пишещите машини, доста странен избор за епохата на компютрите и принтерите. „Таймс Ню Роман“, „Гарамонд“, „Ариал“, „Хелветика“ — това бяха новите стандарти в света на падащите менюта.
Моментално влезе в интернет и намери отговора. „Куриер“, 12 пункта се оказа абсолютно задължителният шрифт за филмови сценарии. Ако пратиш на продуцент разпечатка с друго форматиране, в най-добрия случай ще те спукат от подигравки. И още една интересна находка — използваше се от програмисти, когато пишеха кода си.
Изведнъж в съзнанието му се появи картина. Два сценария с автор Питър Бенедикт и няколко черни тънкописеца „Пентел“ върху бяло бюро до библиотека с книги за програмисти. Гласът на Марк Шакълтън довърши образа: „Не ми се вярва, че ще успееш да го пипнеш.“
Известно време обмисляше тези асоциации, колкото и шантави да му се струваха, след което ги заряза. Идеята някогашният му съквартирант да има нещо общо със случая „Апокалипсис“ беше абсурдна. Шакълтън да тича из Ню Йорк, наръгващ, стрелящ, всяващ хаос. Как ли пък не!
Въпреки това пощенската картичка бе непроверена улика, вече бе сигурен. А да пренебрегне интуицията си щеше да бъде проява на пълна глупост, особено когато всичко останало водеше до задънена улица.
Грабна телефона и написа съобщение на Нанси: „Ще се наложи да почетем. Апокалиптикът може би е сценарист.“
28 юли 2009 г.
Лас Вегас
Докосна гладките, прохладни четиринадесеткаратови брънки на гривната и прокара пръст по неравния пръстен от диаманти около тясното правоъгълно стъкло на часовника.
— Харесва ми — промълви тихо.
— Великолепен избор, мадам — каза бижутерът. — Този „Хари Уинстън“ е доста популярен. Нарича се „Дамата от авенюто“.
Името я накара да се разсмее.
— Чу ли? — обърна се тя към кавалера си.
— Да.
— Съвършен е!
— Каква е цената му? — попита той.
Бижутерът го погледна в очите. Ако беше японец, кореец или арабин, щеше да знае, че продажбата му е в кърпа вързана. Обаче американците в спортни дрехи и бейзболни каскети бяха трудна работа.
— Днес мога да го продам на господина за двадесет и четири хиляди долара.
Очите й се разшириха. Беше ужасно скъп. Но въпреки това
— Ще го вземем — без колебание рече той.
— Много добре, сър. Как би желал да плати господинът?
— Просто го пишете на сметката на стаята ми. Отседнали сме в апартамент „Пиаца“.
Бижутерът би трябвало да отскочи до стаичката отзад да потвърди продажбата, но се чувстваше сигурен. Апартаментът бе един от най-добрите им — сто и тридесет квадратни метра мрамор и разкош, със спа и дневна на по-ниско ниво.
Тя носеше часовника, когато излязоха от магазина. Небето над площад „Сан Марко“ беше синьо като очите на кърмаче, с няколко купести облачета за разнообразие. Наблизо мина гондола, возеща скована, сериозна швейцарска двойка. Гондолиерът запя, за да разбуди някакви чувства у пътниците си и богатият му глас отекна от купола. Всичко е съвършено, помисли си спътникът й. Нехарактерната за Средиземноморието температура, отсъствието на неприятни миризми от истинските канали, липсата на гълъби. Мразеше гадните птици откакто родителите му го бяха завели на истинския площад по времето, когато бе срамежливо и чувствително момче и някакъв турист хвърли трохи хляб до краката му. Гълъбите полетяха около него като в някакъв кошмар и дори сега се сви при спомена на пляскащите им криле.
Тя носеше часовника, докато вървяха, хванати за ръце, през лобито на „Венеция“.
Носеше го в асансьора, леко извила ръка, за да привлече вниманието на трите жени в кабината.
Носеше часовника и нищо друго в апартамента, докато го даряваше с най-добрия секс, който бе имал някога.
