Библиотеката на мъртвите

— Ехо? — повика тя.

Душът бе пуснат.

— Ехо? — извика отново, този път по-силно.

Душът спря.

— Има ли някой? — разнесе се глас от другата страна на вратата.

Млада жена излезе колебливо от банята, увита в голяма кърпа. Беше под двайсет и пет, руса, гъвкава и привлекателна с естествеността си. Около съвършените й малки стъпала се образуваха локвички. Ужасно млада, горчиво си помисли Нанси и се изненада от първоначалната си реакция към непознатата — ревност.

— О, здрасти — каза жената. — Аз съм Лора.

— Нанси.

Последва неловко дълга пауза.

— Уил го няма — проговори най-после момичето.

— Зная. Помоли ме да взема нещо.

— Действайте, сега идвам — каза Лора и влезе отново в банята.

Нанси се опита да намери сметката за кабелната телевизия преди жената да излезе, но бе твърде бавна, а Лора — прекалено бърза. Дойде боса, по джинси и тениска, с тюрбан на главата. Кухненският бокс бе неудобно малък за двете.

— Сметката за кабелната — измъчено рече Нанси.

— Не може да понася ШБ — заяви Лора и когато Нанси я погледна неразбиращо, преведе: — Шибаните битовизми, както ги нарича.

— Доста е зает напоследък — опита се да го защити Нанси.

— И откъде го познавате? — поинтересува се Лора.

— Работим заедно — отвърна Нанси и се приготви за следващия отговор: не, не е секретарката му.

За най-голяма изненада, въпросът беше:

— Значи сте агент?

— Да. А вие откъде го познавате? — на свой ред се поинтересува Нанси.

— Той ми е баща.

Час по-късно двете още разговаряха. Лора пиеше вино, а Нанси — вода с лед. Две жени с влудяваща връзка помежду си — Уил Пайпър.

След като изясниха кой кой е, двете си допаднаха. Нанси като че ли бе изпитала облекчение, че жената не е приятелка на Уил; Лора пък — че баща й има на пръв поглед нормална партньорка в работата. Лора бе пристигнала сутринта с влак от Вашингтон за среща в Манхатън, уредена в последния момент. Не успяла да се свърже с баща си и да попита дали може да преспи, затова решила, че сигурно е извън града, и използвала собствения си ключ.

Отначало Лора се стесняваше, но втората чаша вино я направи поносимо приказлива. Разликата между двете бе само шест години и бързо намериха общи теми извън Уил. Нанси остана с впечатлението, че за разлика от баща си, Лора си пада много по културни изяви и познанията й в областта на изобразителното изкуство и музиката не отстъпват на нейните. Имаха един и същи любим музей — „Метрополитън“, една и съща любима опера — „Бохеми“, един и същи любим художник — Моне.

Шантаво, съгласиха се те, но пък забавно.

Лора бе завършила колеж преди две години и работеше на половин работен ден, за да се издържа. Живеела в Джорджтаун с приятеля си, докторант по журналистика в Американския университет. На крехката си възраст бе на път да направи стъпка, която смяташе за особено важна в живота си. Един малък, но престижен издател сериозно разглеждал първия й роман. Макар че пишела още от пубертета, учителката й по английски в гимназията я скастрила да не се нарича писателка, докато не види отпечатано някое от произведенията й. Лора отчаяно искаше да се нарича писателка.

Беше неуверена и стеснителна, но приятелите и наставниците й я окуражавали. Казали й, че книгата й става за публикуване, така че тя наивно, без покана и агент, разпратила ръкописа в дузина издателства, след което се заела да пише сценарий по него, тъй като го виждала и като филм. Минало време и свикнала с тежките пратки по пощата — върнатия ръкопис и неизменния отказ. Девет, десет, единадесет пъти, но дванадесетият така и не пристигнал. Вместо него й се обадили от „Елевейшън Прес“ от Ню Йорк и се поинтересували, без никакво обвързване, дали е склонна да направи някои промени и отново да им го даде. Съгласила се с готовност и наистина го преработила според бележките им. Вчера получила имейл от издателя с покана да отиде в офиса им — ужасно изнервящо, но предвещаващ добро знак.

За Нанси Лора бе впечатляващ човек, прозорец към един различен живот. Липински не бяха писатели или художници — от тях излизаха магазинери, счетоводители, зъболекари или федерални агенти. Стана й чудно как ДНК-то на Уил е успяло да създаде това чисто и очарователно същество. Явно бе наследила талантите си по майчина линия.

Всъщност, майката на Лора — Мелъни, първата жена на Уил — наистина пишела стихове и преподавала творческо писане в един държавен колеж във Флорида. Бракът им, както обясни Лора, продължил само колкото да я заченат, да я родят и да отпразнуват втория й рожден ден, след което Уил го направил на пух и прах. Докато растяла, думите „баща ти“ звучали като обида.

За нея той бил призрак. Научавала за живота му от втора ръка, от откъслечни споменавания на майка си и лелите. Представяла си го като мъжа от сватбения албум — синеок, едър и усмихнат, замръзнал във времето. Напуснал полицейското управление. Постъпил във ФБР. Оженил се за втори път. Отново се развел. Пиел. Ходел по жени. Бил кучи син, чието единствено достойнство било, че плащал издръжката. И нито веднъж не си направил труда да се обади или да прати поне една картичка.

Един ден Лора го видяла по новините във връзка с някакъв ужасен сериен убиец. Прочела изписаното на екрана име, разпознала сините очи и ъгловатата челюст, и петнайсетгодишното момиче си изплакало очите. Започнала да пише разкази за него — или поне за онзи, за когото си го представяла. В колежа, далеч от влиянието на майка си, направила малко детективско проучване и го открила в Ню Йорк. Оттогава започнали да поддържат връзка в известен смисъл, макар и доста неуверена. Той бил вдъхновението й за романа.

Нанси попита какво е заглавието му.

— „Трошащата топка“ — отвърна Лора.

Нанси се разсмя.

— Доста му подхожда.

— Наистина е такъв, но същото се отнася за пиенето, гените и съдбата. Родителите на татко са били алкохолици. Може би му е било писано. — Лора си наля още една чаша вино и я вдигна за наздравица. Вече леко заваляше думите. — Може пък същото да важи и за мен.

Нелсън Елдър тъкмо стигна алеята пред къщата си — шестстайно имение в Хилс, Съзърлин, когато мобилният му телефон иззвъня. На екрана се изписа НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР. Вдигна и подкара големия мерцедес към един от гаражите.

— Господин Елдър?

— Да, кой се обажда?

Гласът от другата страна беше напрегнат, почти писклив.

— Срещнахме се преди няколко месеца в „Констелейшън“. Казвам се Питър Бенедикт.

— Съжалявам, но не си спомням.

— Онзи, който хвана измамниците на масата за блекджек.

— А, да! Сетих се! Компютърджията. — Странно, помисли си Елдър. — Аз ли съм ви дал номера на мобилния си?

— Да — излъга Марк. Не съществуваше телефонен номер на този свят, до който да не може да се добере. — Удобно ли е да поговорим?

— Разбира се. С какво мога да ви помогна?

— Всъщност, сър, аз бих искал да помогна на вас.

— В какъв смисъл?

— Компанията ви е в опасност, господин Елдър, но аз мога да я спася.