— Разбирам.
Чърчил посегна към кутията с пури.
— Искате ли? — предложи той. — Не? Надявам се, нямате нищо против. — Драсна клечка кибрит и запафка яростно, докато стаята не се изпълни с дим. — Знаете къде се намираме, нали, професоре?
Атууд го погледна с недоумение.
— Малцина непосветени са стъпвали в тази стая. Аз самият изобщо не предполагах, че ще я видя отново, но бях повикан едва ли не от заточение, така да се каже, за да се справя с малката криза.
— Разбирам значението на откритието, господин премиер, но не мисля, че освобождаването на мен и на хората ми е проблем — запротестира Атууд. — Ако е криза, тя е изфабрикувана.
— Да, приемам гледната ви точка, но други биха реагирали по различен начин — студено отбеляза Чърчил и тонът му разтревожи професора. — Залогът в случая е много висок. Трябва да се вземат предвид евентуалните последици. Не можем да ви позволим да публикувате находките си в някое проклето списание, нали разбирате!
Атууд се задави от дима и на няколко пъти се закашля, за да прочисти гърлото си.
— Мисля си за това ден и нощ откакто ни арестуваха. Моля да имате предвид, че именно аз се обърнах към властите. Не съм изтичал да разгласявам каквото и да било на журналистите. Готов съм да сключа тайно споразумение и съм сигурен, че мога да убедя колегите си да направят същото. Това би трябвало да успокои всякакви тревоги.
— Това, сър, е много уместно предложение и смятам да го обмисля. Знаете ли, по време на войната вземах множество трудни решения в тази стая. Решения на живот и смърт… — Гласът му замря, когато си спомни едно от тях. Ужасният избор да позволи на Луфтвафе да бомбардират с фугасни бомби Ковънтри, без да заповяда евакуация. Ако го беше направил, нацистите щяха да се досетят, че англичаните са разбили шифрите им. Стотици цивилни загинаха. — Имате ли деца, професоре?
— Две момичета и едно момче. Най-голямото е на петнадесет.
— Е, не се съмнявам, че ще искат да видят баща си колкото се може по-скоро.
Атууд се развълнува и очите му се напълниха със сълзи.
— Вие бяхте вдъхновение за всички нас, господин премиер, герой за всички, а днес сте герой за мен. Благодаря ви от цялото си сърце за намесата.
Човекът вече хлипаше. Чърчил стисна зъби. Един мъж не би трябвало да се размеква така.
— Не му мислете. Всичко е добре, когато завършва добре.
След извеждането на Атууд остана да седи сам. Пурата бе догоряла до средата. Почти чуваше ехото на войната, тревожните гласове, шума от радиопредаванията, далечния грохот на бомбите. Синкавите струйки и кълба дим бяха като призраци, носещи се в зловонните подземни изпарения. Генерал-майор Стюарт, когото Чърчил познаваше бегло от войната, влезе и застана мирно.
— Свободно, генерал-майор. Казаха ли ви, че сега цялата тази каша е изсипана в моя скут?
— Така ми беше съобщено, господин премиер.
Чърчил вдигна пурата от стария си пепелник.
— Държите Атууд и хората му в Алдършот, нали?
— Точно така. Професорът вярва, че ще бъде освободен.
— Освободен? Не. Върнете го при хората му. Ще поддържаме връзка. Въпросът е деликатен. Не може да се действа прибързано.
Генералът погледна едрия мъж, тракна с токове и отдаде чест.
Чърчил взе палтото и шапката и за последен път излезе от помещението, без да поглежда назад.
10 юли 1947 г.
Вашингтон, окръг Колумбия
Хари Труман изглеждаше съвсем мъничък зад огромното бюро в Овалния кабинет. Беше спретнат като карфица, вратовръзката му на сини и бели ивици бе вързана на безупречен възел, всички копчета на светлосивия му летен костюм бяха закопчани, леките черни обувки — полирани до блясък, всеки косъм на оредяващата му коса — идеално пригладен.
