Внимателно пъхна юесбито в един от свободните портове на компютъра.
Нужни му бяха само няколко секунди, за да качи базата данни в устройството. След като приключи, майсторски прикри следите си, изключи камуфлажната програма и същевременно рестартира системата за откриване на пробиви. Завърши, като свали металния конектор от сивия куршум и го запои отново към юесби кабела. Когато всички компоненти бяха отново в бюрото му, отвори вратата и колкото можа по- небрежно тръгна към килера, за да върне поялника.
Прибра инструмента и когато се обърна, пътят му беше препречен от едрия и четвъртит Елвис Брандо. Беше толкова близко, че Марк долавяше дъха на чили от устата му.
— Май пропусна обяда — рече Елвис.
— Мисля, че стомахът ми не е наред — оплака се Марк.
— Май няма да е зле да се прегледаш. Потиш се като прасе.
Марк докосна влажното си чело и едва сега осъзна, че комбинезонът му е мокър под мишниците.
— Добре съм.
До края на работния ден оставаше половин час, когато Марк направи още едно посещение на тоалетната и намери празна кабинка. Извади две неща от джоба на комбинезона си — паметта с форма на куршум и смачкан презерватив. Постави пластмасовото устройство в презерватива и свали гащи, след което стисна зъби и напъха най-голямата тайна на планетата в задното си отвърстие.
Вечерта седна на дивана си и изгуби представа за време, а лаптопът изгаряше скута и очите му. Преравяше откраднатата база данни, размесваше я като тесте карти, извършваше кръстосани проверки и уточнения, правеше списъци на ръка и ги преработваше, докато не остана удовлетворен.
Работеше изключен от мрежата, макар че дори да беше онлайн, компютърът му имаше защита, през която не можеха да проникнат любопитни очи. Ръцете и пръстите му бяха единствените движещи се части от тялото му, но когато завърши, беше останал почти без дъх от изтощение. Собствената му дързост му даваше сили — искаше му се да може да се похвали на някого с наглия си ум.
Когато беше момче, обикновено тичаше при родителите си, за да им съобщи за поредната добра оценка или решена задача по математика. Майка му умря от рак. Баща му се ожени повторно за една неприятна жена и все още бе ужасно разочарован от него, че е напуснал добра компания заради държавна работа. Почти не разговаряха. Пък и това не беше от нещата, които би могъл да кажеш на жив човек.
Изведнъж му хрумна идея, която го накара да се изхили доволно.
Защо пък не?
Кой щеше да разбере?
Затвори базата данни, защити я с парола и отвори файла с първия му сценарий, Торнтън Уайлдъровата ода за съдбата, направена на пух и прах от онова дребно холивудско мекотело. Запрелиства текста и започна да прави промени. Всеки път, когато натискаше „Намери“ и „Замести“, възкликваше възбудено като палаво малко момче с някаква дяволита тайна.
17 септември 782 г.
Вектис, Британия
Беше време за жътва, може би любимият сезон на Йосиф, когато дните бяха приятно топли, нощите — прохладни и меки, а въздухът бе изпълнен с аромата на прясно ожънато жито, ечемик и узрели ябълки. Благодари на Бог за изобилните плодове от полята около манастирските стени. Братята можеха да попълнят намаляващите запаси в хамбара и в дъбовите бъчви щеше да има пресен ейл. Макар да ненавиждаше лакомията, на Йосиф винаги му беше чоглаво от намаляването на дажбите бира, което неизбежно се случваше в разгара на лятото.
Превръщането на църквата от дървена в каменна бе завършило преди три години. Правоъгълната заострена кула се издигаше достатъчно високо, за да бъде използвана като ориентир от приближаващите острова лодки и кораби. Апсидата в източния край имаше ниски триъгълни прозорци, които чудесно осветяваха олтара по време на службите през деня. Нефът бе предостатъчно дълъг за сегашното братство и в бъдеще манастирът можеше да побере още повече Христови служители. Йосиф често търсеше прошка и се каеше за гордостта, която набъбваше в гърдите му заради ролята, която бе изиграл при строителството. Вярно, познанията му за света бяха ограничени, но предполагаше, че църквата във Вектис се нарежда сред най-големите катедрали на християнския свят.
