— Ако вляза в мрежата през моя компютър, ще им трябват само няколко минути, за да ни открият. Няма да го направя.
Уил се огледа отчаяно и забеляза клавиатура в шкафа за телевизора.
— Какво е това? — попита той.
Марк се усмихна.
— Интернет достъпът на хотела. Не съм го забелязал.
— Значи можеш да го направиш, така ли?
— Все пак съм компютърен специалист. Все ще измисля нещо.
— На мен пък ми се стори, че каза, че си библиотекар.
Марк не му обърна внимание. Минута по-късно на телевизионния екран се появи уебсайтът на вестника.
— От родния ти град, нали? — попита той.
— Много добре знаеш, че е така.
Марк извади лаптопа си и го включи.
Докато той влизаше в системата, Уил се сети, че нещо не се връзва.
— Чакай малко! Каза, че в онези книги имало само имена и дати. А след това заяви, че можеш да ги сортираш по град. Как така?
— Това е основната част от работата ни в Зона 51. На практика имаме достъп до всяка цифрова и аналогова база данни в света — раждания, телефонни и банкови записи, военни списъци, списъци на служители, услуги, недвижими имоти, данъци, застраховки, за каквото се сетиш. На света живеят шест милиарда и шестстотин милиона души. За деветдесет и четири процента от тях имаме само приблизителна представа къде се намират, в коя страна или провинция. Разполагаме с точни данни за почти всички, живеещи в Северна Америка и Европа. — Марк вдигна очи. — Базата данни е криптирана. Така че се сещаш, трябва да въведа парола, която нямам намерение да ти давам. Трябва ми застраховка, че ще ме защитиш.
— От кого?
— От същите хора, които търсят и теб. Наричаме ги наблюдатели. Охраната на Зона 51. Добре. Отворих я. Вземи клавиатурата.
— Иди в спалнята — нареди Уил. — Не искам да виждаш датите.
— Не ми вярваш, нали?
— Точно така. Не ти вярвам.
В продължение на няколко минути Уил четеше на глас имена на наскоро починали в Панама Сити. Смеси имена от архивите с тези, които бяха умрели вчера. За негово изумление Марк всеки път му казваше точната дата от спалнята. Накрая Уил го повика в дневната.
— Хайде стига! — оплака се той. — Прилича ми на някаква постановка от Вегас, в която играеш ролята на екстрасенс. Как го правиш?
— Казах ти истината. Ако мислиш, че те мамя, ще трябва да изчакаш до утре. Ще ти дам имената на десет души, които днес ще умрат в Ел Ей. Утре можеш да ги потърсиш в некролозите.
Марк му продиктува десет имена, дати и адреси. Уил ги записа в бележника на хотела и мрачно пъхна листа в джоба си, но веднага го извади обратно.
— Няма да чакам до утре! — предизвикателно рече той. Изрови телефона и видя, че е изключен — батерията се беше изместила, когато го бе изпуснал на тротоара. Нагласи я и включи телефона. Марк гледаше развеселено как Уил набира номерата.
Ругаеше всеки път, когато му отговаряше гласова поща или никой не вдигаше. Някой все пак отговори на седмото име в списъка.
— Здравейте, обажда се Лари Джексън. Ора Люсил Дън ме е търсила — каза Уил. Заслуша се, крачейки напред-назад. — Да, обаждала се е миналата седмица. Имаме общ познат. — Отново се заслуша и се свлече на канапето. — Съжалявам, кога е станало? Тази сутрин? Неочаквано ли е било? Много съжалявам. Моите съболезнования.
Марк разпери ръце.
— Е, сега вече вярваш ли ми?
Слушалката на Фрейзър отново оживя.
— Малкълм, телефонът на Пайпър е отново в мрежата. Намира се някъде на пресечка девет хиляди и шестстотин на Сънсет.
Фрейзър спринтира обратно към оперативния център.
Уил стана и разучи бара. Имаше бутилка „Джони Уокър“ черен етикет. Отвори я и си сипа.
— Искаш ли?
— Много е рано.
— Така ли? — Гаврътна уискито наведнъж и усети как се разлива по тялото му. — Колко хора знаят за това?
— Не зная точно. Предполагам, че около хиляда, в Невада и Вашингтон.
— Кой го управлява? Кой е главният?
— Разработка на флота е. Предполагам, че президентът и някои от членовете на кабинета са в течение, както и някои високопоставени служители от Пентагона и вътрешна сигурност, но най-високопоставеният, за когото съм абсолютно сигурен, е секретарят на военноморските сили, защото съм виждал името му върху документи.
— Защо пък точно военноморските сили? — зачуди се Уил.
— Не зная. Така е било замислено от самото начало.
— И това е останало потулено цели шейсет години? Правителството не го бива чак толкова.
— Убиват онези, които изнасят информация — горчиво рече Марк.
— Но какъв е смисълът? Какво правят с всичко това?
— Проучване. Планиране. Разпределение на ресурси. ЦРУ и военните го използват като инструмент от началото на петдесетте. Мислят, че щом разполагат с него, не могат да
Уил беше замаян.
— Но не сме могли да направим нищо, така ли?
— Както вече казах, последствията не могат да се променят. Не знаехме как точно ще бъдат извършени атаките или кой ще бъде отговорен за тях, макар че имахме някои идеи. Мисля, че именно затова толкова бързо отговорихме с атаката срещу Ирак. Всичко е било проиграно предварително.
— Господи!
— Суперкомпютрите ни обработват данните непрекъснато и търсят модели по цял свят. — Марк се наведе напред и сниши глас. — Мога да ти кажа със сигурност, че на девети февруари две хиляди и тринайсета в Китай ще умрат двеста хиляди души, но не зная защо. В момента се работи върху това. През две хиляди двайсет и пета, двайсет и пети март, ако трябва да сме точни, ще загинат повече от един милион души в Индия и Пакистан. Това означава промяна на парадигмата, но е прекалено далеч и още никой не се е заел с нея.
— Но защо в Невада?
— Библиотеката е била докарана тук, след като военновъздушните сили са я пренесли от Англия във Вашингтон. В пустинята било построено противоатомно подземие. Били нужни двайсет години за преписването на целия материал след четиридесет и седма и за вкарването му в компютрите. Преди това книгите били безценни. Сега са по-скоро церемониални. Гледката е изумителна, но самата Библиотека вече не представлява особена ценност. Колкото до това защо в Невада — ами защото е отдалечена и лесно
