Библиотеката на мъртвите

— Появи се проблем — доста неочакван, доста необичаен и доста деликатен. Правителството трябва да подходи към него изключително внимателно и дискретно. Тъй като е свързан с американците, премиерът се запита дали не се намирате в много по-добра позиция спрямо тях, за да му помогнете лично по този въпрос.

— Аз съм в опозиция — ледено рече Чърчил. — Защо да му помагам за каквото и да било освен да опразни Даунинг Стрийт и да ми върне кабинета?

— Защото сте най-големият патриот, когото е раждала някога нашата нация. И защото човекът, когото виждам пред себе си, го е грижа повече за добруването на британските поданици, отколкото за политическите изгоди. Поради това смятам, че може би ще пожелаете да помогнете на правителството.

Чърчил изглеждаше объркан — много добре осъзнаваше, че го подвеждат.

— В какво сте се забъркали, по дяволите? Че да апелирате към патриотизма ми? Хайде, разкажете каква попара сте надробили.

— Ситуацията е обобщена на тези страници — каза Бевин и кимна към червената папка. — Може би бихте се съгласили да се запознаете. Носите ли очилата си за четене?

Чърчил опипа джоба на сакото си.

— Нося ги. — Надяна телените очила на грамадната си глава. — А вие какво, ще седите и ще въртите палци ли?

Бевин кимна и се облегна на простия дървен стол. Гледаше как Чърчил изсумтя и отвори папката. Гледаше го как прочете първия абзац. Гледаше го как свали очилата си и попита:

— Това някаква шега ли е? Наистина ли очаквате, че ще повярвам на подобно нещо?

— Не е шега. Да, невероятно е. Но не е измислица. По-нататък ще видите предварителния отчет на военното разузнаване за извършеното по потвърждаване на откритията.

— Не очаквах точно такова нещо.

Бевин кимна.

Преди да продължи с четенето, Чърчил запали пура. Старият му пепелник все още беше на масата.

От време на време мърмореше нещо неразбираемо. Веднъж възкликна: „Остров Уайт, за Бога!“ По едно време стана да се разтъпче и да запали отново. Непрекъснато мръщеше чело и хвърляше бързи въпросителни погледи към Бевин, а десет минути по-късно беше привършил с папката. Свали очилата, прибра ги в джоба си и дръпна силно от хаванската си пура.

— Участвам ли?

— Определено да, но не зная подробностите — сериозно отвърна Бевин.

— А вие? — попита Чърчил.

— Не съм се интересувал.

Изведнъж Чърчил се оживи и стана такъв, какъвто го беше виждал толкова много пъти в тази стая. Кръвта му кипеше.

— Това не бива да се разгласява! Едва сме се събудили от един ужасен кошмар. Подобно нещо само ще ни хвърли в още по-голям мрак и хаос.

— Точно така смятаме и ние.

— Кой е в течение? До каква степен може да се контролира информацията?

— Кръгът е малък. Като изключим премиера, аз съм единственият от министрите. Само трима-четирима офицери знаят достатъчно, за да съберат две и две. Разбира се, да не забравяме професор Атууд и екипа му.

Чърчил изсумтя.

— Това е проблем. Прави бяхте да ги изолирате.

— И накрая — продължи Бевин, — американците. Предвид специалните ни отношения, сметнахме за уместно да информираме президента Труман, но бяхме уверени, че съвсем малко от техните са в течение.

— Това ли е причината да се обърнете към мен? Заради янките?

Най-накрая на Бевин му стана достатъчно топло, за да свали палтото си.

— Ще бъда напълно откровен с вас. Премиерът иска вие да се заемете с Труман. Отношенията им не са от най-добрите. Правителството иска да възложи тази задача на вас. Не желаем да се въвличаме дългосрочно. Американците предложиха да вземат всички материали и след доста обсъждания сме на мнение, че е по-добре да се съгласим. Не са ни необходими. Явно американците имат какви ли не идеи, но не искаме да знаем за тях. Трябва да работим здраво за възстановяването на страната и не можем да си позволим нито разсейването, нито отговорността, ако се разчуе, нито пък разходите. Трябва да вземем решение и относно Атууд и останалите. Молим ви да се заемете с този въпрос не като лидер на опозицията, не като политическа фигура, а заради личните ви способности на морален лидер.

Чърчил кимаше.

— Умно. Много умно. Сигурно е ваша идея. Аз бих постъпил по същия начин. Вижте, приятелю, можете ли да ми гарантирате, че това няма да бъде използвано срещу мен в бъдеще? Смятам да ви бия на следващите избори и не ми се иска да ме торпилирате по такъв начин.

— Имате уверенията ми — отвърна Бевин. — Този въпрос е по-важен от политиката.

Чърчил стана и плесна с ръце.

— Тогава съм съгласен. Ще се обадя утре сутринта на Хари, ако успеете да го уредите. После ще се заема с Атууд.

Бевин прочисти пресъхналото си гърло.

— Надявам се, че ще се заемете по-скоро с професор Атууд. Той е надолу по коридора.

— Значи е тук! И искате да го направя още сега? — невярващо попита Чърчил.

Бевин кимна и стана малко припряно, сякаш се канеше да побегне.

— Ще ви оставя да го направите и лично ще докладвам на премиера. — Спря за момент, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Генерал-майор Стюарт ще бъде ваш адютант. Ще ви помага, докато проблемът бъде решен и всички материали — изнесени от британска територия. Това приемливо ли е?

— Да, разбира се. Ще се погрижа за всичко.

— Благодаря. Правителството ви е задължено.

— Да, да, всички ще ми благодарят с изключение на жена ми, която ще ме убие, че съм пропуснал вечерята — умислено рече Чърчил. — Доведете Атууд.

— Искате да го видите ли? Не мислех, че е абсолютно задължително.

— Не става въпрос какво искам или не искам. Май нямам друг избор.

Джефри Атууд седеше пред най-прочутия човек на света с ужасно объркана физиономия. Беше добре сложен и жилав от годините работа на открито, но цветът на кожата му бе жълтеникав като на болен. Макар да бе само на петдесет и две, последните събития сякаш го бяха състарили с цяло десетилетие. Чърчил забеляза лекото треперене на ръката му, когато мъжът поднесе чашата чай с мляко към устните си.

— Задържан съм против волята ми вече почти две седмици — каза Атууд. — Съпругата ми е в пълно неведение. Петима от колегите ми също бяха задържани, сред тях има една жена. Моите уважения, господин премиер, но това е скандално. Един от членовете на екипа ми, Реджиналд Сандърс, почина. Всички сме травмирани от тези събития.

— Да, наистина е скандално — съгласи се Чърчил. — И травмиращо. Съобщиха ми за Сандърс. Все пак несъмнено ще се съгласите, професоре, че всичко това е крайно необичайно.

— Е, да, но…

— Какво правехте по време на войната?

— Опитът ми беше използван пълноценно, господин премиер. Бях зачислен в полка, натоварен със запазването и каталогизирането на антиките и произведенията на изкуството, заграбени от нацистите от музеите на континента.

— Аха — кимна Чърчил. — Добре, добре. А след демобилизацията сте продължили научните си занимания.

— Да. Аз съм Бътъруърдов професор по археология и старини в Кеймбридж.

— И разкопките ви на остров Уайт са били първите след войната, така ли?

— Да, правих сондажи на обекта и преди войната, но в момента разкопките са в друг сектор.