Октавус омете храната и веднага се зае отново с писане. Пръстите му оставяха мазни петна по пергамента. През двете години, в които се бе грижила за него, Мери проявяваше все по-голям интерес към момчето. Въобразяваше си, че някой ден именно тя ще успее да развърже езика му и да го накара да сподели тайните си. И беше убедена, че осемнадесетият му рожден ден е нещо важно, сякаш пълнолетието можеше да развали магията и да позволи на този странно красив младеж да влезе в братството на мъжете.
— Дори не знаеше, че имаш рожден ден, нали? — обезсърчено рече тя. И го подразни: — Седми юли. Всеки знае кога си роден, защото си специален, нали?
Бръкна под ленената си риза и извади скритото там вързопче. Беше с големината на ябълка, увито в парче плат и завързано с тънка кожена връв.
— Имам подарък за теб, Октавус — напевно рече тя.
Застана зад него и се пресегна, за да сложи вързопчето върху страницата, с което го накара да спре. Октавус се загледа в него със същия празен поглед, с който гледаше всичко останало.
— Развий го — каза му тя.
Той продължаваше да се взира.
— Добре де, аз ще го направя вместо теб!
Наведе се през гърба му, обхвана тънкото му тяло с яките си ръце и започна да развързва пакета. Вътре имаше кръгла златиста питка, която бе изцапала плата със сладка лепкава маса.
— Виж! Медена пита! Аз я направих, специално за теб!
Беше все така притисната в него.
Може би той усети стегнатите й малки гърди през тънката си риза. Или топлия допир на ръката й по бузата си. Може би бе надушил женския мускус на узряващото й тяло или пък топлия дъх от устата й, докато говореше.
Пусна перото и ръката му падна в скута му. Дишаше тежко и сякаш се беше разтревожил от нещо. Уплашена, Мери отстъпи няколко крачки назад.
Не разбираше какво прави Октавус — тупаше се, сякаш го е ужилила пчела. От устните му се изтръгнаха тихи животински звуци.
Внезапно той стана и се обърна. Мери ахна и краката й омекнаха.
Панталоните му бяха разкопчани и ръката му държеше огромен възбуден член, по-розов от всяка друга част от тялото му.
Хвърли се към нея, като се спъваше в гамашите си, и хвана гърдите й с дългите си изящни пръсти, подобни на лепкави пипала.
Двамата паднаха на пръстения под.
Мери бе далеч по-силна от Октавус, но шокът я бе направил слаба като коте. Той инстинктивно дръпна ризата й нагоре и оголи белите й бедра. Намести се между краката й и задвижи бързо таза си. Главата му бе провесена през рамото й, притискаше чело в земята. Издаваше тихи свистящи звуци. Мери беше земно момиче. Знаеше какво й се случва.
— Мили Боже, имай милост! — закрещя тя.
Когато ибериецът Хосе чу писъците и се втурна надолу по стълбите от главната зала, Мери вече седеше облегната на стената с окървавена риза и тихо плачеше, а Октавус седеше зад писалището си със свалени панталони и перото му продължаваше да лети по страницата.
15 юли 2009 г.
Ню Йорк
Беше лепкав и горещ, влажен следобед, а излъчваната от паважа жега бе сякаш пратено от ада мъчение. Нюйоркчани вървяха по нажежените тротоари с омекнали подметки и натежали от усилията крайници. Ризата на Уил бе прилепнала към гърдите му, докато мъкнеше двата тежки плика напитки за партито.
Отвори си бира, включи котлона и наряза лук, докато тиганът за сос се сгорещи. Цвъртенето на лука и сладкият дим, изпълващ кухненския бокс, му доставяха удоволствие. От доста време не бе помирисвал домашно приготвена храна и не си спомняше кога за последен път беше използвал печката. Може би от ерата на Дженифър, но всичко от връзката с нея вече бе забулено в мъгла.
Телешкото тъкмо придобиваше хубав кафяв цвят, когато на вратата се позвъни. Нанси носеше ябълков пай и покрита с водни капчици кофичка замразен йогурт. Изглеждаше отпусната и спокойна в тесните си джинси и късата блуза без ръкави.
Уил също изглеждаше отпуснат и тя го забеляза. Лицето му бе по-спокойно от обичайното, челюстта му не бе така силно стисната, в раменете не се чувстваше напрежение. Ухили й се.
— Изглеждаш
Той взе торбата й и спонтанно се наведе да я целуне по бузата. Жестът изненада и двамата.
Уил бързо отстъпи крачка назад, а тя се изчерви и се опита да излезе от положението, като вдъхна пикантния аромат на кимион и чили и пусна някаква шега относно неподозираните му кулинарни умения. Докато той бъркаше соса, Нанси се зае да подреди масата.
— Взе ли й нещо? — попита го тя.
Той се поколеба и мислите му явно забоксуваха.
— Не — отвърна най-сетне. — Трябваше ли?
— Да!
— Но какво?
— Откъде да знам! Ти си баща й.
Той замълча и настроението му явно помръкна.
— Ще изтичам да взема цветя — предложи тя.
— Благодаря — рече Уил и кимна замислено. — Тя обича цветя.
Беше предположение — имаше спомен за малко дете с букет свежо набрани маргаритки в малката си ръчичка.
— Сигурен съм, че обича цветя.
Последните няколко седмици бяха неблагодарни. Доказателствата за по-сериозно обвинение срещу Луис Камачо се разпаднаха на прах, оставяйки подозрението само за едно убийство. Колкото и да се мъчеха, не можеха да открият нито един друг случай, който да му бъде приписан; всъщност, не можеха да се доберат до нищо. Проучиха го най-подробно, възстановиха всеки ден от живота му през последните три месеца. Луис работеше редовно и надеждно, летеше до Лас Вегас и обратно по два-три пъти седмично. Беше в общи линии домашар и прекарваше повечето от нощите си в Ню Йорк в дома на любовника си. Същевременно обаче имаше инстинктите на котарак и се мотаеше из клубове и гей барове, когато партньорът му бе уморен или зает с нещо друго. Джон Пепърдайн бе моногамен и не толкова активен, а сексуалната енергия на Луис Камачо буквално го изгаряше. Нямаше никакво съмнение, че пламенният му темперамент е довел до убийство, но по всичко изглеждаше, че Джон е единствената му жертва.
И убийствата бяха спрели — добра новина за всеки, който все още дишаше, но лоша за разследването, на което не му оставаше друго, освен да предъвква едни и същи стари улики. А ето че един ден Уил бе споходен от момент на просветление, така да се каже. Ами ако Джон Пепърдайн е бил нарочен за девета жертва на Убиеца на Апокалипсиса, но Луис Камачо го е убил преди него, заслепен просто от страстта си?
Може би връзката на Луис с Лас Вегас беше класическо отвличане на вниманието. Ами ако през онзи ден истинският Убиец на Апокалипсиса е бил в Сити Айлънд, от другата страна на полицейската лента и е наблюдавал смаяно как някой друг вече е извършил престъплението? Ами ако след това се е покрил, за да оплете властите, да ги остави да се чудят, да посее семената на объркването и чувството за безсилие?
Уил прати призовки на новинарските екипи, които са били на Минифорд Авеню през онази кървава вечер, и в течение на няколко дни двамата с Нанси преглеждаха километри заснети ленти и стотици цифрови изображения в опит да открият друг смугъл мъж със среден ръст и телосложение, спотайващ се някъде около местопрестъплението. Останаха с празни ръце, но Уил си помисли, че хипотезата му все пак е жизнеспособна.
