бъчва.
Мазето на скриптория бе тъмно и прохладно, идеално за съхраняването на големите листа пергамент и гърнетата с мастило, но напълно подхождаше и за момче, което нямаше желание да играе на слънце или да тича по поляните. В единия му край бе изградена отделна стая и Октавус прекарваше живота си в нея, зад заключената врата, в постоянен мрак, прогонван единствено от светлината на свещите. Момчето имаше само едно желание — да седи на стола си, наведен над писалището, трескаво да топи отново и отново перото в мастилницата и да пише, докато не припадне от изтощение и не се наложи да го отнесат в леглото.
Поради тази своя всеотдайност Октавус рядко спеше повече от няколко часа на ден и винаги се събуждаше сам, свеж и бодър като прероден. Когато влизаше сутрин в скриптория, Паулин неизменно заварваше момчето захванало се за работа. Някоя млада сестра или послушница му носеше храна, като внимаваше да не докосва пергамента му, след което изхвърляше нощното гърне и донасяше нови свещи. Паулин събираше скъпоценните изписани страници и когато станеха достатъчно на брой, ги съшиваше в дебели, тежки, подвързани с кожа книги.
За разлика от повечето момчета, които с възрастта губеха деликатните черти на лицето си, челюстта на Октавус си беше все така изящна, нито носът му стана по-широк и груб. Физиономията му си беше необяснимо момчешка, но пък и самото му съществуване беше необяснимо. Меката му коса си оставаше все така яркочервена. Горе-долу веднъж на месец Паулин викаше бръснаря да подстриже къдриците му, докато момчето работеше или спеше. Кичурите коса с цвета на морков оставаха по пода, докато някое от грижещите се за него момичета не ги изметеше.
Момичетата, които бяха заклети да пазят тайна, за да бъдат допуснати да му носят храна и да му чистят, бяха поразени от безмълвната му красота и пълното съсредоточаване, макар че една дръзка и палава послушница, петнайсетгодишната Мери, понякога правеше неуспешни опити да привлече вниманието му, като изпускаше някоя чаша или чиния на пода.
Нищо обаче не можеше да разсее Октавус от работата му. Имената се сипеха изпод перото му със стотици, хиляди, десетки хиляди.
Паулин и Йосиф често заставаха благоговейно до него и го гледаха как яростно движи перото по пергамента. Макар че повечето от записите бяха изписани на латиница, не липсваха и други. Паулин разпозна арабски, арамейски и еврейски букви, но имаше и други, които не можеше да разчете. Момчето поддържаше свирепо темпо, което нямаше нищо общо с липсата на напрежение на лицето му. Когато перото се изтъняваше, Паулин носеше ново, за да могат буквите да си остават сбити и дребни. Страниците бяха толкова гъсто изписани, че по тях имаше повече черно, отколкото бяло. След като стигнеше края на всяка от тях, Октавус обръщаше пергамента и продължаваше да пише, воден сякаш от някакво вродено чувство за пестеливост. Едва след запълването и на двете страни посягаше за нов лист. Страдащият от артрит и с вечно свит на топка стомах Паулин оглеждаше всяка страница и нервно се питаше дали няма да попадне на някое особено интересно име — Паулин от Вектис, например.
Понякога двамата с Йосиф разговаряха колко чудесно би било да попитат момчето какво мисли за работата си и да получат смислено обяснение. Със същия успех обаче можеха да поискат от някоя крава да им обясни смисъла на съществуването си. Октавус никога не ги поглеждаше в очите, никога не отговаряше на думите им, никога не показваше емоции, никога не говореше. През годините двамата застаряващи монаси често обсъждаха смисъла на труда на Октавус в библейски контекст. И двамата се съгласяваха, че Бог, бидейки всезнаещ и вечен, знае всичко станало и ставащо, но също така познава и бъдещето. Всички събития на света несъмнено са предопределени от Създателя и Той явно бе избрал чудодейно родения Октавус за свое живо перо, с което да запише онова, което предстои.
Паулин притежаваше копие на тринайсетте тома „Изповеди“ на св. Августин. Монасите от Вектис почитаха много тези трудове, тъй като Августин бе техен духовен водач, отстъпващ единствено на св. Бенедикт. Йосиф и Паулин ги изучаваха и почти чуваха как почитаемият светец се обръща към тях през времето: „Бог решава земния път на всеки човек. Човешката съдба следва Божия избор.“
Нима Октавус не бе живо доказателство на това твърдение?
