като че ли тежеше колкото плочката.
— Луис Камачо — представи се мъжът. — Как я карате?
— Питър Бенедикт — отвърна Марк. — Добре.
Луис посочи театрално пода.
— Когато съм в града, това е любимото ми място. Обичам „Луксор“, човече.
Марк отпи от бирата си. Никога не си бе падал по празни приказки, а днес изобщо не беше в настроение. Наблизо шумно забръмча миксер.
Без да обръща внимание, Луис продължи:
— Харесва ми, че стаите са със скосени стени заради пирамидата, нали се сещаш. Мисля, че е страхотно, какво ще кажеш?
Зачака отговор и Марк разбра, че трябва да запълни празнината, в противен случай рискува да получи сцепена устна.
— Никога не съм отсядал тук — призна той.
— Така ли? В кой хотел си отседнал?
— Живея във Вегас.
— Я стига бе! Местен! Страхотно! Идвам в „Луксор“ два пъти седмично и почти никога не срещам местни, ако не се броят хората, които работят тук, знаеш ли?
Барманът наля нещо гъсто от миксера в чашата на Луис.
— Замразена маргарита — гордо обяви Луис. — Искаш ли?
— Не, благодаря. На бира съм.
— „Хайнекен“ — отбеляза Луис. — Хубава бира.
— Да, хубава бира — сковано отвърна Марк. За съжаление, бутилката бе твърде пълна, за да намери извинение да се измъкне.
— Е, Питър, какво работиш?
Марк го погледна и видя смешния мустак от ледени кристалчета, появил се над горната устна на Луис. Е, кой ще бъде тази нощ? Писател? Комарджия? Компютърен аналитик? Възможностите се завъртяха като барабаните на ротативки, докато накрая не спряха.
— Писател съм — отвърна той.
— Я стига бе! Романи?
— Филми. Пиша сценарии.
— Еха! Гледал ли съм някой твой филм?
Марк се размърда на стола си.
— Още не са заснети, но тази година очаквам сделка с едно студио.
— Страхотно, човече! Трилъри? Или комедии?
— Предимно трилъри. Високобюджетни продукции.
Луис отпи шумно от питието си.
— И откъде ти идват идеите?
Марк обхвана с жест бара.
— Отвсякъде. Това е Вегас. Ако не можеш да получиш идея от Вегас, няма да ти дойде никъде другаде.
— Да, разбирам какво имаш предвид. Може би ще ми дадеш да прочета нещо твое? Би било страхотно.
Единственият начин да смени темата, за който се сети Марк, бе на свой ред да зададе въпрос.
— А ти с какво се занимаваш, Луис?
— Аз съм стюард, човече. От „Ю Ес Еър“. Това е маршрутът ми, от Ню Йорк до Вегас. Пътувам насам и натам, насам и натам. — Задвижи ръката си напред-назад, за да илюстрира думите си.
— Харесва ли ти? — автоматично попита Марк.
— Да, бива. Полетът е шест часа, пътувам нощем до Вегас няколко пъти в седмицата и оставам тук, така че да, доста е добре. Бих могъл да получавам и повече, но пък тук имам добри отстъпки и разни такива неща, а и през повечето време се отнасят добре с нас.
Луис допи питието си и махна на бармана за второ.
— Сигурен ли си, че не искаш да ти викна една, Питър? Или „Хайнекен“?
Марк отказа поканата.
— Скоро ще трябва да тръгвам.
— Играеш ли? — попита Луис.
— Да, понякога играя блекджек — отвърна Марк.
— Не си падам много по тази игра. Предпочитам ротативните. Но пък нали съм стюард, човече, трябва да си правя сметката. Така че се ограничавам до петдесет кинта. Прахосам ли ги, край. — Напрегна се леко и попита: — Много ли залагаш?
— Понякога.
Появи се втора маргарита. Луис вече изглеждаше малко нервен и облиза устни. Извади портфейла си и плати питиетата си с „Виза“. Портфейлът бе малък, но натъпкан и нюйоркската му шофьорска книжка се измъкна от него заедно с кредитната карта. Луис разсеяно я остави на бара, покри я с портфейла и отпи голяма глътка от маргаритата си.
— Е, Питър — сетне рече той, — какво ще кажеш да заложиш на мен тази вечер?
Марк не разбра въпроса. Обърка се.
— Не схващам какво имаш предвид.
Луис плъзна ръка по полираното дърво, докато кутрето му докосна едва-едва ръката на Марк.
— Каза, че никога не си виждал как изглеждат стаите. Мога да ти покажа моята.
На Марк му прималя. Имаше реална опасност да припадне направо тук, да се свлече от стола като някакво пиянде. Чу как сърцето му заблъска яростно, задиша учестено и плитко. Почувства гърдите си стегнати, сякаш беше мумия. Изправи гръб и дръпна ръката си.
— Да не мислиш… — заекна той.
— Хей, човече, съжалявам. Помислих си, нали разбираш, помислих, че може би тъпчеш мъже. Не е кой знае каква работа. — И добави почти шепнешком: — Както и да е, гаджето ми Джон ще се радва, че не ми се е отворил парашутът.
Не е кой знае каква работа? — помисли си ядосано Марк. Не била кой знае каква работа, мамка му! Хей, задник такъв, голяма работа е и още как, гнидо мръсна! Изобщо не искам да чувам за шибаното ти гадже! Остави ме на мира, да ти го начукам! Всичко това се въртеше в главата му като вихрушка от противни усещания, замаяност, пристъпи на гадене и паника. Не вярваше, че може да стане и да си тръгне, без да падне. Звуците в ресторанта и казиното бяха изчезнали; чуваше единствено туптенето в гърдите си.
Луис като че ли се разтревожи от изцъклените очи и безумния поглед на Марк.
— Хей, човече, успокой топката. Свестен тип си. Не искам да те стресирам. Отивам да пусна една вода, после ще поговорим. Забрави за оная работа със стаята. Става ли?
Марк не отговори. Седеше неподвижно и се мъчеше да овладее тялото си. Луис си взе портфейла.
— Сега се връщам. Пази ми питието, става ли? — Потупа леко Марк по гърба и се опита да го успокои. — Спокойно, а?
Марк го гледаше как изчезва зад ъгъла, забеляза стройните му бедра, напъхани в тесния панталон. Гледката кристализира всичките му емоции в една — ярост. Температурата му се вдигна. Слепоочията му пламнаха. Опита се да се охлади, като пресуши остатъка от студената си бира.
След малко му се стори, че е в състояние да стане, и предпазливо опита краката си. Дотук добре. Коленете го държаха. Искаше да се махне колкото се може по-бързо, без следа, така че хвърли двайсетачка на бара, после и една десетачка, за да е сигурен, че сметката е уредена. Втората банкнота падна върху някаква карта. Шофьорската книжка на Луис. Марк се огледа и я взе крадешком.
Луис Камачо
Минифорд Авеню 189, Сити Айлънд, Ню Йорк, 10464
Дата на раждане: 1–12–77
