И ето че с един замах това достойно за съжаление създание беше преобърнало собствения му живот. Не искаше да има нищо общо с това. Искаше единствено да се пенсионира и да го оставят на мира. Но беше ясно, че щом знаеш за Библиотеката, нещата никога няма да бъдат същите. Трябваше да мисли, но преди всичко трябваше да оцелее.
— Кажи ми, Марк, потърси ли и мен в базата? — остро попита той. — Днес ли ще ми видят сметката?
И докато чакаше отговора, си помисли — ако е така, на кого му пука? За какво ми е да живея изобщо? Само ще прецакам живота на Нанси по начина, по който прецаках живота на всички останали. Дай го насам!
— Не. Нито на мен. И двамата сме ОХ.
— Какво си се разохкал?
— Това е съкращение. Отвъд хоризонта. Записите в книгите спират през две хиляди двайсет и седма. Зона 51 е предвидена да съществува осемдесет години.
— Защо спират?
— Не знаем. Няма данни за пожар в манастира. Природно бедствие? Политически размирици? Или религиозни? Няма начин да разберем причината. Разполагаме просто с факти.
— Значи ще живея след две хиляди двайсет и седма — замислено рече Уил.
— Същото се отнася и за мен — напомни му Марк. — Мога ли
— Давай.
— Разбра ли, че аз съм зад всичко това? Затова ли търсят и теб?
— Разбрах. Заковах ти задника.
— Как? — Личеше му колко силно иска да научи. — Сигурен съм, че не съм оставил никакви следи.
— Намерих сценария ти в регистъра на Съюза на сценаристите. В първия вариант — куп безинтересни имена на герои. Във втория — куп страшно интересни имена. Трябвало е да кажеш на някого, нали? Дори да е било шега в тесен кръг.
Марк беше изумен.
— Какво те насочи към тази идея?
— Шрифтът върху картичките. В последно време не се използва много, освен ако не пишеш сценарии.
— Нямах представа — изломоти Марк.
— За какво?
— Че си толкова умен.
Докато сядаше пред терминала си, Фрейзър се застави да се чувства оптимистично. Мобилният телефон на Уил отново се появи на екрана, хората му бяха в района и си напомни, че днес няма да умре никой от подчинените му, нито пък Шакълтън или Пайпър. Единственото заключение бе, че операцията ще протече гладко и двамата ще бъдат доставени тук за разпит. Какво ще стане с тях след това определено не зависеше от него. И двамата бяха ОХ, така че явно щяха да им извадят отровните зъби по един или друг начин. Не му пукаше особено.
Оптимизмът му бе разклатен от Декорсо.
— Малкълм, ето какво е положението — чу той в слушалката си. — Става въпрос за хотел, хотел „Бевърли Хилс“. Има неколкостотин стаи на площ пет хектара. Сигналът е с точност до около триста метра. Не разполагаме с достатъчно хора, за да го приклещим и да претърсим хотела.
— Мамка му — изруга Фрейзър. — Не можем ли по някакъв начин да усилим сигнала?
— Звъннете му — обади се един от техниците, без да вдига очи от екрана си. — Ако отговори, ще определим местоположението му с точност до петнайсет метра.
Фрейзър се ухили като Чеширския котак.
— Ето това се казва шибан умник. Имаш каса бира от мен.
Посегна към телефона и натисна бутона за външна линия.
Предплатеният телефон на Уил иззвъня. Помисли си за Нанси. Искаше да чуе гласа й и не обърна внимание на надписа на екрана — ИЗВЪН ОБХВАТ.
— Ало?
Никой не отговори.
— Нанси?
Мълчание.
Уил прекъсна връзката.
— Кой беше? — попита Марк.
— Не ми харесва това — отвърна Уил. Погледна телефона, намръщи се и го изключи. — По-добре да се разкараме оттук. Събирай си нещата.
Марк го погледна уплашено.
— Къде отиваме?
— Още не знам. Някъде извън Ел Ей. Знаят, че съм тук, значи знаят, че и ти си тук. Ще вземем такси до колата ми и потегляме. Две умни глави все ще измислят нещо.
Марк се наведе да прибере лаптопа. Уил се извиси над него.
— Какво? — тревожно попита Марк.
— Аз ще взема чантата.
— Защо?
Уил го изгледа заплашително.
— Защото така искам. Няма да те моля отново. Искам и паролата.
— Не! Ще ме зарежеш.
— Няма да го направя.
— Откъде да съм сигурен?
Дребният мъж изглеждаше толкова уплашен и уязвим, че Уил го съжали за първи път, откакто го срещна.
— Давам ти думата си. Виж, ако и двамата знаем паролата, това увеличава вероятността да я използвам като средство да те върна, ако се разделим. Това е правилното решение.
— Питагор.
— Я пак?
— Питагор. Древногръцкият математик.
— Защо пък точно него?
Преди Марк да успее да отговори, Уил чу шумолене откъм вътрешния двор и извади пистолета си.
Предната врата и вратата към двора експлодираха едновременно.
Стаята изведнъж се напълни с хора.
За участник престрелката в затворено помещение сякаш трае цяла вечност, но за страничен наблюдател като Фрейзър, който имаше и аудиосигнал, всичко свърши за по-малко от десет секунди.
Декорсо видя оръжието на Уил и започна да стреля. Първият куршум избръмча покрай ухото на Уил.
Той се метна на оранжевия килим и отвърна със стрелба от нисък ъгъл, като се целеше в гърди и кореми, в едрите тела, като дърпаше спусъка с цялата бързина, на която беше способен. Беше стрелял по време на акция само веднъж преди това, при едно много лошо спиране на магистрала във Флорида, през втората му година като заместник-шериф. Двама души загинаха онзи ден. Бяха по-лесни за улучване от катериците.
Декорсо падна пръв, което стъписа за момент хората му. Оръжията на наблюдателите бяха със заглушители, така че куршумите не трещяха, а плякаха по дърво, мебели и плът. Пистолетът на Уил пък гърмеше всеки път, когато дърпаше спусъка, и всеки път Фрейзър трепваше — общо осемнайсет изстрела, след което настъпи тишина.
Помещението бе пълно със задушливия син дим и острата миризма на барут. Уил чуваше нечий тънък
