— Сигурно е много вълнуващо.
— Повярвай ми, не е.
— Как върви? Имам предвид, разследването.
— Честно да ти кажа, като трън в задника ми е. Изобщо не исках да работя по него. А само да дочакам да се дотъркалям до пенсия.
— Имаш ли някакъв напредък?
— Явно си човек, който може да пази тайна. Ето ти една — в абсолютно задънена улица съм, мамка му.
Марк изглеждаше странно уморен.
— Не ми се вярва, че ще успееш да го пипнеш — каза той.
Уил присви очи.
— Защо смяташ така?
— Не знам. От прочетеното останах с впечатление, че е доста умен.
— Не, не. Забрави. Ще го пипна. Винаги успявам.
28 юни 2009 г.
Лас Вегас
Обаждането на Питър Бенедикт страшно смути Елдър. Беше крайно обезпокоително да получи предложение за помощ от човек, с когото се бе срещал само веднъж, при това в казино. Пък и беше почти сигурен, че не му е дал номера на мобилния си телефон. Като се добави внезапният интерес от страна на ФБР към него и компанията му, уикендът се оформяше доста тревожен. А в тревожни времена предпочиташе да се намира в офиса, заобиколен от хората си, подобно на генерал сред войниците си. Изобщо не се колебаеше по време на криза да вика екипа си на работа в събота и неделя, но със сегашната ситуация трябваше да се справи сам. Дори Берт Майърс, неговият най-предан и доверен човек, трябваше да остане в неведение, докато не се изясни с какво си има работа.
Само двамата с Майърс знаеха истинските мащаби на проблемите на „Дезърт Лайф“, защото те бяха и единствените архитекти на плана за измъкване на компанията от финансовата дупка. Несъмнено, правилното определение за този план бе „мошенически“, но Елдър предпочиташе да мисли за него като за „агресивен“. В момента се намираше в началния си етап, но, за съжаление, все още не работеше според замисъла. Всъщност, действаше точно по обратния начин и дупката ставаше още по-дълбока. В отчаянието си двамата бяха решили да прехвърлят известни суми от резервите си, за да надуят изкуствено печалбите за миналото тримесечие и да вдигнат цените на акциите.
Опасна територия, път към ада или най-малкото към затвора.
Знаеха го, но ако е гарга, рошава да е. И с Божия помощ, помисли си Елдър, следващото тримесечие нещата можеха да се променят. Трябваше да се променят. Беше създал тази компания с двете си ръце. Тя бе трудът на живота му и единствената му истинска любов. Означаваше повече за него от сухата му провинциална жена и безпътните му потомци и трябваше да бъде спасена, така че ако този Питър Бенедикт имаше осъществима идея, Елдър бе длъжен да я чуе.
Гръбнакът на бизнеса на „Дезърт Лайф“ бяха застраховките живот. Компанията бе най-големият продавач на застрахователни полици живот западно от Мисисипи. Елдър бе впил дълбоко зъби в този бизнес. Равномерната статистическа предвидливост на смъртността винаги го бе привличала. Ако се опитваш да предскажеш точно датата на смъртта на един човек, ще допускаш твърде много грешки, за да правиш добра печалба. За изчисляването на риска за отделния човек застрахователите разчитаха на „закона на големите числа“ и наемаха цели армии статистици да анализират миналото и настоящето, за да предрекат бъдещето. И макар че никой не беше в състояние да изчисли каква цена да поискаш от отделния човек, за да направиш пари, можеш да предскажеш сравнително точно икономиката на застраховането — да кажем, средно колко живот остава на тридесет и пет годишен мъж непушач, който не употребява наркотици и в семейството му няма сърдечносъдови заболявания.
Въпреки това възможностите за печалби бяха ограничени. За всеки долар, постъпил в „Дезърт Лайф“ от продадена полица, тридесет цента отиваха за разходи, по-голямата част от останалото — за изплащането на премиите и съвсем малко оставаше за самата компания. Приходите в застрахователния бизнес идваха от два източника — от самите застраховки и от инвестиции.
