— На третата пресечка вляво — каза тя.
Съливън Плейс се оказа доста неудобно място за убийство. Патрулни коли, необозначени автомобили и линейки се бяха наблъскали около местопрестъплението и задръстваха улицата. Уил спря до едно младо ченге, което се опитваше да играе ролята на регулировчик, и му показа значката си.
— Господи — изстена ченгето. — Не знам къде да ви сложа. Защо не заобиколите? Може би ще намерите място зад ъгъла.
— Зад ъгъла — повтори като папагал Уил.
— Да, да заобиколите. Нали се сещате, няколко десни завоя.
Уил изключи двигателя, излезе и метна ключовете на ченгето. Чакащите на опашка автомобили моментално надуха клаксони като побеснели.
— К’во правите! — изрева ченгето. — Не мога да напусна това място!
Нанси продължаваше да седи ужасена в колата.
— Хайде, да се заемаме — извика й Уил. — И запиши номера на значката на полицай Кюнео в малкото си тефтерче, в случай че реши да направи нещо неприлично на държавна собственост.
— Задник — измърмори ченгето.
На Уил страшно му се искаше да подхване кавга и това хлапе му беше добре дошло.
— Виж какво — процеди той, кипнал от ярост. — Ако харесваш мизерната си работа, не се ебавай с мен! Но ако не ти пука, давай. Хайде де! Опитай!
Двама гневни мъже с издути вени, лице в лице.
— Уил! Ще тръгваме ли? — умолително се обади Нанси. — Нямаме време.
Ченгето поклати глава, качи се във форда, подкара го към пресечката и го паркира пред една детективска кола. Все още задъханият Уил смигна на Нанси.
— Знаех си, че ще намери място за паркиране.
Беше миниатюрна жилищна сграда на три етажа от мръснобели тухли, натрупани една върху друга някъде през четиридесетте. Фоайето бе мрачно и потискащо, с шахматно наредени черни и бели плочки по пода, мръсни бежови стени и голи жълти електрически крушки. Екшънът се беше развил във и около апартамент 1А, на партера вляво. В дъното на коридора, недалеч от шахтата за боклуци, стояха членовете на семейството — различни поколения, обединени в мъката си. Жена на средна възраст тихо плачеше, мъжът й в работни ботуши се опитваше да я успокои, млада жена в напреднала бременност седеше на плочките и се възстановяваше от хипервентилация, малко момиченце в къса рокличка гледаше объркано, а двама старци в развлечени ризи клатеха глави и чешеха четините си.
Уил се провря през полуотворената врата на апартамента, следван от Нанси. Намръщи се — бяха се събрали прекалено много готвачи и разваляха манджата. На площ седемдесет и пет квадрата се бяха набутали поне дузина души и астрономически увеличаваха шансовете да замърсят местопрестъплението. С Нанси по петите направи бързо разузнаване и колкото и да беше учудващо, никой не им обърна внимание, нито понечи да попита какво правят тук. Дневната. Стари мебели и вехтории. Двайсетгодишен телевизор. Извади химикалка от джоба си и с нейна помощ отмести пердето, за да надникне през прозореца — процедура, която повтори във всяка стая. Кухнята. Чиста и спретната. Без мръсни чинии в мивката. Банята, също добре подредена, миришеше на пудра за крака. Спалнята. Твърде претъпкана с говорещи полицаи, за да може да види нещо освен дебели, мъртви, сиви и покрити с петна крака до разхвърляно легло. Едното стъпало бе наполовина пъхнато в пантоф.
— Кой е главният тук? — викна Уил.
Моментално се възцари тишина.
— Кой пита? — Оплешивяващ детектив с грамадно шкембе и тясна униформа се отдели от тълпата и застана до вратата на спалнята.
— ФБР — отвърна Уил. — Аз съм специален агент Пайпър.
Нанси изглеждаше засегната, че не е представена.
— Детектив Чапман, Петдесет и пети участък. — Полицаят протегна голяма топла лапа с тежестта на тухла. Миришеше на лук.
— Детектив, какво ще кажете да разчистим това място, за да можем да огледаме добре местопрестъплението?