Вече й позволяваше да го нарича Марк, а тя също му каза истинското си име — не Лидия, а Кери. Кери Хайтауър.
Беше от Найтроу, Западна Вирджиния — крайречно градче, възникнало в началото на миналия век около завод за барут. Забутано местенце, което почти нямаше с какво да се похвали, освен че Кларк Гейбъл е работил на времето там като телефонен техник. Израсна в бедност, като гледаше старите филми на Гейбъл и мечтаеше да стане актриса в Холивуд.
В прогимназията откри, че актьорският й талант не е особено голям. Въпреки това упорито напираше да участва във всяка училищна постановка и получаваше дребни роли единствено защото бе много напориста и привлекателна. В гимназията обаче се оказа, че има друг, далеч по-развит талант. Обичаше секса, беше изключително добра в него, нямаше абсолютно никакви задръжки. Това откритие я накара да се замисли за друга, смесена кариера — тази на порнозвезда.
Една позната мажоретка, две години по-голяма от нея, се беше преместила в Лас Вегас и работеше там като раздавач на карти. За Кери Вегас бе девет десети от пътя до Калифорния, където, доколкото знаеше, порноиндустрията била процъфтяваща. Седмица след завършването си тя си взе еднопосочен билет до Невада и се настани при приятелката си. Животът във Вегас не бе лесен, но слънчевата й натура й помагаше. Прескачаше от една нископлатена работа на друга, докато в крайна сметка кацна — ако не на крака, то по гръб — в агенция за компаньонки.
Когато срещна Марк, Кери вече беше сменила четири агенции за последните три години и най-сетне бе успяла да събере малко пари. Работеше само за по-елитни клубове, където се ценеше непосредствеността и липсата на татуировки и пиърсинг. Повечето от мъжете, с които се срещаше, бяха достатъчно свестни — можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато се е чувствала застрашена или бяха злоупотребили с нея. Никога не бе изпитвала чувства към клиентите си — в края на краищата, те бяха точно клиенти. Марк обаче беше различен.
Отначало го намери за чешит и в същото време сладък, без претенции да се прави на мачо. Освен това беше адски умен, а работата му в Зона 51 събуждаше любопитството й до полуда — беше сигурна, че една лятна вечер, когато беше на десет, е видяла летяща чиния, носеща се високо над Канауа, ярка като буркана светулки, които събираше на брега на реката.
А през последните няколко месеца той бе зарязал измисленото си име и започна да я наема за цялото й работно време и да я глези с подаръци. Кери започваше да се чувства повече като негова приятелка, отколкото като момиче на повикване. С всеки следващ ден той ставаше все по-самоуверен и макар че никога нямаше да засенчи Кларк Гейбъл, Кери започваше да се привързва към него.
Не подозираше, че с петте милиона, прибрани на сигурно място по сметка в офшорна банка, той се чувстваше по-уверен относно постиженията на Марк Шакълтън. Питър Бенедикт вече го нямаше. Просто не беше необходим.
Дори в баните на апартамента имаше плоски телевизори. Марк излезе от душа и започна да се суши. Вървеше някаква кабелна програма. Не й обръщаше внимание, докато не чу думата „Апокалипсис“ и вдигна очи. Уил Пайпър отговаряше на седмичната пресконференция на ФБР. Стоеше самоуверено на подиума и говореше в снопа микрофони. Всеки път, когато видеше Уил по телевизията, пулсът на Марк се ускоряваше. Посегна към четката си за зъби и започна да търка, без да сваля очи от екрана.
Последния път, когато го беше гледал по телевизията, Уил изглеждаше посърнал и обезсърчен. Пощенските картички и убийствата бяха спрели и популярността му започна да намалява. Нерешеният толкова дълго време случай беше охладил интереса на публиката и правозащитните служби. Днес обаче изглеждаше по-обнадежден. Някогашната му жизненост се бе върнала отново. Марк усили звука.
— Мога да ви съобщя следното — казваше Уил. — В момента проучваме някои нови улики и си оставам напълно убеден, че ще заловим убиеца.
