Библиотеката на мъртвите

да се сети, че ще се стигне дотам.

Нанси вече имаше скули и фигура като на пясъчен часовник, и ако го попитаха, щеше да отговори, че външният вид определено има значение за него, по дяволите. Още повече, че характерът й се беше оформил под въздействие на наставленията му. Беше по-спокойна, не се изправяше на нокти от най- малката дреболия. Уил се развесели при мисълта, че част от цинизма му също се е стопила. От устните й само понякога се отронваше по някоя саркастична забележка. Желязното момиче скаут беше изчезнало, за да направи мястото на жена, която вече не опъваше нервите му. Тъкмо обратното.

Ръцете й бяха потопени в сапунената вода. Остави ги там, затвори очи за момент, но не каза и не направи нищо.

Той я завъртя към себе си и Нанси трябваше да се замисли какво да прави с ръцете си. Накрая ги постави мокри на раменете му и попита:

— Мислиш ли, че идеята е добра?

— Не, а ти?

— И аз.

Целуна я и му хареса допирът на устните й и начинът, по който челюстта й се отпусна. Обхвана задника й с длани и усети гладкостта на панталона й. Замотаната му глава се замъгли още повече от желанието и Уил се притисна към нея.

— Домакинката мина днес. Имам чисти чаршафи — прошепна той.

— Разбираш от романтика. — Сигурен бе, че е искала това да се случи.

Хвана хлъзгавата й ръка и я отведе в спалнята, отпусна се тежко на леглото и я придърпа върху себе си.

Целуваше сгорещената й шия и я опипваше под блузата, когато тя рече:

— Ще има да съжаляваме. Това е против всички…

Уил затвори устните й със своите и след малко се отдръпна.

— Виж, ако наистина не искаш, можем да върнем лентата няколко минути назад и да довършим миенето на чинии.

Тя го целуна — за първи път.

— Мразя да мия чинии.

Когато излязоха от спалнята, навън беше тъмно и дневната бе зловещо притихнала. Чуваше се единствено бръмченето на климатика и далечното свистене на автомобили по булеварда. Беше й дал да облече чиста бяла риза — нещо, което бе правил и преди с новите си приятелки. Като че ли им харесваше да усещат колосаната материя по голата си кожа и изобщо цялата образност на ритуала. Нанси не бе по- различна. Ризата я погълна и я покри с превзета скромност. Тя седна на дивана и сви колене към гърдите си. Кожата й бе прохладна и нашарена като алабастър.

— Искаш ли да пийнеш? — попита той.

— Мисля, че пих доста тази вечер.

— Съжаляваш ли?

— Би трябвало, но не съжалявам.

Лицето й все още бе леко зачервено. Уил си помисли, че изглежда по-хубава от всеки друг път, но същевременно и някак по-възрастна, по-зряла.

— Мислех си, че може да се случи подобно нещо — рече тя.

— Откога?

— От самото начало.

— Стига бе! Защо?

— Заради комбинацията от репутациите ни.

— Не знаех, че и ти имаш репутация.

— Моята е различна — въздъхна тя. — Добро момиче, безопасни избори, никога не клати лодката. Може пък тайно да съм искала да я преобърна и да видя какво е.

Той се усмихна.

— От трошаща топка до корабокрушение. Да виждаш обща тема?

— Ти си лошо момче, Уил Пайпър. Добрите момичета тайно харесват лошите момчета, не го ли знаеше?

Главата му вече бе по-бистра. Чувстваше се почти трезвен.

— Ще трябва да потулим това, нали знаеш.

— Зная.

— Имам предвид, заради твоята кариера и моето пенсиониране.

— Зная, Уил! По-добре е да тръгвам.

— Не е нужно да тръгваш.

— Благодаря, но не мисля, че наистина искаш да преспя при теб. — Преди той да отговори, Нанси докосна сценария на Лора, който лежеше на масичката. — Ще го четеш ли?

— Не знам. Може би. Вероятно.

— Мисля, че тя иска да го направиш.

След като остана сам, Уил си наля уиски, седна на дивана и запали настолната лампа. Ярката светлина го заслепи. Загледа се в сценария на дъщеря си. Крушката се отразяваше върху обложката. Когато очите му привикнаха към светлината, отражението му заприлича на усмихнато лице, което гледаше към него. Сякаш го предизвикваше да вземе разпечатката. Уил прие предизвикателството.

— Шибана трошаща топка — промърмори.

Никога досега не бе чел сценарии. Блестящата метална спирала на подвързията му напомни кога за последен път бе виждал подобна — преди около месец, в дома на Марк Шакълтън. Обърна първата страница и се зачете. Нещо във формата го объркваше.

След няколко страници му се наложи да започне отново, но след това влезе в крачка. Героят, когото бе вдъхновил, се казваше Джак и пестеливото му описание като че ли му пасваше съвсем точно — як мъж под петдесетте, русокос продукт на Юга с непринудено държание и опак нрав.

Изобщо не се учуди, че Джак се оказа заклет алкохолик и женкар. Тъкмо беше започнал връзка с Мари — скулпторка, която би трябвало да си помисли хубаво преди да допуска човек като него в живота си, но бе безсилна да му устои. Както изглеждаше, Джак беше оставил следа от жени след себе си и Уил с болка откри, че една от тях е дъщеря му, младата Вики. Джак беше преследван от спомени за Амелия, емоционално крехка жена, която беше превърнал в метафизична каша, преди тя да се освободи с помощта на водка и въглероден окис. Амелия — едва прикрит вариант на Мелани, първата съпруга на Уил и майката на Лора — бе жена, за която водите на живота се оказали твърде опасни и трудни за прекосяване. Морава от отровата, тя се появяваше през цялото действие и го укоряваше за жестокостта му към Мари.

Някъде по средата Уил реши, че е твърде трезвен, за да продължава нататък, така че си наля още три пръста. Изчака алкохолът да го анестезира и продължи да чете до горчивия край — самоубийството на Мари в присъствието на плачещата Амелия и спасителното решение на Вики да сложи край на собствената си съсипваща връзка и да избере по-мил, макар и не толкова страстен мъж. А Джак? Продължи със Сара, братовчедката на Мари, с която се запозна на погребението. Трошащата топка продължаваше да сее разруха.

Когато остави сценария, Уил се зачуди защо не се е разплакал.

Значи така го виждаше дъщеря му. Нима е наистина такава гротеска?

Спомни си за шестте си бивши жени, многото си приятелки, безкрайната поредица връзки за по една нощ — а сега и Нанси. Повечето от тях бяха доста добри момичета. Помисли си за дъщеря си, доброто яйце, опетнено от вонята на развалено от баща й. Помисли си за…

Изведнъж нещо рязко го изтръгна от унеса. Сграбчи сценария и го отвори напосоки.

— Мамка му!

Използваният шрифт.

Беше „Куриер“, 12 пункта — същият като онзи от пощенските картички.

Беше забравил първоначалното си объркване при вида на шрифта — остатък от отминалото време на