с безкрайния метален звън на чуковете и длетата по камък, който замлъкваше единствено по време на службите, когато монасите изпълваха храма за тиха молитва и съзерцание.
На път за утренната Йосиф мина отново през спалното отделение и тихо отвори килията на Алрик, за да се увери, че старият монах е изкарал нощта. Зарадва се, когато чу хъркането му, прошепна молитва над свитото тяло, измъкна се навън и влезе в църквата през страничното стълбище.
По-малко от дузина свещи осветяваха храма, но светлината беше достатъчна, за да му покаже къде да стъпва. Високо горе в тъмното между гредите на покрива се стрелкаха прилепи. Братята стояха от двете страни на олтара в обърнати една срещу друга редици и търпеливо очакваха пристигането на абата. Йосиф застана до Паулин, дребен и нервен монах, и ако не бяха чули скърцането на тежката главна врата, щяха да се поздравят крадешком. Но абатът приближаваше, така че не размениха нито дума.
Абат Освин бе внушителен мъж с дълги крайници и широки плещи, който през по-голямата част от живота си бе с една глава по-висок от събратята си, но през последните години сякаш се бе смалил, откакто се изгърби от болезнено изкривяване на гръбнака. Заради тази несгода очите му непрекъснато гледаха надолу и напоследък му бе почти невъзможно да обърне взор към небето. С времето и нравът му стана мрачен, което неизбежно се отрази и на братството в малката общност.
Монасите чуваха как сандалите му се тътрят по дъсчения под на храма. Както обикновено, главата му бе наведена надолу и светлината на свещите се отразяваше от голото му теме и снежнобялата коса около него.
Абатът бавно изкачи стъпалата на олтара, като се мръщеше от усилията, и зае мястото си най-горе под навеса на дарохранителницата от полиран орех. Опря длани върху хладното гладко дърво на масата и с висок, носов глас пропя:
— Aperi, Domine, os meum ad benedicendum nomen sanctum tuum.5
Двете редици монаси започнаха да се молят и припяват, да подвикват и да отговарят, а гласовете им се сплитаха и изпълваха с мелодията си храма. Колко ли хиляди пъти бе изричал тези молитви Йосиф? Но въпреки това днес изпитваше особена нужда да се обърне към Христос с молба за милост и опрощение, и на лицето му се появиха сълзи, когато изпя първия стих на Псалм 148.
„Alleluia laudate Dominum de caelis laudate eum in excelsis.“6
Денят бе топъл и сух, и манастирът приличаше на оживен кошер. Йосиф обикаляше прясно окосената полянка на вътрешния двор, както правеше всяка сутрин, и проверяваше как върви работата. При последното преброяване в манастира имаше осемдесет и трима души, без да се броят приходящите работници, и всеки трябваше да се види с приора поне веднъж на ден. Той не правеше произволни проверки; имаше си точно определен ред, който бе известен на всички.