Намираше се в средата на първия си мандат и войната бе зад гърба му. От времето на Линкълн не бе имало президент, подложен на подобно изпитание чрез огън. Прищевките на историята го бяха изстреляли до немислими висоти. Никой, дори самият той, не би заложил и петак, че този невзрачен човек, който не можеше да се отличи с каквото и да било, един ден ще заживее в Белия дом. Нито когато продаваше копринени ризи в „Труман и Джейкъбсън“ в центъра на Канзас Сити преди двадесет и пет години, нито когато стана съдия в Джаксън Сити в качеството си на пионка в демократичната машина на Пендъргаст, нито когато стана сенатор от Мисури, все още зависим от патрона си, нито дори когато Франклин Делано Рузвелт го избра за свой пръв подгласник за предстоящите избори — шокиращ компромис, изкован в горещите задкулисни игри на Чикагския конгрес през 1944 г.
И ето че на осемдесет и втория си ден като вицепрезидент Труман бе спешно извикан в Белия дом, където му бе съобщено, че Рузвелт е мъртъв. Най-неочаквано му се наложи да поеме юздите от човек, с когото почти не бе разговарял през първите три месеца от мандата. Труман беше персона нон грата във вътрешното обкръжение на Рузвелт. Държаха го настрана при разискването на военните планове. Изобщо не беше чувал за проекта „Манхатън“. „Момчета, молете се за мен“ — бе казал на очакващата групичка кресливи репортери, и беше съвсем искрен. Четири месеца по-късно някогашният галантерист щеше да одобри хвърлянето на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки.
През 1947 г. вече се беше заел с трудната задача да управлява нова суперсила в един хаотичен свят, но методичният му и решителен стил му помогна много и той навлезе в работата. Проблемите изникваха бързо и бяха тежки — възстановяването на Европа според плана „Маршал“, основаването на Организацията на обединените нации, борбата срещу комунизма със Закона за националната сигурност, изпълняването на социалната програма на новата Честна сделка. Мога да свърша тази работа, уверяваше се сам себе си той. По дяволите, готов съм. И ето че изневиделица нещо се беше намесило в плановете му. Сега лежеше пред него на подреденото му бюро редом до прочутата табелка С ПОДКУПИТЕ — ДОТУК.
Върху опаковъчната хартия с червени букви пишеше: ПРОЕКТ „ВЕКТИС“. ДОСТЪП — НИВО УЛТРА.
Спомни си телефонното обаждане от Лондон преди пет месеца. Беше едно от онези паметни събития, които щяха да останат завинаги запечатани в съзнанието му. Спомняше си как бе облечен онзи ден, ябълката, която ядеше, за какво си мислеше в миговете преди и след разговора с Уинстън Чърчил.
— Радвам се да ви чуя — бе казал той. — Каква изненада!
— Здравейте, господин президент. Надявам се при вас всичко да е наред.
— Едва ли може да се желае повече. Какво мога да направя за вас?
Въпреки шума по трансатлантическата линия Труман долавяше стягането в гърлото на Чърчил.
— Можете да направите много, господин президент. Намираме се в необичайна ситуация.
— Разбира се, че ще помогна, стига да е по силите ми. Това обръщение официално ли е?
— Да. Привлякоха и мен. Край южното ни крайбрежие има един малък остров. Остров Уайт.
— Чувал съм го.
— Екип археолози откри там нещо, което, честно казано, е твърде горещ картоф за нашите ръце. Находката е жизненоважна, но се опасяваме, че просто нямаме възможностите да се заемем с нея предвид условията след войната. Не можем да рискуваме да подходим неумело. В най-добрия случай това ще отвлече вниманието на обществото от належащите задачи, а в най-лошия може да доведе до национална катастрофа.
Труман си представяше как Чърчил седи наведен над телефона, а едрото му туловище едва се различава в гъстия дим от пурата.
— Защо не ми кажете какво са намерили хората ви?
Безукорният дребен президент заслуша с писалка в ръка, готов да си води записки. Не след дълго писалката беше захвърлена, а той нервно барабанеше по бюрото. Изведнъж вратовръзката започна да го стяга, а работата му се видя твърде непосилна за него. Беше смятал, че атомната бомба е неговото изпитание чрез огън. А сега като че ли се задаваше нещо още по-внушително.
Освен президента на Съединените щати, само шестима други в правителството имаха достъп до ниво Ултра — означение за свръхсекретна информация. Стотици, може би хиляди бяха чували за проекта
