Библиотеката на мъртвите

Съжалявам, но светът се промени.

Издишай. Виеше му се свят.

Влезе Роз.

— Господин Шварц, дойде човекът за следващата ви среща.

— Как само лети времето! — Бърни скочи на крака и Питър неволно го последва. — Виж, ако ми напишеш сценарий за високи залози и броене на карти и вмъкнеш малко секс и майтапи, обещавам, че ще го прочета. Много се радвам, че успяхме да се видим, Питър. Много поздрави на господин Кемп. И виж, радвам се, че си дошъл с кола. Аз лично вече не летя, поне не и с пътнически полети.

Когато вечерта се прибра в малката си извънградска къща в Спринг Вали, Питър видя плик, който се подаваше под изтривалката. Отвори го и прочете на светлината на верандата написаната на ръка бележка.

Скъпи Питър,

Съжалявам, че не се получи с Бърни Шварц. Позволи ми да се реванширам. Ела в стая 1834 в десет вечерта.

Виктор

Беше уморен и обезкуражен, но пък бе петък вечер и имаше цял уикенд, за да дойде на себе си.

На рецепцията в „Констелейшън“ го чакаше ключ и Питър се качи направо горе. Озова се в голям апартамент с две спални и страхотен изглед. На масичката за кафе в дневната имаше кошница с плодове и бутилка „Перие-Жуе“ в кофа с лед. И още един плик. Вътре имаше две картички — ваучер за хиляда долара за пазаруване в търговския салон на „Констелейшън“ и кредит от пет хиляди за казиното.

Седна потресен на дивана и се загледа надолу към неоновия пейзаж.

На вратата се почука.

— Влез! — извика той.

— Нямам ключ! — отвърна женски глас.

— О, извинете — притесни се Питър и спринтира към вратата. — Мислех си, че е камериерката.

Беше великолепна. И млада, почти момиче. Брюнетка с открито свежо лице и стегната плът с цвят на слонова кост, напираща под прилепналата вечерна рокля.

— Вие трябва да сте Питър — каза тя, затваряйки вратата след себе си. — Господин Кемп ме изпрати да ви кажа здрасти.

Подобно на мнозина във Вегас, тя бе пришълка тук — леко южняшки акцент, изящен и мелодичен.

Питър така се изчерви, че кожата му заприлича на направена от червена пластмаса.

— О!

Тя бавно тръгна към него, принуждавайки го да отстъпи към канапето.

— Казвам се Лидия. Добре ли съм?

— Добре?

— Ако предпочиташ момче, няма проблем. Не бях сигурна.

В нея имаше нещо замайващо и очароващо.

— Не харесвам момчета! — със стегнато гърло изграчи той. — Падам си по момичета!

— Е, добре тогава! Защото аз съм момиче — измърка тя като опитна актриса. — Питър, какво ще кажеш да седнеш и да отвориш онова шампанско, докато разберем какви игри ти харесват?

Краката му опряха дивана, коленете му се подкосиха и той тупна на седалката. Главата му се въртеше от раздиращи го емоции — страх, страст, смущение… Никога не бе правил подобно нещо. Изглеждаше толкова глупаво, но в същото време…

— Хей, виждала съм те и преди! — Лидия изглеждаше искрено развълнувана. — Да, виждала съм те хиляди пъти! Чак сега се сетих!

— Къде? В казиното ли?

— Не, глупчо! Сигурно не ме познаваш, защото не съм в онази тъпа униформа. През деня работя на рецепцията на летище „Маккарън“, нали се сещаш. На военния и правителствения терминал.

Руменината изчезна от лицето му.

Днес му се събра много. Прекалено много.

— Името ти не е Питър! А Марк нещо си. Марк Шакълтън. Бива ме с имената.

— Е, знаеш как стоят нещата с имената — с треперещ глас рече той.

— Ясно! Хей, спокойно! Каквото се случва във Вегас, си остава във Вегас, миличък. Ако искаш да знаеш истината, и моето име не е Лидия.

Беше изгубил дар слово, докато я гледаше как се освобождава от черната си рокля, оставайки по черно копринено бельо, като през цялото време говореше.

— Страхотно! Винаги съм искала да говоря с някого от вас! В смисъл, колко луд трябва да си, за да летиш всеки ден до Зона 51. Искам да кажа, всички тези тайни и секрети адски ме възбуждат!

Долната му челюст леко увисна.

— Знам, че не ви позволяват да говорите, но те моля, само кимни, ако наистина изучавате НЛО и всякакви такива работи, за които разправят всички!

Помъчи се да държи главата си напълно неподвижно.

— Това кимане ли беше? — попита тя. — Кимна ли ми?

Успя да се вземе достатъчно в ръце, за да отговори.

— Не мога да кажа нищо за ставащото там. Моля те!

Тя погледна разочаровано, но после грейна и отново се зае за работа.

— Добре. Страхотно. Ето какво ще ти кажа, Питър — рече тя, като пристъпваше към дивана, полюлявайки бедра. — Тази вечер ще бъда твоето лично НЛО — неидентифициран лижещ обект. Какво ще кажеш?

23 юни 2009 г.Ню Йорк

Уил имаше ужасен махмурлук. Имаше чувството, че в черепа му се е събудила невестулка, спала досега на топло и уютно, която изведнъж се паникьосва от затвора си и се опитва с нокти и зъби да излезе на свобода през очите му.

Вечерта бе започнала доста добре. На връщане спря в кварталната си кръчма, миризливото кафене „При Дънигън“, където удари две на празен стомах. После се премести в „Пантеон Дайнър“, където изсумтя на силно брадясалия сервитьор. Онзи му изсумтя в отговор и без да разменят завършени фрази, му домъкна същото ядене, което ядеше два-три пъти седмично — агнешки кебап с ориз, прокаран, естествено, с две бири. А преди да хвърли котва в дома си, направи дружеско посещение на бакалията и си тръгна с половин галон „Джони Уокър“ черен етикет — кажи-речи единственият лукс, с който украсяваше живота си.

Апартаментът бе малък и спартански, а без женското докосване на Дженифър изглеждаше наистина мрачен и безинтересен — две полупразни стаи с бели стени и блестящ паркет, оскъден изглед към сградите от другата страна на улицата и няколко хиляди долара, инвестирани в най-проста мебел и килими. Честно казано, апартаментът му се виждаше тесен дори само за него. Дневната бе пет на четири метра, спалнята — три на три и половина, а кухнята и банята — колкото сносен килер. Някои от престъпниците, които бе прибрал през кариерата си, не биха погледнали това място като важна инвестиция. Как беше успявал да дели апартамента с Дженифър цели четири месеца? Чия е била блестящата идея?

Нямаше намерение да се напива до безпаметност, но тежестта на пълната бутилка бе страшно примамлива. Завъртя капачката, после взе бутилката за стъклената дръжка и напълни до половината любимата си чаша. Под тихото бръмчене на телевизора постепенно се напи на дивана и потъна в дълбоката тъмна дупка, докато си мислеше за шибания си ден, шибания си случай, шибания си живот.

Въпреки че пое случая „Апокалипсис“ с неохота, първите няколко дни бяха всъщност освежаващи. Клайв