Започна със зидарите, за да види как напредва строежът, и с тревога забеляза, че Уберт не се е явил на работа. Намери най-големия му син Юлиан, едър момък с лъщяща от пот тъмна кожа, и научи, че родилните мъки на Сантеса са започнали. Уберт щеше да се върне, когато има възможност.
— По-добре днес, отколкото утре, нали? Така казват хората — рече Юлиан на приора, който кимна сериозно в знак на съгласие и поръча да му съобщят, когато жената роди.
След това отиде в зимника да провери запасите от месо и зеленчуци, после мина през хамбара, за да се увери, че мишките не са нападнали житото. В пивоварната опита съдържанието на всяко буре и тъй като не остана съвсем убеден, че вкусът е добър, опита отново. След това се отби в намиращата се до трапезарията кухня да види дали сестрите и младите им помощници са в добро настроение. Оттам провери дали в умивалните тече чиста вода, след което посети нужника, където запуши носа си, докато оглеждаше ямата.
В зеленчуковата градина нагледа дали братята държат зайците по-надалеч от нежните стръкове. После прекоси пасището за козите, за да навести любимата си сграда, скриптория, където Паулин надзираваше шестимата братя, които се бяха навели над масите и правеха великолепни преписи на Устава на св. Бенедикт и на Светата Библия.
Йосиф обичаше това място най-много заради тишината и благородството на делото, вършено тук, а също и защото намираше Паулин за благочестив и учен до крайност. Ако възникнеше въпрос относно небето, сезоните или което и да било природно явление, Паулин винаги бе готов със своето задълбочено, търпеливо и вярно обяснение. Абатът не гледаше с добро око на безцелните разговори, но с Паулин винаги можеше да се проведе отлична и съдържателна беседа и Йосиф високо ценеше това.
Приорът се промъкна в скриптория, като внимаваше по никакъв начин да не разсейва преписвачите. Единственият звук бе скърцането на перата по тънкия пергамент. Кимна на Паулин, който му отвърна с едва забележима усмивка. Явното демонстриране на приятелство не беше уместно, тъй като външните прояви на привързаност бяха запазени единствено за Господа. Паулин му направи знак с изкривения си пръст да излязат навън.
— Добър ти ден, братко — рече Йосиф, примижавайки от яркото слънце.
— И на теб също. — Паулин изглеждаше разтревожен. — Е, значи утре е денят на разплатата — прошепна той.
— Да, да — съгласи се Йосиф. — Най-сетне настъпи.
— Снощи дълго време наблюдавах кометата.
— И какво?
— С приближаването на полунощ лъчът й стана червен и ярък. С цвета на кръв.
— Какво означава това?
— Мисля, че е поличба.
— Чух, че родилните болки на жената са започнали — с надежда рече Йосиф.
Паулин скръсти ръце над корема си и сви пренебрежително устни.
— И смяташ, че защото вече е раждала девет пъти, това дете ще се яви на белия свят бързо, така ли? На шестия ден от месеца, вместо на седмия?
— Е, можем да се надяваме — отвърна Йосиф.
— Беше кървавочервен — настоя Паулин.
Слънцето се издигаше и Йосиф побърза да завърши обиколката си, преди братството да се събере в храма за литургията. Буквално профуча през спалното на сестрите и влезе в параклиса, където редиците борови пейки стояха празни в очакване на часа, когато абатът ще прочете глава от Устава на св. Бенедикт пред събралото се братство. Вътре бе влязло едно врабче и сега отчаяно пърхаше с криле, така че Йосиф остави вратата отворена с надеждата, че птичката ще намери пътя към свободата. Отиде в дъното на постройката и почука леко на вратата, водеща към личните покои на абата.
Освин седеше на работната маса, навел глава над Библията. Златни снопове светлина проникваха през остъклените прозорци и падаха на масата под съвършен ъгъл, карайки светата книга да хвърля огнени отблясъци. Освин вдигна очи, за да погледне приора си.
— А, Йосиф. Как вървят нещата в абатството днес?
— Много добре, отче.
— А какво става със строежа на църквата, Йосифе? Как е втората арка на източната стена?
— Почти е завършена. Уберт каменоделецът обаче отсъства днес.
— Зле ли му е?
— Не, започнали са родилните мъки на жена му.
— А, да. Спомням си. — Зачака приора да добави още нещо, но Йосиф запази мълчание. — Разтревожен си за раждането ли?
— Може би не вещае добро.
— Бог ще ни закриля, приор Йосиф. Можеш да бъдеш сигурен в това.
— Да, отче. И все пак се питах дали не е по-добре да ида до селото.
— С каква цел? — остро попита Освин.
— В случай, че има нужда от свещеник — смирено отвърна Йосиф.
— Знаеш мнението ми за излизането от манастира. Ние сме слуги Христови, Йосифе, а не на човека.
— Да, отче.
— Селяните търсили ли са ни?
— Не, отче.
— Тогава не мисля, че трябва да се намесваш. — Абатът надигна прегърбеното си тяло от стола. — А сега да идем на литургия и заедно с нашите братя и сестри да възхвалим Господа.
Вечернята, службата по залез-слънце, беше любимата част от деня за Йосиф, тъй като абатът позволяваше на сестра Магдалена да свири на псалтерия в акомпанимент на молитвите им. Дългите й пръсти дърпаха десетте струни на инструмента и той бе уверен, че съвършенството на тон и ритъм са свидетелство за величието на Всемогъщия Христос.
След службата братята и сестрите излязоха от храма и тръгнаха към спалните си помещения покрай каменните блокове, купчините чакъл и дървените скелета, оставени от италианците. В килията си Йосиф се опита да изчисти ума си и да потъне в медитация, но бе разсеян от някакви звуци в далечината. Нима някой приближаваше стените? Очакваше всеки момент да чуе звънеца на портата.
Преди да се усети, дойде време за повечерие и отново трябваше да иде в църквата за последната служба за деня. Поради мъчещите го мисли медитацията му бе неуспешна и се замоли за прошка за това прегрешение. След като прозвучаха последните думи на последния стих, Йосиф се загледа как абатът внимателно слиза от олтара и си помисли, че Освин никога досега не му се е виждал по-стар и крехък.
Спа лошо, преследван от сънища за кървавочервени комети и новородени с горящи червени очи. В съня му хората се събираха на селския площад, призовани от човек с клепало и с една здрава и една съсухрена ръка. Човекът беше покрусен и плачеше. В следващия миг Йосиф се събуди стреснат и осъзна, че това е Освин.
Някой чукаше на вратата му.
— Да?
— Приор Йосиф, съжалявам, че те будя — разнесе се младежки глас от другата страна.
— Влез.
Беше Теодор, послушникът, който тази нощ трябваше да бди на портата.
— Дойде Юлиан, синът на Уберт каменоделеца. Моли да отидеш с него в къщата на баща му. Майка му е в родилна треска и може да не оживее.
— Детето още ли не се е родило?
— Не, отче.
— Кой час е, синко? — Йосиф свали крака на пода и разтърка очи.
— Единайсетият.
— Значи скоро ще настъпи седмият ден.
Пътят до селото бе издълбан от коловозите на каруците и в безлунната нощ Йосиф едва не изкълчи