Сега зидарите работеха здравата по завършването на новата зала за катедралния съвет. Йосиф и Освин бяха решили, че след това е ред на скриптория и че постройката трябва да се разшири значително. Библиите и уставите, които създаваха, както и илюстрираните Послания на св. Петър, изписани със златно мастило, се ценяха високо и Йосиф бе чул, че направени тук преписи са прекосили морската шир, за да стигнат чак до Ейре, Италия и страната на франките.
Бе късна утрин, наближаваше третият час и той тъкмо отиваше от умивалнята към трапезарията за комат черен хляб, парче овнешко, малко сол и гарафа ейл. Стомахът му къркореше в радостно очакване, тъй като Освин бе ограничил храненето до едно на ден, за да засили духа, като отслаби желанията на плътта. След дълъг период на молитви и пости, каквито крехкият абат почти не можеше да си позволи, Освин сподели откровението си с цялото братство, което се беше събрало в катедралния съвет.
— Трябва да постим всеки ден и да се храним веднъж дневно — бе обявил той. — Трябва да угаждаме на тялото по-малко и по-рядко.
И така всички станаха по-тънки.
Йосиф чу някой да го вика. Гутлак, огромен груб мъжага, който бе войник, преди да постъпи в манастира, го настигна тичешком. Сандалите му шляпаха по пътеката.
— Приоре — рече той. — Уберт каменоделецът е при портата. Иска веднага да говори с теб.
— Отивам да обядвам — възрази Йосиф. — Не може ли да почака?
— Каза, че било важно — отвърна Гутлак и забърза напред.
— А ти накъде си тръгнал? — извика Йосиф след него.
— Към трапезарията, приоре. Да обядвам.
Уберт чакаше при портата до входа за хоспиция, или стаята за гости, където отсядаха посетители и пътници — ниска дървена постройка с редици прости нарове. Не помръдваше, сякаш бе пуснал корени в земята. Отдалеч Йосиф си помисли, че е сам, но когато приближи, видя детето зад зидаря; тънките му крачета едва се виждаха между подобните на дънери крака на мъжа.
— С какво мога да ти помогна, Уберт? — попита Йосиф.
— Доведох детето.
Йосиф не разбра.
Уберт се пресегна и избута детето напред. Беше босо, дребно момче, тънко като вейка, с рижава коса. Ризата му бе мръсна и изпокъсана, през дупките се виждаха ребрата и кльощавите гърди. Гащите му бяха прекалено дълги и широки, все още не бе пораснал достатъчно, за да ги изпълни. Тънката му кожа бе бяла като пергамент, широко отворените очи приличаха на скъпоценни камъни, а деликатното му лице бе неподвижно като някой от каменните блокове на баща му. Беше стиснало толкова здраво розовите си устни, че от усилието чак брадичката му се беше набръчкала.
Йосиф бе чувал за момчето, но никога не го бе виждал. Намери го за твърде обезпокоителна гледка. Имаше някаква студена лудост в него, усещане, че малкият му, груб живот не е бил благословен от Божията топлина. Името му, Октавус, или осмият, му бе дадено от Уберт в нощта на раждането му. За разлика от близнака си, изчадието, което бе унищожено за добро, животът му би трябвало да бъде блажено обикновен, нали така? В края на краищата, осмият син на седмия син е просто поредното дете, макар и родено на седмия ден от седмия месец на седемстотин седемдесет и седмата година след раждането на Господа. Уберт се молеше да стане силен и можещ, каменоделец като баща си и братята си.
— Защо си го довел? — попита Йосиф.
— Искам да го вземеш.
— Защо да взимам сина ти?
— Вече не мога да го гледам.
— Но ти имаш дъщери, които да се грижат за него. И осигуряваш храна на дома си.
— Нуждае се от Христос. А Христос е тук.