Отначало Йосиф прибираше подвързаните книги на една лавица в стаята на Октавус. Когато момчето стана на осем, вече беше напълнило десет дебели тома и Йосиф нареди да сложат втора лавица. Докато растеше, ръката му ставаше все по-бърза и през последните години Октавус изписваше около десет книги на година. Когато общият брой томове надхвърли седемдесет и те вече заплашваха да заемат изцяло помещението, Йосиф реши да им намери специално място.
Абатът взе работници от другите строежи из манастира и им заръча да направят изкоп в другия край на мазето на скриптория, срещу стаята на Октавус. Преписвачите, които се трудеха в основната зала, мърмореха заради приглушените звуци на кирките и лопатите, но Октавус не обърна никакво внимание на шума и продължи да работи.
Така Йосиф създаде цяла библиотека за растящата колекция на Октавус — прохладно, сухо, облицовано с камъни подземие. Уберт лично ръководеше зидарите; много добре осъзнаваше, че синът му е зад затворената врата, но не проявяваше никакво желание да го види. Той вече принадлежеше на Бог, а не на него.
Йосиф се грижеше около Октавус да се пази пълна тайна. Само Паулин и Магдалена знаеха за естеството на работата му, а освен този тесен кръг единствените, които поддържаха пряк контакт с него, бяха няколкото момичета, които се грижеха за нуждите му. Разбира се, в малка общност като манастира се носеха слухове за мистериозните текстове и ритуали, включващи младежа, когото повечето не бяха виждали откакто бе малко момче. Йосиф обаче бе толкова обичан и уважаван, че никой не постави под въпрос благочестивостта и правилността на действията му. На този свят имаше твърде много неразбираеми неща за обитателите на Вектис и това бе просто едно от тях. Доверяваха се на Бог и Йосиф да бдят над тях и да им сочат верния път към спасението.
На седмия ден на месец юли Октавус стана на осемнадесет.
Започна деня, като се облекчи в ъгъла, след което тръгна направо към писалището, за да потопи перото в мастилницата. Продължи от онова място, до което бе стигнал. Няколко големи свещи, които горяха дори докато спеше, стояха на металните си стойки и къпеха писалището в трептяща жълта светлина. Примигна, за да навлажни очите си, и се зае за работа.
Ново име. Mors. После още едно. Natus. И така нататък, и така нататък.
Рано сутринта послушницата Мери почука и без да чака отговор, който така и нямаше да дойде, влезе в стаята. Беше местно момиче от южната част на острова, която гледаше към Нормандия. Баща й бе фермер, който имаше твърде много гърла за изхранване и се надяваше, че добросъвестната му дъщеря ще преживява много по-добре като слугиня на Бог, отколкото като бедна вършачка. Това бе четвъртата й година в абатството. Сестра Магдалена я смяташе за умна девойка, която бързо учеше молитвите, но бе твърде жизнерадостна за вкуса й. Беше усмихната и обичаше да палува с останалите — все ще скрие нечии сандали или ще сложи жълъд в нечие легло. Магдалена не беше склонна да я допусне в братството, докато не оправи поведението си.
Мери донесе лека храна — черен хляб и резен бекон. За разлика от другите момичета, които се бояха и никога не говореха на Октавус, тя бъбреше около него, сякаш той бе напълно нормален младеж. Сега застана пред писалището, за да го накара да я погледне. Кестенявата й коса все още бе дълга и се изсипваше изпод забрадката й. Станеше ли сестра, щяха да я подстрижат — нещо, което желаеше, но същевременно изпитваше ужас от него. Беше висока и с едър кокал, подвижна като жребче, хубава и с постоянно розови бузи.
— Октавус, навън е чудно лято, ако случайно искаш да знаеш.
Постави чинията на писалището. Понякога той дори не докосваше храната, но Мери знаеше, че обича бекон. Октавус остави перото и започва да нагъва хляба и месото.
— Знаеш ли защо получаваш бекон днес? — попита тя.
Той продължи да яде, без да вдига очи от чинията.
— Защото днес е рожденият ти ден! — възкликна Мери. — Ставаш на осемнайсет години! Ако искаш днес хубаво да си починеш, да оставиш перото и да излезеш на слънце, ще им кажа. Със сигурност ще те пуснат.
