глезените си. Мъчеше се да не изостава от уверено крачещия Юлиан, за да може да следва едрата му черна фигура и да не излиза от пътя. Студеният ветрец донасяше свиренето на щурците и писъците на чайките. При други обстоятелства Йосиф щеше да се наслади на нощната музика, но сега почти не й обърна внимание.
Когато приближиха първата колиба от селото на каменоделците, Йосиф чу звъна на камбаната в абатството, призоваваща за полунощница.
Полунощ.
Освин щеше да научи за измъкването му и Йосиф бе съвсем сигурен, че абатът ще остане крайно недоволен.
Предвид късния час селото бе неестествено активно. В далечината се виждаха светлините на фенерите от отворените врати на малките сламени колиби. Между тях се движеха факли, хората сновяха навсякъде. Когато приближи, стана ясно, че в центъра на суматохата е колибата на Уберт. Селяните се трупаха пред нея и факлите им хвърляха фантастични издължени сенки. Трима мъже се бутаха пред вратата и надничаха вътре, гърбовете им образуваха същинска фаланга, която препречваше входа. Йосиф чу развълнувана италианска реч и откъси от молитви на латински, които каменоделците бяха дочули в църквата и ги бяха откраднали като свраки.
— Сторете път на приора на Вектис — заповяда Юлиан и мъжете се дръпнаха настрани, като се кръстеха и кланяха.
Отвътре се чу писък на жена в агония, смразяващ кръвта крясък, който едва не пронизваше плътта. Йосиф усети как краката му омекват и промълви: „Боже милостиви!“, преди да събере кураж да прекрачи прага.
Колибата бе така претъпкана с роднини и съселяни, че за да влезе, двама от присъстващите трябваше да излязат, за да му направят място. Уберт седеше до огнището — твърд като варовика, който обработваше, но сега посърнал, скрил лице в дланите си.
Каменоделецът извика с изтънял от изтощение глас:
— Приор Йосиф, слава Богу, че дойде. Моля те, моли се за Сантеса! Моли се за всички ни!
Сантеса лежеше на най-доброто легло, заобиколена от жени. Беше обърната на една страна, присвила колене до издутия си корем, полите й бяха повдигнати, разкривайки покритите с петна бедра. Лицето й бе с цвета на захарно цвекло, изкривено и почти изгубило човешките си черти.
Има нещо животинско в нея, помисли си Йосиф. Може би Дяволът вече я е взел.
Както изглеждаше, с израждането се занимаваше пълна жена, която позна като съпругата на Марк, главния зидар. Беше застанала до леглото и непрекъснато надничаше под полата на Сантеса, бърбореше бързо на италиански и даваше заповеди на родилката. Косата й бе сплетена и прибрана, за да не пада пред очите й, ръцете и широката й риза бяха покрити с нещо розово, подобно на желатин. Йосиф забеляза, че коремът на Сантеса блести от някакво червеникаво мазило и че на леглото има окървавен крак на жерав. Вещерство. Не можеше да позволи подобно нещо.
Акушерката се поклони на монаха, за да почете присъствието му, и каза просто:
— Обърнато е.
Йосиф пристъпи зад нея и жената внезапно вдигна полата, за да му покаже малкото пурпурно краче, подаващо се от тялото на Сантеса.
— Момче или момиче?
Жената свали полата.
— Момче.
Йосиф преглътна, прекръсти се и падна на колене.
—
Но докато изричаше думите, се молеше от все сърце да е мъртвородено.
Една сурова ноемврийска вечер девет месеца по-рано навън задуха бурен вятър. Уберт сложи за последен път дърва в огъня и обиколи наровете да нагледа децата си, по две-три на дюшек с изключение на Юлиан, който беше достатъчно голям, за да има свой собствен сламеник. След това легна на голямото легло до жена си. Тя бе на път да заспи, уморена след поредния ден тежка работа.
Уберт придърпа тежката вълнена завивка до брадата си. Беше я донесъл от Умбрия в сандък от кедрово дърво и му служеше добре в този суров климат.
Усети топлото тяло на Сантеса до себе си и постави ръка на леко повдигащите се гърди. Желанието се събуди и трябваше да бъде задоволено. За Бога, заслужаваше малко удоволствие в този труден свят. Плъзна ръка надолу и разтвори краката й.
Сантеса вече не беше красива. Тридесет и четирите години и деветте деца си бяха казали своето. Беше напълняла и измъчена, и често се мръщеше от болки в кътниците. Но въпреки това бе отзивчива, така че когато усети намеренията на съпруга си, само въздъхна и прошепна:
— Трябва да внимаваш по това време на месеца.
Той много добре знаеше какво има предвид.
Майката на Уберт бе родила тринайсет деца, осем момчета и пет момичета. Само девет от тях доживяха до зрелост. Уберт беше седмият син и когато порасна, понесе участта си. Ако той самият имаше седми син, според легендата момчето щеше да стане магьосник, призоваващ тъмните сили; чародей, както казваха някои. Всички в селото му знаеха легендата за седмия син на седмия син, но никой никога не бе виждал такъв.
На младини Уберт тичаше след жените и се възползваше от опасната сила, скрита в слабините му. Може би беше използвал славата си да примами Сантеса, най-красивото момиче в селото. И наистина, двамата с нея си угаждаха през годините, но след раждането на шестия им син Луций игрите престанаха и около съвкупяването им започна да витае мрачна атмосфера. Всяко от следващите три раждания бе причина за силни трепети и безпокойство. Сантеса се опитваше да предскаже пола на бебетата, като убождаше пръста си с трън и пускаше капка кръв в купа изворна вода. Ако потънеше, щеше да е момче, но понякога капката потъваше, а друг път оставаше на повърхността. Слава Богу, всяко новородено се оказваше момиче.
Уберт проникна в нея. Тя затаи дъх и прошепна:
— Моля се пак да е момиче.
Нощта напредваше, а положението на родилката ставаше все по-тежко въпреки горещите молитви на Йосиф. Сантеса бе твърде слаба, за да крещи, дишането й стана плитко. Малкото подаващо се краче ставаше все по-тъмно, с цвета на тъмносинята глина, която така се харесваше на грънчарите в абатството.
Накрая акушерката заяви, че нещо трябва да се направи, иначе всичко ще бъде загубено. Последва разгорещен спор, след който се стигна до съгласие — бебето трябва да бъде извадено насила. Акушерката щеше да бръкне с двете си ръце, да хване крачетата и да дърпа толкова силно, колкото е необходимо. Най- вероятно това щеше да убие бебето, но майката можеше и да оживее. Бездействието означаваше сигурна смърт и за двамата.
Акушерката се обърна към Йосиф за благословия.
Той кимна. Трябваше да се направи.
Уберт стоеше до леглото, загледан в съсипаната си жена. Огромните му мускулести ръце бяха отпуснати.
— Умолявам те, Господи! — извика той, но никой не бе сигурен дали се моли за жена си, или за сина си.
Акушерката започна да тегли. От изкривеното й лице ясно личеше, че напряга всичките си сили. Сантеса промълви нещо неразбираемо, но вече не чувстваше никаква болка.
Акушерката изпусна бебето и извади ръце, за да ги изтрие в престилката си и да си поеме дъх. След което сграбчи крачетата и отново започна да тегли.
Този път имаше резултат. Бебето се появи бавно. Колене, бедра, пенис, дупе. И изведнъж се озова цялото навън. Родилният канал се разтвори за голямата глава и момчето се озова в ръцете на акушерката.
