Библиотеката на мъртвите

топлия й дъх по врата си и разбра, че е истина. Беше твърде поразен, за да се огледа дали не ги следят.

— Елизабет! Какво има?

— Сестра Сейблин ми каза, че аз съм следващата — изхлипа задавено тя.

— Следващата? За какво?

— За криптите. Ще ме водят в криптите! Моля те, Лука, помогни ми!

Искаше му се да я докосне и да я утеши, но знаеше, че подобно нещо е непростимо.

— Не зная за какво говориш. Какво ще стане в криптите?

— Нима не знаеш? — попита тя.

— Не! Кажи ми!

— Не тук. Не сега! — изстена тя. — Можеш ли да се срещнеш с мен довечера? След вечерня?

— Къде?

— Не знам! — извика момичето. — Не тук! Бързо! Сестра Сейблин ще ме намери!

През главата му прелетяха хиляди паникьосани мисли.

— Добре. В конюшните. След вечерня. Чакай ме там, ако можеш.

— Ще те чакам. Трябва да бягам. Бог да те благослови, Лука.

Болдуин крачеше нервно около приора Феликс, седнал на застлан с конска кожа стол. При обичайни обстоятелства щеше да бъде приятна среща — в личната приемна на абата, с излъчващо топлина огнище и чаша вино на мек стол, — но Феликс определено не се чувстваше удобно. Болдуин се стрелкаше като муха в гореща стая и безпокойството му бе заразително. Беше човек с напълно обикновен външен вид и ръст, без никакви физически прояви на високото му положение — като спокойно и ведро изражение или мъдра осанка. Ако ги нямаше обшитата с хермелинова кожа роба и пищно украсения кръст с разпятието, Болдуин можеше да бъде сбъркан с някой прост селски занаятчия или търговец.

— Молих се за отговори, но не получих — намусено поде абатът. — Не можеш ли да хвърлиш светлина върху тази тъмна материя?

Не мога, отче — отвърна Феликс със силния си бретонски акцент.

— В такъв случай трябва да свикаме съвета.

Съветът на Ордена на имената не се бе събирал от много години. Феликс се напрегна, за да си припомни последната среща — беше преди близо двадесет години, когато трябваше да се вземат решения относно последното голямо разширяване на Библиотеката. По онова време беше млад, учен и подвързвач, дошъл във Вектис заради прочутия му скрипторий. Заради ума, уменията и честността му Болдуин, който по онова време беше приор, го въведе в Ордена.

Болдуин отслужи литургията в деветия час. Сладката песен на богомолците изпълваше храма. Абатът следваше предписания ред на молитвите и остави ума си да се зарее към криптите. Литургията започваше с „Избави ме, Господи“, следвана от Химна на деветия час, Псалми 125, 126 и 127, „Господи, помилуй“, „Отче наш“, Ораторията и завършващата Седемнадесета молитва на св. Бенедикт. Когато службата приключи, абатът пръв излезе от храма и чу стъпките на членовете на Ордена, които го следваха към катедралния съвет — многостранна постройка с островръх покрив.

Събраха се всички: Феликс, прошареният стар брат Вартоломей, който ръководеше скриптория, астрономът с остър език брат Гавраил, лекарят брат Едуард, който ръководеше лечебницата, дебелият сънен брат Томас, който се грижеше за избата и мандрата, и сестра Сейблин, върховната майка на всички сестри, горда жена на средна възраст с благородническа кръв.

— Кой може да ми каже какво е положението в Библиотеката? — попита Болдуин, имайки предвид монасите, които се трудеха там.

Всички я бяха посещавали неотдавна, водени от неспокойно любопитство, но никой не бе по-добре запознат от Вартоломей, който прекарваше голяма част от времето си под земята и дори беше започнал да прилича на къртица. Имаше заострено лице, непоносимост към светлината и правеше малки бързи жестове с мършавите си ръце, за да подсили думите си.