Застрахователните компании бяха огромни инвеститори, играещи всеки ден с милиарди долари. Възвръщаемостта на тези инвестиции беше крайъгълен камък на бизнеса им. Някои дори застраховаха на загуба — вземаха долар от застрахователната вноска и очакваха да платят повече за премии и разходи, но с надеждата да наваксат с приходите от инвестиции. Елдър се отвращаваше от тази стратегия, но апетитът му за възвръщаеми инвестиции беше голям.
Проблемите на „Дезърт Лайф“ бяха свързани с растежа. През годините Елдър бе разширил бизнеса и империята си чрез придобиване на други компании и диверсификация, за да не зависи изцяло от застраховките живот. Беше започнал да застрахова недвижими имоти, автомобили и друга собственост, както и фирми.
Години наред бизнесът процъфтяваше, но след това се появи червеят.
— Урагани, проклети урагани — ръмжеше понякога на глас, дори когато не беше сам. Един след друг ураганите се стоварваха върху Флорида и брега на Мексиканския залив, сякаш нарочно целящи да унищожат печалбите му. Допълнителните резерви — средствата за изплащане на бъдещи застрахователни събития — се стопяваха главоломно. Щатските и федералните застрахователни регулатори забелязваха това, Уолстрийт също. Цената на акциите падаше стремително и това превръщаше живота му в подобие на Дантевия „Ад“.
Призова за помощ финансовия гений Берт Майърс.
Майърс не беше застраховател; преди това бе работил областта на инвестиционното банкиране. Елдър беше използвал услугите му няколко години по-рано във връзка със стратегията за разширяване. В средите на корпоративните финансисти той се славеше като много остър нож в много голямо чекмедже, един от най-добрите умове на Уолстрийт.
Изправеният пред топящи се печалби Майърс разработи план. Не можеше да контролира майката природа и всички искания за обезщетение към компанията, но бе в състояние да увеличи печалбата от инвестиции чрез „прекрачване на линията“, както се изрази. Държавните регулатори, както и собственият им устав налагаха стриктни ограничения на вида инвестиции — предимно с ниска печалба и риск на пазара на облигации, както и консервативни вложения в ипотеки, потребителски заеми и недвижима собственост.
Не можеха да вземат безценните си резерви и да ги заложат като на рулетка. Майърс обаче хвърли око на един хедж фонд, ръководен от някакви математици магьосници от Кънектикът, които правеха огромни печалби от залагания на международните валутни пазари. Фондът, „Интернешънъл Адвайзъри Партнърс“, излизаше извън всякакви критерии за безрискови партньори и беше немислимо компания като „Дезърт Лайф“ да инвестира в него. Но след като Елдър се съгласи с плана, Майърс създаде партньорство с фирма параван, работеща в областта на недвижимите имоти, което на книга отговаряше на рисковия профил на „Дезърт Лайф“, и чрез нея прехвърли милиарди от резервите в ИАП с надеждата да закърпят дупките с големите печалби.
Майърс обаче не прецени добре времето. ИАП заложи парите на „Дезърт Лайф“ на предположението, че йената ще падне спрямо долара — а японският министър на оплеска всичко, като направи противоположно изявление относно финансовата политика на страната си.
Първото тримесечие бе белязано с четиринадесет процента спад в инвестициите им. Онези от ИАП твърдяха, че случилото се било аномалия и стратегията им била добра. Майърс просто трябвало да задържи в същия дух и всичко щяло да мине по мед и масло. И ето че в лятната жега се държаха с всички сили, макар че дланите им се потяха ужасно.
Елдър реши да се срещне с Питър Бенедикт в неделя сутринта, възможно по-тихо и по-далеч от офиса. Малко вероятно бе някой от служителите му да минава често през сладкарница в търговската част на Северен Лас Вегас и той седна в миришещото на кленов сироп заведение, облечен в панталони за голф от бял поплин и тънък оранжев пуловер от кашмир. Не беше сигурен как точно изглеждаше мъжът и затова
