Уил се намръщи, остави я да се поизпоти малко, след което рече:
— Да, и аз мисля същото. — Нанси заби поглед в обувките си. Приличаше на първокласничка, отговорила правилно на учителката. — Детектив, съгласен ли сте с партньора ми?
Чапман сви рамене.
— Нищо чудно да е станало точно така. Да, сигурен съм, че пистолетът е бил двайсет и втори калибър.
Този си няма абсолютно никаква представа, помисли си Уил.
— Знаете ли дали е било откраднато нещо?
— Дъщеря й твърди, че й липсва чантата. Тя я е намерила сутринта. Пощенската картичка е била на кухненската маса, наред с другата поща.
Уил посочи бедрата на бабата.
— Била ли е изнасилена?
— Откъде да знам! Може би щяхме да сме наясно, ако не бяхте изхвърлили медиците — намусено рече Чапман.
Уил приклекна и внимателно повдигна нощницата й с химикалката. Надникна в получилата се палатка и видя бельото на възрастната дама. Беше си непокътнато.
— Май не — каза той. — Да видим картичката.
Разгледа я внимателно от двете страни, след което я подаде на Нанси.
— Шрифтът същият като на останалите ли е?
Тя потвърди.
— „Куриер“, дванайсет пункта — определи Уил.
Нанси го попита откъде знае. Изглеждаше силно впечатлена.
— Спец по шрифтовете съм — саркастично рече той и прочете на глас: — Ида Габриела Сантяго.
Чапман вметна, че според дъщеря й жертвата никога не е използвала второто си име.
Уил се изправи и се протегна.
— Добре, бива ни. Запечатайте апартамента, докато не пристигне следователският екип на ФБР. Ще се обадим, ако се появи нужда.
— Имате ли някакви следи към този хахо? — попита Чапман.
Мобилният телефон на Уил засвири „Одата на радостта“ от джоба му.
— Абсолютно нищо, детектив, но днес е първият ми ден по този случай — отговори той, докато вадеше апарата. — Пайпър.
Заслуша се и поклати глава няколко пъти.
— Не дъжд, а същински порой. Кажи, да не би случайно Мюлер да се е възстановил като по чудо?… Жалко. — Прекъсна връзката и се обърна към Нанси. — Готова ли си за дълга нощ, партньоре?
Нанси закима като кукла с движеща се глава. Явно обръщението „партньоре“ й харесваше, при това много.
— Санчес беше — обясни й той. — Имаме още една картичка, но този път нещата са различни. С днешна дата е, но получателят е все още жив.
12 февруари 1947 г.
Лондон
Ърнест Бевин беше връзката, посредникът. Единственият член на кабинета, служил в две правителства. За Клемънт Атли, премиера на лейбъристите, Бевин бе логичният избор.
— Ърнест — бе казал Атли на външния си министър, докато седяха пред горящата камина на Даунинг Стрийт. — Поговори с Чърчил. Кажи му, че лично го моля за помощ.
По плешивата глава на Атли бяха избили капчици пот и Бевин гледаше с неудобство как една струйка се стичаше по високото му чело и клюнообразния нос.
Заповедта бе приета. Никакви въпроси, никакви възражения. Бевин беше войник, стар лидер на лейбъристите, един от основателите на най-големия профсъюз на Великобритания — този на транспортните и общите работници. С типичния си прагматизъм, преди войната той бе един от малцината лейбъристи, които се съгласиха да сътрудничат на консервативното правителство на Уинстън Чърчил, и се бе обявил срещу пацифисткото крило на Партията на труда.
През 1940 г., докато подготвяше нацията за война и сформираше коалиционно правителство, Чърчил направи Бевин министър на труда и националните служби, давайки му големи пълномощия в областта на икономиката във военни условия. Бевин мъдро успя да намери баланс между военните и цивилните нужди и създаде своя собствена армия от петдесет хиляди души, взети от въоръжените сили да работят във въгледобива — Момчетата на Бевин. Чърчил имаше много високо мнение за него.
А после дойде ударът. Само седмици след триумфалната победа мъжът, когото руснаците наричаха британския булдог, изгуби съкрушително изборите през 1945 г., претърпя крах от Лейбъристката партия на Клемънт Атли и бе захвърлен от електорат, който не му вярваше, че може да възстанови държавата. Човекът, който бе казал: „Ние ще защитаваме нашия остров на всяка цена, ще се бием по бреговете, ще се бием по сушата, по полята, по улиците, но никога няма да се предадем“, слезе от голямата сцена на политиката, потиснат и обезкуражен. Чърчил мрачно поведе опозицията след поражението си, но повече предпочиташе да стои в любимия си Чартуел, където пишеше стихове, рисуваше с акварел и хвърляше хляб на черните лебеди.
Сега, година и половина по-късно, Бевин, вече външен министър на Атли, беше в дълбока нелегалност в очакване на по-твърдия си шеф. Беше студено, затова си остана със закопчано палто върху подплатения си зимен костюм с жилетка. Беше солиден мъж с оредяваща сива коса, зализана назад и намазана с помада, с месесто лице и заформяща се двойна брадичка. Нарочно беше избрал това потайно място за среща, за да прати психологическото си послание. Въпросът можеше да се окаже важен. Секретен. Ела веднага, без да се бавиш.
Посланието не бе останало незабелязано от Чърчил, който нахълта в стаята, огледа се безцеремонно и заяви:
— Защо искахте да идвам на това забравено от Бога място?
Бевин стана и с махване на ръка освободи високопоставения военен, който съпровождаше бившия министър-председател.
— В Кент ли бяхте?
— Да, в Кент бях! — Чърчил замълча за момент. — Никога не съм си помислял, че отново ще стъпя тук.
— Няма да ви подканвам да си свалите палтото. Студено е.
— Винаги си е било такова — отвърна Чърчил.
Двамата се ръкуваха хладно, след което Бевин го настани на масата, върху която лежеше червената папка с печата на премиера.
Намираха се в бункера на Джордж Стрийт, където Чърчил и военният му кабинет бяха прекарали по- голямата част от войната. Помещенията бяха изградени в мазето на сградата на Службата по труда, притисната между парламента и Даунинг Стрийт. Подсилен с чували пясък и бетон, бункерът вероятно щеше да оцелее и при пряко попадение, каквото така и не получи.
Седяха един срещу друг на голямата правоъгълна маса в заседателната зала, където Чърчил привикваше най-доверените си съветници, без да се интересува дали е ден или нощ. Помещението беше мрачно и неприветливо, със застоял въздух. До него бе стаята с картите, където все още лежаха плановете на военните действия, както и личната спалня на Чърчил, която все още си вонеше на пури, макар че последната бе загасена много отдавна. По-надолу по коридора в стария килер за метли се намираше свързочната с трансатлантическата телефонна линия, където апаратът с кодово име „Сайсали“ кодираше разговорите между Чърчил и Рузвелт. Доколкото Бевин знаеше, апаратурата все още работеше. Нищо не се бе променило от деня, когато помещенията бяха тихомълком опразнени след победата над Япония.
— Искате ли да обиколите? — попита Бевин. — Мисля, че генерал-майор Стюарт има ключове.
— Не искам — рязко отвърна Чърчил. Вече започваше да губи търпение. Бункерът го изнервяше. — Вижте какво, защо не пристъпим направо към въпроса? Какво искате?
Бевин зарецитира заученото си въведение.