— Нещо ги безпокои — започна той. — Наблюдавам ги от много години. — Въздъхна. — Наистина много години, и това е най-близкото подобие на емоции от тяхна страна, откакто ги знам.

— Съгласен съм с нашия брат — обади се Гавраил. — Това не са обичайните прояви на чувства, каквито може да изпита всеки от нас, като радост, гняв, умора или глад, а някакво неспокойно усещане, че нещо не е наред.

Феликс се наведе напред.

— Бих казал, че сякаш губят желание за работа.

— Да! — съгласи се Вартоломей.

— През годините винаги сме се възхищавали на неуморния им труд — продължи Феликс. — Усилията им са неимоверни. Работят, докато не рухнат, а щом се събудят след кратка почивка, сякаш са преродени и започват отново. Почти не спират за храна, пиене или естествени нужди. Но сега…

— Сега стават мързеливи, също като мен! — изкикоти се брат Томас.

— Не точно мързеливи — намеси се лекарят. Брат Едуард имаше дълга рядка брада, която все чешеше ожесточено. — По-скоро са станали някак апатични. Темпото на работата им е по-бавно, по-премерено, ръцете им се движат по-лениво, спят по-дълго. Застояват се над храната си.

— Това е апатия — съгласи се Вартоломей. — Иначе са такива, каквито са били винаги, но си прав, наистина се долавя някаква апатия.

— Има ли нещо друго? — попита Болдуин.

Сестра Сейблин подръпна края на воала си.

— Миналата седмица един от тях не се отзова на предоставената възможност.

— Изумително! — възкликна Томас.

— Случвало ли се е след това? — попита Гавраил.

Тя поклати глава.

— Нямаше удобен момент. Утре обаче ще заведа едно хубаво момиче на име Елизабет. Ще ви съобщя за резултата.

— Направи го — рече абатът. — И ме дръжте в течение за тази… апатия.

Вартоломей внимателно слезе по стръмните виещи се стъпала, водещи от малката постройка до криптите. На равни интервали по стената имаше факли, които бяха достатъчни за повечето братя, но след цял живот четене на свещи зрението му беше отслабнало. Опипваше ръба на всяко стъпало с десния си сандал, преди да стъпи на следващото.

Спиралата бе толкова тясна и се беше завъртял толкова много пъти, че му се виеше свят, когато стигна дъното. Всеки път, когато се спускаше тук и влизаше в криптите, Вартоломей се възхищаваше на строителното майсторство на предшествениците си, които през единадесети век бяха изградили тези помещения дълбоко под земята.

Отключи огромната врата с тежкия железен ключ, който висеше на колана му. Беше дребен и лек, така че му се наложи да я подпре с тяло и да я бутне с цялата си сила. Вратата се завъртя на пантите си и Вартоломей влезе в Залата на писарите.

Макар да бе идвал хиляди пъти тук, откакто бе посветен в Ордена на имената като млад любознателен книжник, Вартоломей неизменно спираше в изумление и възхита пред разкрилата се пред него гледка.

Сега гледаше към групата бледи, рижави мъже и момчета с пера в ръце, които топяха и пишеха, топяха и пишеха, а скърцането от писците приличаше на шума на стотици плъхове, мъчещи се да прегризат дъските на бъчви със зърно. Някои бяха стари, други — съвсем млади момчета, но въпреки възрастта помежду им имаше поразителна прилика. Всяко лице бе безизразно като съседното, зелените им очи не се откъсваха от белия пергамент.

Писарите бяха с лице към вратата, насядали рамо до рамо на дългите маси. Помещението имаше куполен таван, покрит с гипс и вар. През единадесети век архитектът брат Бертрам бе проектирал свода така, че да отразява по-добре светлината на свещите и на всеки няколко десетилетия се варосваше отново, за да се заличат саждите.

На всяка от петнайсетте маси, разположени до края на помещението, седяха до десет писари. Повечето