Камбаната удари за вечерня. Братството се събра в църквата. Сестра Магдалена притискаше псалтерия до гърдите си и тържествуваше заради победата си над Йосиф, достоен за презрение заради мекушавостта му.
Умът на Паулин кипеше от теологични въпроси относно Октавус, питаше се дали способностите му са дар или проклятие.
Очите на Йосиф пареха от солени сълзи при мисълта за крехкото момче, оставено само в студа и мрака. Изпитваше огромна вина заради топлината и удобството, в което се намираше. Но въпреки това бе сигурен, че Освин е прав в едно отношение — момчето наистина го разсейваше от задълженията му на богомолец и слуга.
Всички чакаха тътрещите се стъпки на абата, но те така и не се чуваха. Йосиф забеляза, че братята и сестрите пристъпват нервно от крак на крак. Всички много добре знаеха колко точен е Освин.
След още няколко минути Йосиф се разтревожи.
— Трябва да проверим абата — прошепна той на Паулин. Излязоха, следвани от погледите на всички събрали се. В църквата се надигна шепот, но Магдалена ги накара да млъкнат, като сложи пръст на устните си и зашътка.
Стаята на Освин бе студена и тъмна, занемареният огън бе почти угаснал. Откриха го прегънат в леглото, облечен в робата си. Кожата му бе студена като въздуха. В изкривената си ръка стискаше пергамента, на който бе изписано името му.
— Милостиви Боже! — възкликна Йосиф.
— Предсказанието… — промърмори Паулин и падна на колене.
Двамата изрекоха бързи молитви над тялото на Освин и се изправиха.
— Трябва да се съобщи на епископа — каза Паулин.
Йосиф кимна.
— Утре сутринта ще изпратя вест в Дорчестър.
— Докато епископът не реши друго, ти ще трябва да ръководиш манастира, приятелю.
Йосиф се прекръсти енергично, забивайки пръсти в гърдите си.
— Иди и кажи на сестра Магдалена да започне вечернята. След малко идвам, но първо трябва да направя нещо.
Йосиф изтича в мрака до манастирската порта, като дишаше тежко. Отвори я и тежката врата изскърца.
Момчето го нямаше.
Затича се, викайки като обезумял името му.
Забеляза малка фигура край пътя.
Октавус не беше отишъл далеч. Седеше тихо в ледената нощ и трепереше в края на една нива. Йосиф го взе нежно в обятията си и го понесе обратно към портата.
— Можеш да останеш, момче — рече му той. — Бог иска да останеш.
25 юни 2009 г.
Лас Вегас
Уил започна да флиртува на морско равнище и продължи да го прави на височина десет хиляди метра. Стюардесата беше негов тип — едро, добре оформено момиче с нацупени устни и мръснишки руса коса. Един кичур все падаше пред окото й и тя непрекъснато и разсеяно го отмяташе настрани. След известно време Уил започна да си представя как двамата лежат голи и той отмята кичура й. Неясно защо изпита вина, когато в мислите му нахлу Нанси, както винаги благоприлична и укорителна. Защо все трябваше да му съсипва фантазиите? Пропъди я с усилие на волята и отново насочи вниманието си към стюардесата.
Беше следвал стандартните процедури за безопасност на транспорта, за да се качи на самолета със служебното си оръжие. Беше се качил предварително в туристическата класа и мястото му се намираше над крилото. Дарла, стюардесата, веднага хареса външността на мускулестия тип в спортно сако и панталони, и се настани на мястото от другата страна на пътеката.
— Здрасти, ФБР — изчурулика тя. Знаеше какъв е заради процедурата, през която бе минал.
— И на теб здрасти.
— Искаш ли нещо за пиене, преди да ни отвлекат?
— Кафе ли надушвам?
— Идва — рече тя. — Имаме си и едно въздушно ченге на място 7С, но ти си по-голям от него.
— Искаш ли да му кажеш, че съм тук?
— Той вече знае.
По-късно, по време на сервирането на напитките, тя като че ли го докосваше леко по рамото или ръката всеки път, когато минаваше покрай него. Може би си въобразявам, помисли си Уил, докато потъваше в дрямка, унесен от ниското ръмжене на двигателите. А може би не.
Събуди се със стряскане, приятно дезориентиран. Долу се виждаха зелени поля, простиращи се до хоризонта — явно се намираха някъде насред континента. Откъм тоалетните отзад се чуваха високи гневни гласове. Уил разкопча колана си, обърна се и разбра проблема — трима млади британци със зачервени лица, седнали един до друг, явно доста направили главите в очакване на ваканцията във Вегас. Жестикулираха като някакво триглаво чудовище към кльощавия стюард, който им беше спрял бирата. Разтревожените пътници започнаха да се обръщат назад, когато британецът откъм пътеката — едър вързоп мускули и сухожилия — се изправи, застана лице в лице с члена на екипажа и извика ядосано:
— Чу приятеля ми! Иска още една шибана бира!
Дарла бързо тръгна да помогне на колегата си, като нарочно потърси очите на Уил, докато минаваше покрай него. Въздушното ченге от 7С остана на мястото си според стандартната процедура, за да наблюдава пилотската кабина, в случай че разправията в задната част е за отвличане на вниманието. Беше млад мъж, същинско кълбо от нерви. Може би това бе първият му истински инцидент, помисли си Уил, докато го изучаваше.
В следващия момент се чу противно тропване като от череп в череп — така наречената глазгоуска целувка.
— Ето какво ще получиш, шибано копеле! — изкрещя нападателят. — Още искаш ли?
Уил изпусна екшъна, но видя резултата. Здравенякът беше сцепил веждата на стюарда и го бе накарал да рухне на колене. Дарла неволно изписка при вида на рукналата кръв.
Въздушното ченге и Уил станаха като един и се задействаха като екип, тренирал дълго време заедно. Ченгето излезе на пътеката, извади пистолета си и извика:
— Федерални агенти! Седнете на мястото си и поставете ръце пред себе си!
Уил показа значката си и бавно тръгна към опашката, вдигнал високо документите си.
— Ох, какво става, мамка му? — извика британецът при вида на приближаващия Уил. — Просто се опитваме да започнем ваканцията си, приятел.
Дарла помогна на кървящия стюард да се изправи и го поведе напред. Когато се разминаваха, Уил й намигна окуражаващо. Щом стигна на пет редици от кавгаджиите, спря и заговори бавно и спокойно:
— Незабавно си сядай на мястото и сложи ръце на главата си. Арестуван си. Ваканцията ти свърши. Приятел — натърти той.
Приятелите му го замолиха да се подчини, но онзи не искаше. Остана прав, крещящ вече от ярост и страх, притиснат в ъгъла, с изпъкнали вени.
— Няма! — повтаряше той. — Няма!
Уил прибра значката си, извади пистолета и провери спуснатия предпазител. В този момент пътниците изпаднаха в ужас; някаква дебела жена с малко дете се разхълца, давайки начало на верижна реакция, която обхвана целия салон. Уил се опита да прогони сънливостта си и да изглежда колкото се може по- гаден.
— Това е последната ти възможност всичко да приключи добре. Седни и сложи ръце на главата си.
— Или какво? — предизвикателно извика мъжът. Носът му се беше напълнил със сополи. — Да не би да ме застреляш и да пробиеш дупка в шибания самолет?
— Използваме специални муниции — безочливо излъга Уил. — Куршумът ще има да подскача в чутурата
