Днешното празненство беше добре дошъл отдих от всичко това. Уил изсипа консерва „Ънкъл Бенс“ във врящата вода и си отвори поредната бира. На вратата отново се позвъни. Надяваше се да е Нанси с цветята и наистина се оказа тя, но в компанията на Лора. Двете бъбреха щастливо като стари приятелки. Зад тях стоеше млад мъж — висок, слаб като хрътка, с живи интелигентни очи и гъста, къдрава кафява коса.
Уил грабна букета от партньора си и стеснително го подаде на Лора.
— Честит празник, дечко.
— Не трябваше да го правиш — пошегува се Лора.
— И не го направих — побърза да отговори той.
— Татко, това е Грег.
Двамата мъже си стиснаха ръцете, сякаш проверяваха кой е по-силен.
— Приятно ми е да се запознаем, сър.
— На мен също. Не те очаквах, но се радвам, че най-сетне се срещаме, Грег.
— Дойде за морална подкрепа — обади се Лора. — Такъв си е.
Целуна баща си по бузата, остави чантата си на дивана, отвори един от страничните й джобове и размаха тържествуващо договора от „Елевейшън Прес“.
— Подписано, подпечатано, доставено!
— Вече мога ли да те наричам писателка? — попита Уил.
В очите й се появиха сълзи и тя кимна.
Уил бързо се извърна и се оттегли в кухненския бокс.
— Я да извадя шампанското, преди всички да сте се разциврили.
— Не му харесва, когато проявиш повечко емоции — прошепна Лора на Нанси.
— Забелязала съм — отвърна Нанси.
Над димящите тенджери Уил вдигна за пореден път тост и като че ли му доставяше удоволствие фактът, че всички пиеха шампанско. Извади още една бутилка и продължи да сипва. Нанси се опита да протестира, но го остави да й налива, докато чашата не преля и не измокри пръстите й.
— Почти не пия, но това ми е вкусно — рече тя.
— Всички трябва да пият на това парти — твърдо отсече Уил. — Ти пияч ли си, Грег?
— Умерен.
— Аз пък прекалявам с умереното пиене — пошегува се Уил, при което дъщеря му го изгледа остро. — Мислех, че журналистите здраво си падат по чашката.
— Имаме си от всички видове.
— Значи ще станеш от онзи вид, който ме преследва непрекъснато на пресконференциите?
— Искам да се занимавам с истинска журналистика. Като разследващ репортер.
— Грег смята, че разследващата журналистика е най-ефективният начин за справяне със социални и политически проблеми — обади се Лора.
— Така ли? — малко рязко попита Уил. Лицемерието винаги го караше да настръхва.
— Така — също толкова наежено отвърна Грег.
— Добре, а сега… — започна Лора, опитвайки се да спаси положението.
Уил обаче не се отказа.
— Какви са изгледите за работа за разследващ репортер?
— Не особено големи. В момента съм стажант във „Вашингтон Пост“. Естествено, не бих имал нищо против да получа място там. Ако някога решиш да ми пуснеш някаква информация, ето визитката ми — полушеговито рече Грегър.
Уил я пъхна в джоба на ризата си.
— Преди години ходех с едно момиче от „Вашингтон Пост“. — Изсумтя. — Едва ли ще бъде в твой интерес, ако ме споменеш пред нея.
Лора определено искаше да смени темата.
— Е, искате ли да чуете за срещата ми?
— Естествено. Разказвай.
Тя сръбна от пяната на шампанското си.
— Беше страхотно. Редакторката ми Дженифър Райън, която се оказа истински сладур, почти половин час ми разправяше колко много й харесали промените, които направих, и как имало нужда само от леко пипване тук-там и тъй нататък. После ми каза, че ще се качим на четвъртия етаж да се срещнем с Матю Брайс Уилямс, издателя. Сградата е стара и страшно красива, а кабинетът на Матю е тъмен и пълен с антики, все едно влизаш в английски клуб, нали разбирате. А той самият е по-възрастен, горе-долу колкото татко, но доста по-изискан…
— Хей! — изрева Уил.
— Ами, така е! — продължи тя. — Прилича на карикатура на някакъв английски лорд, но иначе е учтив и очарователен. И няма да повярвате — предложи ми шери от кристална гарафа и го поднесе в малки кристални чашки. Беше съвършено. После започна да разправя надълго и нашироко как му харесал романът ми — нарече стила ми „пестелив и стегнат, с полъха на свеж младежки глас“. — Изрече думите му с шеговит английски акцент. — Можете ли да си представите?
— Спомена ли колко ще изкараш? — попита Уил.
— Не! Нямах никакво намерение да съсипвам момента с разни разправии за пари.
— Е, едва ли ще се пенсионираш някой ден, ако разчиташ на онова, което ти плащат в аванс. Нали, Грег? Или в разследващата журналистика има доста хляб?
Този път младият мъж не лапна въдицата.
— Това е малка издателска къща, татко! Издават по не повече от десет книги на година.
— Ще правиш ли турне да представяш книгата си? — попита Нанси.
— Още не знам, но едва ли ще бъде някакъв голям удар. Това е сериозен роман, а не криминале.
Нанси се поинтересува дали може да го прочете.
— Коректурите трябва да излязат след няколко месеца. Ще ти пратя една бройка. Ти искаш ли да го прочетеш, татко?
Уил я зяпна.
— Не знам. Искам ли?
— Мисля, че ще го преживееш.
— Не всеки ден чуваш някой да те нарича трошаща топка. Особено дъщеря ти — унило промърмори той.
— Това е роман. А не биография. Ти просто го вдъхнови.
— За вдъхновителя — вдигна чаша Уил.
Отново се чукнаха.
— Ти чете ли го, Грег? — попита Уил.
— Четох го. Страхотен е.
— Значи знаеш за мен повече, отколкото аз за теб. — Алкохолът започна да го хваща и Уил заговори по-високо. — Може пък следващият роман да е за теб.
Коментарът жегна Лора и тя вметна язвително:
— Знаеш ли, наистина трябва да го прочетеш. Преработих го в сценарий — така става ли? Ще ти оставя бройка. Чете се по-бързо. Ще получиш представа.
Лора и Грег си тръгнаха малко след вечеря, за да хванат влака за Вашингтон. Нанси остана да помогне в разчистването. Вечерта беше твърде приятна за разправии и Уил се беше отърсил от раздразнението си. Сега изглеждаше отпуснат и размекнат, съвсем различен човек от навитата пружина, която Нанси откриваше всеки ден на работното им място.
Навън светлината намаляваше и улиците постепенно утихваха, само от време на време се чуваше вой на линейка. Двамата работеха един до друг в малкия кухненски бокс, миеха и подсушаваха, като леко се олюляваха заради приятното замайване от шампанското. Уил вече беше минал на уиски. Двамата с радост вършеха работата си и домашната простота на миенето на чинии им действаше успокояващо.
По-късно Уил си помисли, че не беше го планирал, но вместо да посегне към следващата чиния, плъзна ръка по задника й и започна да го гали леко с малки кръгови движения. В ретроспекция реши, че е трябвало
