Купи флаш памет от „Рейдио Шак“. Върна се в таксито, бързо копира базата данни на Марк на устройството и го прибра в джоба на сакото си.
Каза на шофьора да го изчака пред Централната — библиотека — бял дворец в стил ар деко край Пършинг Скуеър в центъра на Ел Ей. След справка на информацията навлезе дълбоко сред рафтовете. На грубата флуоресцентна светлина в мазето, където рядко идваха читатели, си помисли за лудия Дони и мислено му благодари за идеята за идеалното скривалище.
Цял един шкаф беше посветен на дебелите, тежки, събирали десетилетия наред прахоляк общински закони на Лос Анжелис. След като се увери, че наоколо няма никого, Уил се повдигна на пръсти и измъкна обемистия том за 1947 г. от най-високата лавица, като едва не го изпусна.
Четиридесет и седма. Мъничко ирония в мрачния ден. Книгата миришеше на старост и занемареност, и освен ако нещо не се оплеска съвсем, беше сигурен, че още дълго време ще бъде последният, който я е държал в ръцете си. Отвори я по средата. Подвързията на гърба се отваряше около сантиметър и половина, създавайки джоб, в който пъхна флаш паметта. Когато затвори тома, кожата изскърца и се опъна, скривайки идеално парченцето хардуер.
Следващата му спирка бе съвсем кратка — до най-близката пощенска станция, където купи марки и пусна дописаното писмо в кутията за бърза поща. Беше адресирано до Джим Зекендорф в кантората му в Бостън. Представляваше плик в друг плик. Съпътстващото писмо започваше така:
Джим, съжалявам, че те въвличам в тази объркана история, но се нуждая от помощта ти. Ако не се свържа лично с теб през първия вторник на всеки месец в обозримо бъдеще, искам да отвориш запечатания плик и да следваш инструкциите.
— Добре, последна спирка — каза той, когато се върна в таксито. — Закарай ме до китайския театър „Грауман“.
— Не ми приличаш на турист — рече шофьорът.
— Падам си по тълпите.
Холивудският тротоар бе препълнен с туристи и амбулантни търговци. Уил застана на квадратна циментова площадка с надпис НА СИД, МНОГО УСПЕШНИ ПРОСЛЕДЯВАНИЯ, РОЙ РОДЖЪРС И СПУСЪК и отпечатъци от длани, стъпала и конски копита. Извади телефона от джоба си и го включи.
Тя отговори веднага, сякаш държеше телефона и чакаше да й се обади.
— Господи, Уил, добре ли си?
— Имах страхотен ден, Нанси. Как си?
— Разтревожена до полуда. Намери ли го?
— Да, но не мога да говоря. Подслушват ни.
— В безопасност ли си?
— Покрих се. Ще се оправя.
— Мога ли да направя нещо?
— Чакай ме и ми кажи отново, че ме обичаш.
— Обичам те.
Затвори и се обади на информацията. С хитрина и коварство започна да се придвижва нагоре по веригата, докато не се озова на една стъпка от разговора с целта си. Прекъсна най-безцеремонно официалностите на щабния плъх.
— Да, обажда се специален агент Уил Пайпър от ФБР. Кажете на секретаря на флота, че го търся. Кажете му, че днес се видях с Марк Шакълтън. Кажете му, че знам всичко за Зона 51. И му кажете, че разполага с една минута да вдигне телефона.
8 януари 1297 г.
Остров Уайт, Британия
Болдуин, абатът на Вектис, коленичи в тревожна молитва в подножието на най-светия гроб в манастира.
Мемориалната плоча бе положена на каменния под между колоните, разделящи централния кораб от страничните. Гладките равни камъни бяха леденостудени и коленете на Болдуин измръзваха дори през одеждите. Въпреки това не помръдна от мястото си, съсредоточен върху горещите си молби, които отправяше над тялото на св. Йосиф, светеца патрон на абатството.
