Хвърли я обратно на бара и се махна почти тичешком. Нямаше нужда да си записва данните. Вече ги беше запомнил.
Излезе от „Луксор“ и подкара към дома си, намиращ се на тиха глуха уличка. Къщата беше приятна, с бяла мазилка и оранжеви керемиди на покрива. Седна в малкото дворче с полянка колкото килим. В задната част на къщата имаше малка веранда, на която се излизаше от кухнята, беше скрита зад ограда, за да може да се пече спокойно на слънце. Интериорът беше белязан от типичното ергенско нехайство. Когато работеше в частния сектор и получаваше голямата заплата в „Менло Парк“, Марк бе купил скъпи модерни мебели за апартамента си — минималистични изделия с остри ъгли и ярки контрастни цветове. Същите мебели в испанската къща изглеждаха не на място, подобно на развалена храна. Бездушен интериор, почти напълно лишен от произведения на изкуството, украси и лично присъствие.
Не го свърташе на едно място. Чувстваше се като ожулен, чувствата го изгаряха, сякаш се бе потопил във вана с киселина. Опита се да гледа телевизия, но след няколко минути изключи с отвращение апарата. Взе списание, но го захвърли на масичката, събаряйки малка снимка в рамка. Вдигна я и я погледна — съквартирантите първокурсници, на среща двайсет и пет години по-късно. Жената на Зекендорф ги беше снимала и беше му пратила копие за спомен.
Не беше сигурен защо я е оставил на масичката. Тези хора вече не означаваха нищо за него. Всъщност, още тогава ги презираше. Особено Динърщайн, неговия личен инквизитор, който превръщаше обикновените травми на първокурсника аутсайдер в изтънчено мъчение с постоянни насмешки и оскърбления. Зекендорф не бе по-добра стока. Уил беше различен, но в крайна сметка и той го разочарова.
На снимката Марк седеше като истукан с фалшива усмивка на лицето, а Уил го беше прегърнал с голямата си ръка през рамо. Уил Пайпър, златното момче. През цялата първа година Марк завистливо бе гледал колко лесно му се удава всичко — жени, приятели, купони. Уил винаги се държеше джентълменски, дори и с него. Когато Динърщайн и Зекендорф му се нахвърляха, Уил обикновено ги отблъскваше с някоя шега или ги прогонваше с едрата си лапа. Месеци наред си въобразяваше, че Уил ще му предложи да живеят в една стая през втората година и Марк ще може да се къпе в отразените лъчи на славата му. Но през пролетта, веднага след ваканцията, нещо се случи.
Една вечер си лежеше в леглото и се мъчеше да заспи. Тримата му съквартиранти бяха в дневната, пиеха бира и бяха пуснали прекалено силно музиката. Раздразнен, Марк им извика:
— Хей, шибаняци такива, утре имам изпит!
— Онзи посерко шибаняци ли ни нарече? — попита Динърщайн останалите.
— Май да — потвърди Зекендорф.
— Трябва да се направи нещо по въпроса — ядосано заяви Динърщайн.
Уил намали музиката.
— Оставете го на мира.
Час по-късно тримата здраво бяха направили главите — некоординирани движения, въртящи се стени, заплетени езици — точно онова състояние, в което лошите идеи изглеждат чудесни.
Динърщайн бе взел ролка скоч и се бе промъкнал в стаята на Марк. Марк по принцип спеше дълбоко и двамата със Зекендорф нямаха проблем да го овържат на горното легло, докато не го омотаха като мумия. Уил стоеше на прага и гледаше в ступор с тъпа усмивка на лицето, но не направи нищо, за да ги спре.
Когато останаха доволни от работата си, продължиха да пият и да се смеят в дневната, докато не изпопадаха на пода.
На следващата сутрин, когато Уил отвори вратата на спалнята, Марк беше залепен като пашкул за леглото, напълно неподвижен под сивото покривало. По зачервеното му лице се стичаха сълзи. Обърна глава към Уил. В очите му се четеше омраза и болка от предателството.
