Библиотеката на мъртвите

Беше едро, добре оформено, но синьо като глина и безжизнено. Пред благоговейните погледи на мъжете, жените и децата в стаята плацентата се свлече и падна на земята. Гърдите на бебето се свиха и то пое дъх. След това отново. И след малко синьото момче стана розово и запищя като свинче.

В момента, в който животът влезе в бебето, смъртта отне майка му. Тя пое последен дъх и тялото й замръзна неподвижно.

Уберт изрева от мъка и грабна новороденото от акушерката.

— Това не е мой син! — изкрещя той. — А на Дявола!

Тръгна бързо, влачейки плацентата по пръстения под, и с рамене си проби път през тълпата, за да излезе навън. Йосиф бе тъй потресен, че не успя да реагира. Понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

Уберт стоеше на пътя, хванал сина си в яките си като менгеме ръце, и виеше като животно. После, докато селяните с факлите го наобикаляха, сграбчи пъпната връв и завъртя бебето над главата си, сякаш въртеше прашка.

След което удари с все сила малкото телце в земята.

— Едно! — изкрещя.

Завъртя го и пак го стовари.

— Две!

После отново и отново:

— Три! Четири! Пет! Шест! Седем!

Накрая пусна разбитото окървавено трупче на поляната и сковано се затътри обратно към колибата.

— Свършено е. Убих го.

Не можеше да разбере защо никой не му обръща внимание.

Вместо това очите на всички бяха насочени към акушерката, която се бе навела над безжизнената Сантеса и трескаво ровеше между краката й.

Появи се кичур рижава коса.

После чело.

И нос.

Йосиф гледаше изумен, неспособен да повярва на очите си. От мъртвата утроба излизаше друго дете.

— Mirabile dictum!8 — промълви той. Акушерката се намръщи и освободи брадичката, после едното рамо и издълженото тънко телце. Пак беше момче, което моментално, без потупване, започна да диша спокойно и дълбоко.

— Чудо! — извика някой от присъстващите и думата бе повторена от всички останали.

Уберт се запрепъва напред с изцъклени очи.

— Това е осмият ми син! — извика той. — Сантеса роди близнаци!

Докосна предпазливо бузата му, както човек докосва горещо гърне.

Детето се гърчеше в ръцете на акушерката, но без да плаче.

Девет месеца преди това, когато Уберт пося семето си, то достигна утробата на Сантеса. Този месец тя бе произвела не една, а две яйцеклетки.

Втората оплодена яйцеклетка се превърна в бебето, което лежеше размазано на пътя.

От първата се появи седмият син, рижото момче, което сега държеше в плен всяка душа в стаята.

19 март 2009 г.Лас Вегас

Докато растеше като единствено дете в Лексингтън, Масачузетс, Марк Шакълтън рядко се бе чувствал отчаян. Силно привързаните към него родители, представители на средната класа, угаждаха на всяка негова прищявка и като дете почти не му се беше случвало да чува думата „не“. Душевният му живот също не се сблъскваше с разочарования, тъй като бързият му и аналитичен ум разчепкваше проблемите с ефективност, благодарение на която ученето бе съвсем лесно.

Денис Шакълтън, космически инженер в Рейтън, се гордееше, че е предал склонността си към математиката на сина си. На петия рожден ден на Марк, по време на събирането в спретнатата им къща, Денис извади лист копирна хартия и обяви:

— Питагорова теорема!

Кльощавото момче грабна дебел пастел и усещаше следящите го погледи на дядовци, баби, лели и чичовци, докато чертаеше голям триъгълник и пишеше под него а²+ b²= с².

— Добре! — възкликна баща му и побутна тежките очила на носа си. — А какво е това? — попита той, сочейки с пръст хипотенузата.

Дядовците се разсмяха, когато момчето се намръщи за момент и тържествуващо обяви:

— Хипопотамус!

Първите разочарования дойдоха на тийнейджърска възраст, когато започна да си дава сметка, че тялото му не се е развило така добре като ума му. Чувстваше се по-добър — не, беше по- добър — от гимнастиците и глупаците в гимназията, но момичетата не можеха да видят зад кльощавите крака и пилешките гърди вътрешния Марк, реещия се високо интелект, бляскавия събеседник и напъпващ писател, създал сложни научнофантастични разкази за извънземни раси, покоряващи противниците си благодарение на по-развития си ум, а не с груба сила. Но хубавите момичета с подплънки на гърдите предпочитаха не да говорят с него, а да се кискат, когато се препъваше по коридорите или енергично вдигаше ръка от първия ред.

Първия път, когато момиче му отказа, той се закле, че това повече няма да се повтори. През втората година в колежа, когато най-сетне събра кураж да покани Нанси Кислик на кино, тя го погледна странно и студено и каза: „Не“. Това го накара да потисне за дълги години тази част от себе си и да потъне изцяло в паралелната вселена на клубовете по математика и компютри, където беше най-страхотният от смотаняците, пръв сред равни. Числата никога не му казваха „не“. Нито пък дългите редове програмен код. Върна си за онзи отказ доста след като завърши Масачузетския технологичен институт, когато беше млад служител в компания за сигурност на базите данни, подплатен с акции собственик на кола с гюрук и излизаше с едно невзрачно момиче от системните анализатори.

Сега Марк крачеше нервно напред-назад в кухнята си и се превръщаше в другото си аз, Питър Бенедикт, местен жител, странен комарджия и драскач на сценарии за Холивуд. Напълно различен тип от Марк Шакълтън — правителствен служител и компютърен гений. Пое дълбоко дъх няколко пъти и изпи последните глътки хладко кафе. Днес е денят, днес е денят, днес е денят. Настройваше се, почти се молеше, докато съсредоточаването му не се прекъсна от омразното отражение в стъклото на бюфета. Марк или Питър — нямаше значение. Беше си все така хърбав, оплешивяващ и с тънък нос. Опита се да я прогони, но неприятната дума упорито пропълзя в съзнанието му — жалък.

Беше започнал да работи върху сценария си „Броячи“ малко след срещата в АТИ. От мисълта за Бърни Шварц и африканските му маски му се гадеше, но човекът на практика му бе поръчал сценарий за картоиграчи, нали така? Спомените за преживяното в АТИ преобръщаха стомаха му. Обичаше отхвърления си сценарий с любовта, която родителят изпитва към първородното си дете, но сега имаше друг план — да продаде втория сценарий и да го използва като средство за съживяване на първия. Закле се, че никога няма да го остави да умре в трънаците.

Посвети се изцяло на проекта. Всяка вечер след работа и всеки уикенд съчиняваше действие след действие и диалог след диалог. За три месеца беше готов — и си помисли, че творбата му е повече от добра, че е може би е дори страхотна.

Както го беше замислил, филмът трябваше да бъде на първо място и най-вече за големи звезди, които във въображението му щяха да отиват при него на снимачната площадка („Констелейшън“?) и да споделят колко много са харесали фразите, които е сложил в устата им. В историята имаше всичко — интриги, драма, сексапил, всичко това в света на казиното с неговите високи залози, рискове и измами. АТИ щеше да я