— Моите момчета почти приключиха. После мястото е ваше.
— Да го направим още сега, става ли? Половината от хората ви не носят ръкавици. Никой не носи калцуни. Забърквате истинска каша, детектив.
— Никой нищо не пипа — започна да се оправдава Чапман. Забеляза, че Нанси си води бележки, и попита нервно: — Тя коя е, ваша секретарка ли?
— Специален агент Липински — представи се Нанси и помаха сладко с бележника си. — Бихте ли ми казали малкото си име, детектив Чапман?
Уил едва сдържа усмивката си.
Чапман нямаше намерение да се замесва в разправии с федералните. Щеше да бучи и вилнее, но това щеше да е само загуба на време и в крайна сметка щеше да се окаже губещ. А животът бе твърде кратък за подобни безсмислени битки.
— Добре, слушайте всички! — обърна се той към хората си. — Дойдоха от ФБР и искат всички да излязат, така че си събирайте нещата и ги оставете да си свършат работата.
— Кажете им да оставят пощенската картичка — обади се Уил.
Чапман бръкна в джоба на куртката си и извади
— У мен е.
Когато стаята се разчисти, огледаха трупа заедно с детектива. Вътре беше доста топло и във въздуха вече се долавяха първите миризми на разложението. За застреляна жертва кръвта бе изненадващо малко — няколко петна върху сплъстената сива коса, струйка по лявата буза; благодарение на артериалното налягане от ухото бе бликнало малко ручейче, което се стичаше по шията и капеше по зеления като мъх килим. Жената лежеше по гръб, на една стъпка от разхвърляното легло със завивка на цветчета, облечена в розова памучна нощница, навличана най-малко хиляда пъти. Очите й, вече изсъхнали като кокал, бяха отворени и се взираха сляпо нагоре. Уил беше виждал безброй трупове, много от които бяха тъй брутално обезобразени, че в тях нямаше почти нищо човешко. А тази възрастна дама изглеждаше доста добре — приятна пуерториканска баба, която сякаш можеше да бъде съживена, стига да я разтърсиш по-здраво по рамото. Погледна към Нанси да прецени как реагира в присъствието на мъртвец.
Тя си водеше записки.
— Както виждам аз нещата… — започна Чапман.
Уил вдигна ръка и детективът млъкна насред изречението си.
— Специален агент Липински, защо не ни кажеш какво се е случило тук?
Лицето на младата жена пламна и бузите й сякаш станаха още по-пълни. Руменината плъзна по шията и изчезна под деколтето на бялата й блуза. Нанси преглътна и облиза устни с върха на езика си. Започна бавно, но ускори темпото, докато подреждаше мислите си.
— Ами, убиецът вероятно е идвал тук и преди — не задължително в самия апартамент, достатъчно е било само да обиколи сградата. Решетката на единия от прозорците в кухнята е откачена. Трябваше да го огледам по-добре, но се обзалагам, че черчевето е изгнило. Но дори и да се е крил в алеята, убиецът не би рискувал да извърши всичко за една нощ, особено ако е искал да нанесе удара си на датата от пощенската картичка. Върнал се е снощи и е продължил с измъкването на решетката. После е срязал прозореца с елмаз и е дръпнал резето. Оставил е малко пръст от алеята по пода в кухнята и хола, а също така тук и там.
Посочи двете петна по килима. Чапман беше стъпил на едното. Детективът се дръпна назад, сякаш беше радиоактивно.
— Жертвата явно е чула нещо, защото се е надигнала и се е опитала да обуе пантофите си. Но преди да успее да го направи, убиецът е влязъл в стаята й и я е застрелял от упор в лявото ухо. Оръжието е с малък калибър, вероятно двайсет и втори. Куршумът е все още в черепа й, няма изходна рана. Не мисля, че е имало сексуално посегателство, но все пак трябва да проверим. Освен това трябва да разберем дали няма нещо откраднато. Стаята няма вид на разграбена, но не виждам чантата й. Убиецът вероятно е излязъл оттам, откъдето е влязъл. — Замълча за момент и сбърчи чело. — Това е. Мисля, че е станало така.
