— Още не е приключил — развълнувано каза Йосиф. — Виж: Зигберт от Тисбъри.
— Как така момчето може да пише? — изуми се Паулин. Монахът беше побелял като снега и бе твърде уплашен, за да трепери.
— Не знам — отвърна Йосиф. — Никой от селото му не може да чете или пише. Сестрите със сигурност не са го учили. Всъщност, смятат го за слабоумен.
Момчето продължаваше да чертае с пръчката.
18 12 782 Natus
Паулин се прекръсти.
— Боже мой! И числата познава! Осемнайсетия ден на дванайсетия месец, седемстотин осемдесет и втора година. Това е днес!
— Natus — прошепна Йосиф. — Роден.
Паулин започна да тъпче снега, заличавайки числа и букви.
— Доведи го!
Изчакаха монасите да излязат от скриптория за литургията, след което настаниха момчето на една от масите за писане. Паулин сложи пред него парче пергамент и му подаде перо.
Октавус веднага започна да го движи по пергамента и изглежда изобщо не се смущаваше, че под него не излизаше нищо.
— Не! — спря го Паулин. — Чакай! Гледай.
Потопи перото в мастилницата и му го подаде. Момчето продължи да драска, но този път резултатът бе видим. Несъмнено забеляза сбитите черни букви, които изписваше, и от гърдите му се изтръгна дълбок стон. Това бе първият звук, който издаде.
Cedricus Yorkus 18 12 782 Mors.
— Пак днешната дата — промърмори Паулин. — Но този път написа „Mors“. Смърт.
— Това е магьосничество — нададе вопъл Йосиф и заотстъпва назад, докато не се опря в съседната маса.
Мастилото изсъхна и Паулин хвана ръката на момчето и го накара само да натопи перото в мастилницата. С напълно безизразно лице Октавус отново започна да пише, но този път знаците в началото бяха съвсем неразбираеми.
18 12 782 Natus
Мъжете поклатиха объркано глави.
— Това не са нормални букви, но после отново следва датата — каза Паулин.
Йосиф изведнъж се усети, че ще закъснеят за литургията, а това бе непростим грях.
— Скрий пергаментите и мастилото и остави момчето в ъгъла. Хайде, Паулине, по-бързо към църквата. Ще се молим на Бог да ни помогне да проумеем видяното и да ни пречисти от злото.
През нощта Йосиф и Паулин се срещнаха в пивоварната и запалиха лоена свещ. Йосиф имаше нужда от ейл, за да успокои нервите и стомаха си, а Паулин желаеше да уталожи тревогите на стария си приятел. Придърпаха два стола и седнаха един срещу друг; коленете им почти се допираха.
Йосиф се смяташе за прост човек, който разбираше единствено Божията любов и правилата на св. Бенедикт Нурсийски, които всички монаси бяха длъжни да спазват. Знаеше обаче, че Паулин има остър ум и е образован, изчел е много книги за небето и земята. Ако някой можеше да обясни видяното, това бе именно той.
Паулин обаче нямаше желание за обяснения. Вместо това предложи мисия и сега двамата замисляха как да я изпълнят по най-добрия начин. Разбраха се да пазят в тайна наученото за момчето — каква полза да тревожат братството, преди Паулин да разкрие истината?
Когато Йосиф изгълта последните капки пиво, Паулин посегна към свещта. Точно преди да я духне, каза на приятеля си онова, което се въртеше в главата му.
— Знаеш ли, нищо не може да се каже за близнаците. Седмият син, роден от жена, по необходимост е и седмият син, заченат от Бог.
Уберт яздеше през Уесекс в изпълнение на поръчението, дадено му от Йосиф. Чувстваше се неподходящ за задачата, но беше задължен на приора и не можеше да му откаже.
Едрото, потно добиче стопляше тялото му въпреки мразовития декемврийски ден. Не беше добър ездач. Каменоделците бяха свикнали на по-бавните скорости на теглените от магарета каруци. Държеше здраво юздите, притискаше колене в хълбоците на животното и се държеше възможно най-изправен. Конят беше силен и здрав, от манастирската конюшня на основната суша, предназначен точно за случаи като този. Един лодкар беше прекарал Уберт от каменистия бряг на Вектис до Уесекс. Йосиф му беше заръчал да побърза и да се върне след два дни, което означаваше, че трябва да пусне гоня в лек галоп.
Денят преваляше и небето стана сиво като отвесните скали на брега. Уберт яздеше през замръзнали поля, ниски каменни огради и малки селца, които по нищо не се различаваха от неговото собствено. От време на време подминаваше унило гледащи селяци, вървящи пешком или яхнали летаргични мулета. Беше нащрек за разбойници, но всъщност единствените му ценности бяха самият кон и няколкото дребни монети, които му бе дал Йосиф.
Пристигна в Тисбъри малко преди залез-слънце. Беше благоденстващо градче с няколко големи дървени къщи и множество спретнати колиби покрай широката улица. На поляната в центъра се бе скупчило стадо овце. Мина покрай малката дървена църква, издигаща се самотно в края на поляната, студена и тъмна. До нея се намираше малко гробище. Един от гробовете бе пресен. Прекръсти се бързо. Въздухът бе изпълнен с миризмата на дим от огнищата и вниманието на Уберт се отклоняваше от апетитните аромати на печено месо и цвъртяща мазнина, достигащи от всички страни.
Денят е бил пазарен и на площада все още имаше сергии и каруци, чиито собственици бяха отишли в кръчмата да пийнат и да поиграят на зарове. Уберт спря пред входа. Едно момче го забеляза и предложи да поеме юздите, а срещу една от монетите отведе животното да го напои и да му даде кофа овес.
Каменоделецът влезе в топлата пълна кръчма. Посрещнаха го пиянска глъчка, миризма на застояло пиво, потни тела и пикня. Застана пред горящия огън да стопли измръзналите си ръце и поръча със силния си италиански акцент кана вино. Заради пазара местните жители бяха привикнали с непознати и го посрещнаха с весело любопитство. Неколцина мъже го повикаха на масата им и оживено го заразпитваха откъде е и защо е дошъл в града.
Нужно му бе по-малко от час, за да пресуши три кани вино и да се сдобие с информацията, за която беше изпратен.
Сестра Магдалена обикновено вървеше из манастира с умерена крачка — не много бавно, тъй като би било загуба на време, но и не прекалено бързо, за да не създава впечатление, че нещо на този свят има по-голямо значение за нея от размислите за Бога.
Днес обаче тичаше, стиснала нещо в ръката си.
Неколкодневното затопляне бе разтопило снега на много места, пътеките бяха добре отъпкани и не се пързаляха.
Йосиф и Паулин седяха мълчаливо в скриптория. Бяха освободили преписвачите, за да се срещнат насаме с Уберт, който се беше върнал от мисията си, измръзнал и изтощен.
Каменоделецът вече го нямаше — бяха го изпратили в селото с мрачни благодарности и благословия.
Докладът му бе прост и отрезвяващ.
На осемнадесетия ден на декември, три дни преди това, в градчето Тисбъри се бе родило дете в семейството на кожаря Вуфа и жена му Еанфлед.
Името на новороденото бе Зигберт.
