Видя я да приближава по пътеката зад сестра Сейблин, сякаш бе вързана с въже. Дори от разстояние личеше, че плаче.
Поне тази част от слуховете беше истина.
Двете жени минаха през главния вход на параклиса и изчезнаха от поглед.
Пулсът му се ускори. Стисна юмруци и леко удари дървото. Замоли се за напътствие.
Но не направи нищо.
Елизабет имаше чувството, че сънува от момента, когато влезе в параклиса и заслиза надолу. Години по-късно, когато поглеждаше назад, умът й никога нямаше да й позволи да възпроизведе подробностите от онова, което сега й предстоеше да види, и на старини щеше да седи сама край огнището и да се опитва да разбере дали случилото се е било истина.
Самият параклис представляваше празно помещение с под от сини камъни. Имаше ниски каменни стени, но постройката бе изградена предимно от дърво, със стръмен, покрит с керемиди покрив. Единствената украса вътре бе позлатено дървено разпятие, закрепено на стената над дъбовата врата в дъното.
Сестра Сейблин я задърпа през вратата и я поведе надолу по стръмно стълбище, което се забиваше в земята като тирбушон.
Когато стигнаха прага на Залата на писарите, Елизабет присви очи към полутъмната пещера и се опита да намери смисъл в онова, което се разкриваше пред очите й. Погледна изумено Сейблин, но тя я сгълча с леден тон:
— Затваряй си устата, момиче.
Като че ли никой от писарите не забеляза как Сейблин я влачеше през редиците. Накрая един вдигна рижавата си глава и погледна към момичето. Беше може би на осемнайсет или деветнайсет. Елизабет забеляза, че трите източени пръста на дясната му ръка бяха изцапани с черно мастило. Стори й се, че чува от хилавите му гърди да се изтръгва тихо ръмжене.
Сейблин дръпна ужасеното момиче към края на реда и я поведе към някаква арка, зад която имаше черна пустота. Елизабет си помисли, че това със сигурност е вратата към ада. Докато минаваше през нея, обърна глава и видя сумтящия младеж да става от мястото си.
Намираха се в преддверието на катакомбите. И ако първото помещение миришеше на мизерия, от второто лъхаше на смърт. Елизабет се задави от вонята. В нишите в стената подобно на дърва бяха натрупани жълти скелети с останало месо по костите. Сейблин вдигна свещта и накъдето и да се обърнеше, Елизабет виждаше гротескни черепи с провиснали челюсти. Замоли се да припадне, но за неин най-голям ужас остана в съзнание.
Не бяха сами. Някой стоеше до нея. Елизабет рязко се завъртя и се озова срещу тъпото безизразно лице и зелените очи на младежа, който препречваше изхода. Сейблин се отдръпна, ръкавът й закачи краката на един труп и сухите му кости изтракаха мелодично. Сестрата вдигна високо свещта и загледа.
Елизабет дишаше тежко като животно. Би могла да побегне навътре в катакомбите, но бе твърде уплашена. Рижавият мъж стоеше на педя от нея, отпуснал вяло ръце. Изминаха няколко безкрайно дълги мига.
— Доведох ти момиче! — извика му отчаяно Сейблин.
Нищо не се случи.
Измина още време.
— Докосни я! — заповяда сестрата.
Елизабет събра сили и затвори очи, очаквайки докосването на живия скелет. Усети ръка на рамото си, но колкото и да бе странно, това не я отврати. Допирът бе окуражаващ.
— Какво правиш тук! — изпищя сестра Сейблин. — Какво правиш!
Елизабет отвори очи и видя чудо — лицето на Лука. Бледият рижав младеж се изправяше от земята, където го бе блъснал монахът.
— Брат Лука, махай се! — изкрещя Сейблин. — Ти оскверни свещено място!
— Няма да се махна без това момиче — твърдо рече Лука. — Как може това да е свято? Тук виждам единствено зло.
— Ти не разбираш! — изрева сестрата.
Изведнъж откъм залата се разнесе шум.
Глухи удари.
Трясък.
Плясъци. Мятане.
Рижавият младеж им обърна гръб и тръгна към шумотевицата.
— Какво става? — попита Лука.
Сейблин не отговори, а се втурна към залата със свещта, като ги остави сами в непрогледната тъмнина.
— Добре ли си? — нежно попита Лука. Ръката му все още бе върху рамото й и Елизабет осъзна, че изобщо не я е пускал.
— Ти дойде за мен — прошепна тя.
Той й помогна да излезе от тъмнината на светло, в залата.
Тя вече не беше Залата на писарите.
А Залата на мъртвите.
Единствената жива душа бе Сейблин, чиито обувки бяха подгизнали от кръв. Щураше се безцелно сред морето от трупове, нападали по маси и нарове, свлекли се на купчини по земята. Телата бяха безжизнени, само тук-там някое потръпваше конвулсивно. Сейблин стоеше изцъклена и повтаряше: „Боже мой, Боже мой, Боже мой“, сякаш припяваше молитва.
Подът, масите и столовете в залата бавно се покриваха с кръвта, изтекла от пробитите с пера очи на почти сто и петдесет рижави мъже и момчета.
Лука поведе Елизабет през касапницата. Беше достатъчно на себе си, за да хвърли поглед на листата пергамент, някои от които бяха залети от локвички кръв. Що за любопитство или инстинкт за самосъхранение го накара да грабне един от листовете? Години наред щеше да си задава този въпрос.
Побягнаха нагоре по коварните стъпала, качиха се в параклиса и излязоха навън в мъглата и дъжда. Продължиха да тичат, докато портата на абатството не остана на миля зад тях. Чак тогава спряха да си поемат дъх и се заслушаха в тревожния звън на камбаната.
1 август 2009 г.
Лос Анжелис
Флотът имаше един-единствен „Гълфстрийм–V“, модел С–37А — луксозен, висококачествен бизнес самолет, предпочитан от секретаря на ВМС като лично транспортно средство. Двата турбореактивни двигателя „Ролс-Ройс“ го притиснаха силно при стръмното издигане и секунди по-късно през прозорците вече не се виждаха безкрайните бели светлини на нощния Лос Анжелис, изчезнали под слоя ниски облаци.
Харис Лестър караше на кофеин след напрегнатия, проточен от смяната на часови пояси ден, който бе започнал преди зазоряване в дома му във Феърфакс, Вирджиния, и включваше посещения на Пентагона, военновъздушната база Андрюс и международното летище на Лос Анжелис. След кратък престой в Ел Ей самолетът отново вдигна колесници и полетя обратно към Вашингтон. Лицето на Лестър беше отпуснато и болнаво, имаше лош дъх. Единственото свежо по него бяха костюмът и вратовръзката, които сякаш току-що бяха свалени от закачалката.
В пътническия отсек, покрит с ламперия и обзаведен в клубен стил — с двойки тъмносини кожени кресла, обърнати едно срещу друго между масите от гладко тиково дърво, — имаше само трима души. Лестър и Малкълм Фрейзър, чието изсечено четвъртито лице бе изкривено в гримаса, се взираха в мъжа, седнал срещу секретаря и стиснал дръжката на креслото си с една ръка и кристална чаша уиски с другата.
Уил бе ужасно уморен, но бе най-спокойният човек на борда. Беше изиграл картите си и като че ли печелеше.
Часове преди това бе прибран от улицата в Холивуд от Фрейзър и екип наблюдатели, които бяха долетели специално от Грум Лейк. Натикаха го в един черен микробус и го отведоха в частен терминал на летището, където го държаха в някаква конферентна зала, без да го разпитват, докато не пристигна Лестър.