Гробът на Йосиф бе любимо място за молитва и медитация в катедралата на манастира, великолепна островърха постройка, издигната на мястото на старата църква. Върху плочата от син камък, отбелязваща вечното му жилище, имаше прост, дълбоко издялан надпис:
За петстотинте години след смъртта на Йосиф абатството бе претърпяло огромни промени. Границите му се разшириха неимоверно, след като към него преминаха околните ниви и ливади. Висока каменна стена с подвижна решетка на входа защитаваше манастира от френските пирати, които тормозеха острова и брега на Уесекс. Катедралата, една от най-великолепните в Британия, пронизваше небето с грациозната си заострена кула. Повече от тридесет допълнителни каменни постройки, сред които спални помещения, катедрална зала, кухни, трапезария, изба, мандра, лечебница, хоспиций, скрипторий, топли помещения, пивоварна, покоите на абата и конюшнята, бяха свързани помежду си от покрити алеи и вътрешни проходи. Метосите, дворовете и зеленчуковите градини бяха многобройни и добре поддържани. Имаше голямо гробище. Един отдалечен парцел се заемаше от ферма с мелница и свинарник. Общо взето, абатството издържаше почти шестстотин обитатели, което по същество го правеше второто по големина населено място на острова. Вектис бе процъфтяващ център на християнството, който по известност си съперничеше с Уестминстър, Кентърбъри и Солзбъри.
Самият остров също бе увеличил населението и богатството си. След битката при Хейстингс от 1066 г. и завладяването на Британия от херцога на Нормандия Уилям островът премина под нормански контрол и напълно скъса езическите си връзки със Скандинавия. Архаичното римско име Вектис бе изоставено и норманите започнаха да го наричат остров Уайт. Уилям го подари на приятеля си Уилям Фицозбърн, който стана първият лорд на Уайт. Под закрилата на Уилям Завоевателя и следващите британски монарси островът се превърна в богат, добре укрепен бастион срещу французите. От ниския, як замък Карисбрук в центъра поредицата лордове упражняваше феодалното си господство над острова и създаде съюз с духовните си съседи — монасите от абатство Вектис.
Последният лорд на остров Уайт беше всъщност не лорд, а лейди, графиня Изабела де Фортибус, която наследи властта след смъртта на брат й през 1262 г. Благодарение на земите си и морските такси, които събираше, неприятната, грозновата Изабела се превърна в най-богатата жена в Британия. Тъй като беше сама, богата и благочестива, Едгар, предишният абат на Вектис (както по-късно и Болдуин), непрекъснато й се подмазваше и й посвещаваше ценни ръкописи и усърдни молитви. В замяна на това Изабела даряваше щедро абатството и се превърна в негов основен патрон.
През 1293 г. Болдуин бе призован на смъртното й легло в Карисбрук. В изложената й на силно течение спалня тя с немощен глас му съобщи, че е продала острова на крал Едуард за шест хиляди марки, като по този начин предава властта на короната. Трябвало да си търси патрони другаде, заяви му пренебрежително. Докато поемаше последния си дъх, Болдуин я благослови с неохота.
Четирите години след смъртта на Изабела бяха предизвикателство за Болдуин. Десетилетията зависимост от жената бяха оставили абатството неподготвено за бъдещето. Населението на Вектис бе станало толкова многобройно, че вече не можеше да се издържа само и непрекъснато имаше нужда от допълнителни средства. Болдуин бе принуден често да пътува извън острова, да моли като просяк, да ухажва графове, лордове, епископи и кардинали. Нямаше нюх към политиката като предшественика си Едгар, който бе непосредствен, обичан от подчинените си, от децата, дори от кучетата! Болдуин бе като риба, студен и хлъзгав, добър администратор, чиято страст към счетоводните книги не отстъпваше на любовта му към Бог, но със значително по-хладни чувства към другите хора. Неговата представа за блаженство бе мирен следобед, прекаран в усамотение в покоите с книгите си. Напоследък обаче щастието и мирът бяха отвлечени понятия.
