Марк беше задъхан и видимо трепереше. Мобилният му телефон беше на масата в кухнята, все още топъл от бузата му. Всяка стъпка от плана го изтощаваше, но това бе първият задължителен разговор с човек и ужасът още го държеше. Нелсън Елдър се бе съгласил да се срещнат. Още един ход и играта щеше да бъде негова.
Позвъняването на вратата съвсем му изкара акъла. Рядко имаше неочаквани посетители и в страха си едва не побягна към спалнята. Насили се да се успокои, отиде нерешително до вратата и я открехна едва- едва.
— Уил? — невярващо възкликна той. — Какво правиш тук?
Уил стоеше на прага с голямата си непринудена усмивка.
— Не очакваше да ме видиш, нали?
Забеляза, че Марк не е на себе си, несигурен като кула от карти, опитваща се да запази равновесие.
— Не. Не очаквах.
— Виж, дойдох в града по работа и реших да те издиря. Моментът неподходящ ли е?
— Не, напротив — машинално отвърна Марк. — Просто не очаквах никого. Искаш ли да влезеш?
— Разбира се. Но само за няколко минути. Трябва да убия малко време и тръгвам за летището.
Уил го последва в дневната. Напрежението и неудобството на бившия му съквартирант ясно личаха в скованата му походка и високия глас. Не се сдържа и го профилира. Не беше салонен трик — винаги имаше усета, способността да разгадае със светлинна скорост чувствата на човек, вътрешните му конфликти и мотиви. Като дете беше използвал вродената си дарба, за да си осигури защитено пространство между алкохолизираните си родители, като казваше и вършеше правилните неща в правилните моменти, за да задоволи прищевките им и да запази известно равновесие и стабилност в къщата.
Винаги беше използвал таланта си за своя изгода. В личния си живот го използва в стил Дейл Карнеги, за да спечели приятели и да влияе на хората. Жените, с които бе имал нещо общо, щяха да кажат, че го е използвал, за да ги манипулира. А в работата благодарение на него имаше осезаемо предимство пред престъпниците, които населяваха света му.
Зачуди се какво притеснява толкова Марк — фобия, някаква форма на мизантропия или нещо свързано конкретно с посещението му?
Седна на твърдия диван и се опита да го успокои донякъде.
— Знаеш ли, след като се видяхме на срещата, ми стана донякъде кофти, че не съм те потърсил през всичките тези години.
Марк седна срещу него — безмълвен, с плътно прибрани колене.
— Почти не съм идвал във Вегас, а и сега съм само за два дни. Вчера, докато пътувах за хотела, някой показа самолета на Зона 51 и се сетих за теб.
— Сериозно? — дрезгаво попита Марк. — Това пък защо?
— Нали намекна, че работиш там?
— Така ли? Не си спомням да съм споменавал подобно нещо.
Уил помнеше странната реакция на Марк, когато на онази вечеря стана дума за Зона 51. Явно не биваше да се навлиза в тези територии. Всъщност, изобщо не му пукаше. Марк явно имаше високо ниво на достъп до секретни въпроси и го приемаше на сериозно. А това беше добре за него.
— Е, както и да е. За мен няма значение къде работиш. Просто по споменаването се сетих и реших да се отбия, това е.
Марк продължаваше да го гледа скептично.
— Как ме намери? Няма ме в указателите.
— На кого го казваш. Признавам си, потърсих в базата данни на местния филиал на ФБР, след като обаждането на „Справки“ не даде резултат. Нямаше те на екрана, приятел. Явно имаш доста интересна работа! Затова се обадих на Зекендорф и го попитах дали ти няма телефона. Нямаше го, но явно си му дал адреса си, щом жена му ти е пратила снимката. — Уил посочи фотографията на масичката. — И аз съм сложил моята там. Май и двамата сме доста сантиментални. Хей, случайно да ти се намира нещо за пиене?
Забеляза, че Марк диша по-леко. Беше успял да счупи леда. Този тип явно имаше комуникативен проблем и му трябваше време, докато се отпусне.
— Какво да ти предложа? — попита Марк.
— Да ти се намира уиски?
— Съжалявам, само бира.
— Щом си в Рим, прави като римляните.
Марк отиде в кухнята, а Уил се изправи и се огледа от чисто любопитство. В дневната имаше малко мебели — безлични модерни изделия, каквито можеха да се видят в лобито на някое обществено място. Всичко беше подредено, нямаше безпорядък, но не се забелязваше и женско присъствие. Познаваше този студен декоративен стил. В блестящата хромирана лавица за книги имаше настолен компютър и книги за софтуер, подредени по височина, така че редиците да бъдат възможно по-прави.
На бялото лакирано бюро, до затворения лаптоп, имаше малка купчинка — два тънки ръкописа, прихванати с тел. Погледна заглавната страница на горния: „Броячи“, сценарий от Питър Бенедикт, Съюз на американските сценаристи №4235567. Кой е Питър Бенедикт? Псевдоним на Марк или някакъв друг човек? До сценариите имаше две черни писалки. Уил едва не се разсмя с глас. Тънкописци „Пентел“. Тези дреболии бяха навсякъде. Когато Марк се върна с бирите, Уил вече отново седеше на дивана.
— В Кеймбридж не спомена ли, че пишеш по малко?
— Да.
— Онези сценарии твои ли са? — попита Уил и посочи към бюрото.
Марк кимна и преглътна.
— Дъщеря ми също си пада малко писателка. За какво пишеш?
Марк поде колебливо, но все повече и повече започна да се отпуска, докато говореше за последния си сценарий. Когато довърши бирата си, Уил вече бе научил всичко за казината, броенето на карти, Холивуд и неговите агенти. На втората бира доби представа за живота на Марк в периода между колежа и Лас Вегас — безинтересна пустош с няколко връзки и безкрайна работа пред компютъра. На третата самият Уил разказа надълго и нашироко за собственото си минало, неуспешните бракове, провалените връзки и всичко останало, а Марк слушаше като омагьосан и все по-изумен, че животът на златното момче, който бе смятал за съвършен, далеч не е такъв. Същевременно спотайващото се чувство за вина караше Уил да се чувства неловко.
След като посети тоалетната, той се върна в дневната и обяви, че трябва да тръгва. Преди това обаче изтръгна нещо от гърдите си.
— Трябва да ти се извиня.
— За какво?
— Сега като погледна първата ни година в колежа, си давам сметка, че съм бил изрод. Трябваше да ти помагам повече, да накарам Алекс да те остави на мира. Бях пълно говедо и съжалявам.
Не спомена историята с лепенката. Не беше необходимо.
Марк неволно се просълзи. Изглеждаше ужасно смутен.
— Аз…
— Не е нужно да казваш каквото и да било. Не искам да ти причинявам още повече неудобства.
Марк подсмръкна.
— Не, виж, оценявам го. Мисля, че всъщност не се познавахме много добре.
— Така е. — Уил затършува в джобовете си за ключовете от колата. — Е, благодаря за бирите и приказката. Трябва да изчезвам.
Марк пое дъх.
— Мисля, че зная защо си в града — каза той. — Гледах те по телевизията.
— Да, случаят „Апокалипсис“. Връзката с Вегас. Разбира се.
— От години те гледам по телевизията. И съм изчел всички статии за теб.
— Да, дал съм доста материал на медиите.
