изучаваше внимателно всеки клиент.
Марк пристигна няколко минути по-късно. Беше в непретенциозни джинси, с неизменния си каскет и кафяв плик в ръка. Веднага забеляза Елдър, събра кураж и влезе в сладкарницата. Застрахователят стана и протегна ръка.
— Здравей, Питър, радвам се да се видим отново.
Марк се стесняваше и се чувстваше неудобно. Възпитанието на Елдър изискваше да побъбрят преди да пристъпят към въпроса, но за другия това очевидно беше мъчително. Блекджекът беше единствената допирна точка помежду им, така че Елдър поговори няколко минути за карти и настоя да си поръчат закуска. Марк усети как сърцето му прескача — вече започваше да се безпокои, че това може да се превърне в нещо сериозно. Отпи от водата с лед и се опита да успокои дишането си, но сърцето продължаваше да тупти все така бясно. Може би е по-добре да стане и да си тръгне?
Но вече бе твърде късно за това.
Накрая Елдър заряза празните приказки и пристъпи към въпроса. След неангажиращия разговор тонът му бе суров.
— И тъй, Питър, защо мислиш, че компанията ми е в беда?
Официално Марк нямаше финансов опит, но в Силиконовата долина се беше научил да разчита финансовите отчети. Беше започнал с отчетите на компанията, в която работеше, след което продължи с другите, като търсеше добри възможности за инвестиране. Когато се сблъскваше с нещо неясно, започваше да чете за него и в крайна сметка натрупа знания, на които би завидял всеки главен счетоводител. Умът му бе толкова мощен, че намираше логиката и математиката на фирменото счетоводство за тривиални.
Сега заговори със задавен механичен глас и изброи всички едва доловими аномалии в последния официален отчет на „Дезърт Лайф“. Беше открил следи от измама, които никой на Уолстрийт не бе забелязал. Дори предположи правилно, че компанията вероятно е навлязла в забранените води на рисковите инвестиции.
Елдър слушаше внимателно. Гадеше му се и в същото време бе като омагьосан.
Когато Марк приключи, Елдър отхапа малко парче от вафлата си и задъвка мълчаливо. Накрая преглътна и каза:
— Няма да коментирам дали си прав, или грешиш. Така че просто ми кажи как според теб можеш да помогнеш на „Дезърт Лайф“.
Марк вдигна плика, който лежеше в скута му, и му го подаде през масата. Не каза нищо, но на Елдър му стана ясно, че трябва да го отвори. Вътре имаше купчина вестникарски изрезки.
Всички бяха за Убиеца на Апокалипсиса.
— Какво е това, по дяволите? — учуди се застрахователят.
— Начинът за спасяване на компанията ви — едва чуто отвърна Марк. Беше настъпил решителният момент и се чувстваше леко замаян.
И тогава моментът като че ли се изплъзна.
Елдър рязко скочи на крака.
— Ти какво, да не си някакъв психопат? За твоя информация, познавам една от жертвите!
— Кого по-точно? — изграчи Марк.
— Дейвид Суишър. — Елдър бръкна за портфейла си.
Марк събра целия си кураж.
— По-добре седнете. Той не е бил жертва.
— Какво искаш да кажеш?
— Моля ви, седнете и ме изслушайте.
Елдър се подчини.
— Да ти кажа, не ми харесва накъде тръгна този разговор. Имаш една минута да обясниш, или се махам от това място, разбра ли?
— Всъщност, по-точно е да се каже, че е
— Защо мислиш така?
— Защото такъв убиец не съществува.
6 юли 795 г.
Вектис, Британия
Абат Йосиф зърна отражението си в един от високите прозорци в залата на катедралния съвет. Навън беше тъмно, но свещите още не бяха опушили стъклото и то беше като огледало.
Имаше приличен корем и месести бузи, и бе единственият възрастен мъж в братството, който беше без тонзура — а и нямаше начин да има, тъй като бе напълно плешив.
Един млад монах, ибериец с черна коса и брада, гъста като меча козина, почука и влезе с щипци за гасене на свещи. Поклони се леко и се захвана за работа.
— Добър вечер, отче. — Акцентът му бе силен като аромата на медовина.
— Добър вечер, Хосе.
От всички млади монаси абатът ценеше най-много него заради ума му, майсторството му на илюстратор и доброто чувство за хумор. Хосе рядко беше мрачен, а когато се развеселеше, смехът му напомняше на стареца за гръмкия смях, който бе чувал преди много години от устата на приятеля си Матиас, ковача, който бе излял манастирската камбана.
— Как е въздухът навън?
— Благоуханен, отче, и изпълнен с песните на щурци.
Залата на катедралния съвет потъна в мрак. Хосе остави две горящи свещи в покоите на абата — една на работната му маса и втора до леглото му, след което пожела лека нощ. Останал сам, Йосиф коленичи до леглото и отправи същата молитва, която повтаряше откакто бе станал абат:
— Мили Боже, благослови смирения си слуга, който жадува да Те почита всеки ден, и ми дай силата да бъда пастир на това абатство и да Ти служи. И благослови твоя съсед Октавус, който безспирно се труди да изпълни Твоята заръка, защото Ти движиш ръката му, както повеляваш и на нашите сърца и умове. Амин.
След това духна свещта и си легна.
Когато епископът на Дорчестър попита новия си абат кого иска за приор, Йосиф побърза да предложи сестра Магдалена. Определено никой друг не бе по-подходящ за тази задача. Уменията й на организатор и чувството й за дълг бяха ненадминати в манастира. Йосиф обаче имаше и друга причина, която винаги го бе изпълвала с безпокойство. Нуждаеше се от подкрепата й за закриляне на мисията, която според него трябваше да изпълни Октавус.
Тя бе първата жена приор на Вектис и се молеше от все сърце да й бъде простено за гордостта, която изпитваше всеки ден. Йосиф я остави да се грижи за всички подробности по управлението на абатството, точно както Освин бе оставил тези задачи на него, и изслушваше търпеливо всекидневните й доклади за злоупотребите и прегрешенията, които така страстно издирваше. Манастирът, призна Йосиф, сега бе определено по-продуктивно и дисциплинирано място, отколкото по времето, когато той беше приор. Вярно, може би се мърмореше малко повече от необходимото за дреболии, но благоволяваше да се намеси само когато сметнеше, че мерките на Магдалена стават прекалено крайни или жестоки.
Вместо това предпочиташе да се отдаде на молитва, на завършването на преустройството на манастира и, естествено, на Октавус.
Последните две занимания се пресичаха. След смъртта на Освин Йосиф преразгледа плановете за нов скрипторий и реши, че той трябва да бъде още по-голям, тъй като горещо вярваше, че светите писания и другите книги, създавани във Вектис, са жизненоважни за усъвършенстването на човешкия род. Виждаше бъдеще, в което още повече монаси щяха да създават все повече ръкописи, възвисявайки с труда си както абатството, така и целия християнски свят.
Освен това искаше към него да се изгради допълнително помещение, един вид светая светих, където Октавус да може да работи на спокойствие. Трябваше да бъде специално, защитено място, където момчето да изписва имената, които кипяха в него и се изливаха на страницата подобно на ейл от отворена