— Изпуснах изпита си — каза той. И добави: — Напиках се.
Страдащият от махмурлук Уил разряза скоча с джобното си ножче и Марк го чу как измърморва несвързано някакво извинение, но двамата вече не си проговориха.
Уил продължи по пътя на славата с достойните си за възхищение подвизи, а той остана да работи в пълна неизвестност. Сега си спомни какво бе казал Динърщайн за Уил онази вечер в Кеймбридж — най- добрият специалист по профили на серийни убийци в историята. Човекът. Непогрешимият. А какво можеха да кажат за него? Марк стисна здраво клепачи.
Мракът събуди нещо. Започнаха да се оформят идеи и предвид скоростта, с която работеше умът му, се оформяха бързо. Също толкова бързо друга част от мозъка се мъчеше да разтопи кристализиралите замисли и да отнесе останките им по течението.
Тръсна глава толкова силно, че го заболя с тъпа, пулсираща болка. Примитивен импулс, нещо, което би направило малко дете, за да пропъди злото от главата си.
— Спри веднага!
Стреснат, Марк стана, осъзнавайки, че току-що е извикал на глас.
Излезе на верандата да погледа нощното небе и да се успокои. Само че навън бе необичайно студено за сезона, а и перестите облаци скриваха съзвездията. Върна се в кухнята, където изпи още една бира, седнал на неудобния стол с права облегалка. Колкото повече се опитваше да заглуши ума си, толкова по-отворен ставаше той за кипящия гняв и отвращението, надигащи се в него като зловонни води.
Ден от ада, помисли си. Ден от шибания ад.
Минаваше полунощ. Внезапно се сети за нещо, което би могло да го накара да се почувства по-добре, и извади мобилния си телефон от джоба. Имаше само едно лекарство срещу болестта на деня. Пое дъх и намери номера в указателя на телефона си. Набра го.
— Ало? — Женски глас.
— С Лидия ли говоря?
— Кой се интересува? — сладко попита гласът.
— Питър Бенедикт от „Констелейшън“. Нали се сещаш, приятелят на господин Кемп.
— Зона 51! — изписка тя. — Здрасти, Марк!
— Помниш истинското ми име. — Добър знак.
— Разбира се, че го помня. Ти си моето НЛО приятелче. Напуснах „Маккарън“, ако си ме търсил.
— Да. Забелязах, че вече те няма.
— Намерих по-добра работа в една клиника недалеч от Ивицата. На рецепцията. Правят възстановяване от вазектомия. Страхотно е!
— Супер.
— Какво става с теб?
— Ами, тъкмо се питах дали си свободна тази вечер?
— Миличък, никога не съм свободна, но ако питаш дали съм на разположение, иска ми се да бях. Тъкмо отивам на една среща в „Четирите сезона“, а след това трябва да поспя малко. Трябва да бъда рано в клиниката. Съжалявам.
— И аз.
— Ох, миличък! Обади ми се в най-скоро време, обещаваш ли? Само малко по-рано и със сигурност ще се видим.
— Хубаво.
— И много поздрави на малките зелени човечета, нали?
Поседя още малко и накрая се призна за напълно победен и вдигна ръце, потопи се изцяло в оформящия се план, който измъчваше главата му. Първо трябваше да намери нещо. Къде беше дянал онази визитка? Знаеше, че я е запазил, но къде? Затърси я, като тършуваше по всички обичайни места, докато не я откри под купчината прани чорапи в гардероба.
НЕЛСЪН ДЖ. ЕЛДЪР,
ПРЕДСЕДАТЕЛ И ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР,
ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ДЕЗЪРТ ЛАЙФ“
Лаптопът беше в дневната. Бързо потърси в „Гугъл“ Нелсън Дж. Елдър и започна да попива информацията като гъба. Компанията му „Дезърт Лайф“ беше акционерно дружество, акциите й близо пет
