Уил усети как разочарованието се надигна като жлъч в гърлото му. Срещата не носеше никакви резултати — поредната задънена улица. Но въпреки това нещо в поведението на Елдър не му даваше мира — нещо дребно и не на мястото си. Може би едва доловимото напрежение в гърлото му? Или леката нотка на многословие? Не знаеше откъде му хрумна следващият въпрос. Може би от интуицията му.
— Кажете, господин Елдър, как върви бизнесът ви?
Елдър се поколеба миг по-дълго от нормалното и Уил разбра, че е улучил болно място.
— Ами, много добре. Защо се интересувате?
— Без определена причина, просто от любопитство. Позволете да ви попитам — повечето застрахователни компании са в големите градове като Хартфорд, Ню Йорк и тъй нататък. Защо сте избрали Лас Вегас, при това Хендерсън?
— Корените ни са тук — изтъкна Елдър. — Създадох тази компания с двете си ръце. Веднага след колежа започнах работа като агент в малка брокерска къща в Хендерсън, на километър и половина оттук. Имахме шестима служители. Купих къщата от собственика й, когато се пенсионира, и я прекръстих на „Дезърт Лайф“. Сега имаме над осем хиляди служители от едното крайбрежие до другото.
— Наистина впечатляващо. Сигурно сте много горд.
— Благодаря, така е.
— И казвате, че застрахователният бизнес върви добре?
Отново онова леко колебание.
— Ами, всеки се нуждае от застраховки. Има голяма конкуренция и понякога законите могат да бъдат предизвикателство, но работата върви.
Докато слушаше, Уил забеляза кожената чашка за химикалки на бюрото. Беше пълна с черни и червени тънкописци „Пентел“.
Не успя да се сдържи.
— Мога ли да погледна някоя от писалките ви? — попита той и посочи. — Черна.
— Разбира се — отговори обърканият Елдър.
Беше от най-тънките. Виж ти.
Отвори куфарчето си и извади лист в прозрачна папка — ксерокопие на картичката на Суишър.
— Бихте ли погледнали това?
Елдър взе листа и извади очилата си за четене.
— Тръпки да те побият — рече той.
— Виждате ли печата с датата?
— Осемнайсети май.
— Във Вегас ли бяхте на осемнайсети?
Въпросът видимо раздразни Елдър.
— Нямам представа, но мога да кажа на секретарката да провери.
— Чудесно. Колко пъти сте посещавали Ню Йорк за последните шест седмици?
Елдър се намръщи и отвърна сухо:
— Нито веднъж.
— Разбирам — каза Уил и посочи ксерокопието. — Мога ли да си го прибера, моля?
Елдър му върна листа. Е, приятел, вече разполагам поне с отпечатъците ти, помисли си Уил.
След като Уил си тръгна, Бертрам Майърс влезе в кабинета и се настани в още топлия стол.
— Как мина? — попита той шефа си.
— Както се очакваше. Беше съсредоточен върху убийството на Дейвид Суишър. Искаше да знае къде съм бил в деня, когато картичката му е била изпратена от Лас Вегас.
— Майтапиш се!
— Не се майтапя.
— Нямах представа, че си сериен убиец, Нелсън.
Елдър разхлаби стегнатата си вратовръзка. Едва сега започна да се отпуска.
— Внимавай, Берт, може ти да си следващият.
— Значи това беше всичко? Не ти е задал нито един смущаващ въпрос, така ли?
— Нито един. Не знам защо се бях притеснил толкова.
— Нали каза, че не си притеснен.
— Излъгах.
Уил се върна от Хендерсън и прекара остатъка от деня във филиала на ФБР преди полета до Ню Йорк привечер. Местните агенти проучваха неидентифицираните отпечатъци по пощенските картички. Вече бяха успели да намерят съответствия на някои от тях — бяха оставени от служителите в централната поща на града. Уил им даде и отпечатъците на Елдър, след което се настани в конферентната зала да почете вестник и да изчака резултатите. Когато стомахът му започна да се обажда, излезе да се разходи по булевард „Лейк Мийд“ и да потърси сандвичи.
Жегата беше убийствена. Свалянето на сакото и навиването на ръкавите не помогна особено, така че се скри в първото попаднало му заведение — тих, приятно охладен „Куизънс“, обслужван от неколцина служители. Докато чакаше сандвича да се опече, провери гласовата си поща.
Последното съобщение го вбеси. Изруга на глас, с което си спечели мръсен поглед от управителя. Някакъв мазен глас му съобщи, че кабелната му телевизия ще бъде прекъсната. Закъснял с три месеца за вноската и ако не плати днес, ще се прости с каналите.
Опита се да си спомни кога за последен път бе плащал сметки по домакинството и не успя. Представи си голямата купчина неотворена поща на плота в кухненския бокс. Само тя му беше притрябвала.
Звънна на Нанси. И без това го беше търсила.
— Поздрави от Син Сити — каза той.
Отвърна му хладно.
— Как вървят нещата с Камачо? — попита Уил.
— Проверихме дневника на полетите му. Не може да е извършил другите убийства.
— Нищо изненадващо, предполагам.
— Да. Как мина разговорът с Нелсън Елдър?
— Питаш дали е убиецът ли? Съмнявам се. Или дали има нещо съмнително около него? Да, определено.
— Съмнително?
— Останах с усещането, че крие нещо.
— Имаш ли доказателства?
— Купчина тънкописци на бюрото.
— Вземи заповед за арест — сухо отвърна тя.
— Както и да е, ще го проверя.
После стеснително я помоли да му помогне за кабелния проблем. Имаше резервен ключ в офиса. Може ли да мине през апартамента му, да намери забравената сметка и да му се обади, за да я плати с кредитната си карта?
Разбира се, отвърна му тя.
— Благодаря. И още нещо. — Трябваше да го каже. — Искам да се извиня за онази нощ. Бях доста на градус.
Чу я как поема рязко дъх.
— Няма нищо.
Знаеше, че не е така, но какво можеше да направи? Затвори и погледна часовника си. Имаше да убива часове преди полета за Ню Йорк. Не си падаше по комара, така че казината не го примамваха. Дарла отдавна би трябвало да е заминала. Можеше да се напие, но това можеше да го направи навсякъде. Тогава му хрумна нещо, което го накара да се усмихне. Отново отвори телефона си.
Нанси се напрегна веднага щом отвори вратата на апартамента на Уил.
Чуваше се музика.
В дневната имаше отворен куфар.
