— Не ти трябва оръжие.
— Така ли?
Марк се отпусна в креслото до камината. Беше твърде слаб, за да стои на крака. Уил се насочи към дивана. Той също бе уморен.
— Кафенето беше под наблюдение.
Очите на Марк едва не изскочиха от орбитите.
— Не са те проследили, нали?
— Мисля, че сме в безопасност. Засега.
— Сигурно са прехванали позвъняването ми до дъщеря ти. Знаех, че страшно ще се ядосаш, и съжалявам. Но това беше единственият начин.
— Кои са те?
— Хората, за които работя.
— Хайде да започнем с това — ами ако не бях видял картичката ти?
Марк сви рамене.
— Когато си в моя бизнес, разчиташ на съдбата.
— Що за бизнес е това, Марк? Кажи ми.
— Библиотечен.
Фрейзър беше безутешен. Операцията отиде по дяволите и не му оставаше нищо друго, освен да вие като банши. Когато прегракна окончателно, заповяда на хората си да останат по местата си и да продължат безплодното търсене, докато не им нареди друго. Ако беше там лично, това нямаше да се случи, мрачно си помисли той. Бе разчитал, че хората му са професионалисти. Декорсо бе добър оперативен работник, но пълна издънка като водач на екип — и кой щеше да опере пешкира заради това? Остави слушалката и микрофона на главата си и бавно тръгна по празните коридори на Зона 51, като си мърмореше: „Провалът не е възможност, мамка му“, след което взе асансьора до повърхността, за да усети горещите лъчи на слънцето.
Понякога Марк бе смирен и откровен, понякога избухваше в сълзи, фукаше се, държеше се арогантно, от време на време се дразнеше от въпроси, които му се струваха наивни или че ги чува не за първи път. Уил не промени равния професионален тон, макар че през цялото време полагаше усилия да запази самообладание пред онова, което чуваше.
Уил започна със съвсем прост въпрос:
— Ти ли изпрати картичките на Апокалипсиса?
— Да.
— Но не си убил жертвите.
— Изобщо не съм напускал Невада. Не съм убиец. Знам защо смяташ, че аз съм го направил. Точно това исках да мислиш ти и всички останали.
— Тогава как са умрели тези хора?
— Убийства, злополуки, самоубийства, естествена смърт — все същите неща, които убиват всяка една случайно взета група хора.
— Значи твърдиш, че няма един-единствен убиец?
— Точно така. Това е истината.
— Не си наел, нито подбудил някой да извърши убийствата?
— Не! Някои от тях са били убийства, сигурен съм, но
— При някои случаи има проблеми — призна Уил. Помисли си за Милош Кович и неговия полет през прозореца, Марко Наполитано и иглата в ръката му, Клайв Робертсън и падането му по нос. Присви очи. — Ако ми казваш истината, как тогава си знаел предварително, че тези хора ще умрат?
Потайната усмивка на Марк го изнервяше. Беше разпитвал много психопати и тази физиономия тип „знам-нещо-което-не-знаеш“ беше като извадена от раздела за шизофрения в учебник по психиатрия. Но знаеше, че Марк не е побъркан.
— Зона 51.
— Какво за нея? Какво общо има?
— Работя там.
— Добре, това вече го схванах — ехидно отвърна Уил. — Говори! Каза, че си в библиотекарския бизнес.
— В Зона 51 има библиотека.
Уил се принуди да вади думите с ченгел от устата му.
— Разкажи ми за тази библиотека.
— Била е създадена в края на четиридесетте от Хари Труман. След Втората световна война британците намерили подземен комплекс край един манастир на остров Уайт. Абатство Вектис. В него имало стотици хиляди книги.
— Какви книги?
— От Средните векове. Съдържали имена, Уил, милиарди имена — повече от двеста милиарда.
— Чии имена?
— На всеки, живял някога.
Уил поклати глава. Сякаш вървеше по вода и имаше чувството, че всеки момент ще потъне.
— Съжалявам, но не разбирам какво казваш.
— От появата на човека на планетата са живели малко по-малко от сто милиарда души. Тези книги започнали да отчитат всяко раждане и смърт от осми век. Обхващат над хиляда и двеста години от историята на човечеството.
— Как? — Уил се ядоса. Този тип да не би наистина да е мръднал?
— Гневът е често срещана реакция. Повечето хора се ядосват, когато научат за Библиотеката, защото тя е предизвикателство срещу всичко, което си мислим, че знаем. Всъщност, Уил, никой няма представа какъв е отговорът на въпроса „как“ или „защо“. Дебатите продължават шейсет и две години, но никой не знае. Нужни са били стотици монаси едновременно, ако са били изобщо монаси, които да пишат непрекъснато в течение на над петстотин години, за да запишат всички тези имена, при това по два пъти — един път за раждането и един път за смъртта. Подредени са по дати, по-ранните са според Юлианския календар, а по-късните — по Григорианския. Всяко име е написано на родния му език с проста отметка на латински — раждане или смърт. И това е всичко. Няма коментари, няма обяснения. Как са го направили? Религиозните хора твърдят, че са били проводници на Бог. Може да са били ясновидци, способни да виждат бъдещето. Или пък пришълци от космоса. Повярвай, никой няма представа! Знаем единствено, че задачата е била невъобразимо голяма. Само си помисли — през вековете числата се увеличават все повече и повече, но днес например, на първи август две хиляди и девета, ще се родят триста и петдесет хиляди души и ще умрат сто и петдесет хиляди. И всяко име е записано черно на бяло. Следват утрешните имена, после онези за вдругиден и така нататък. За цели хиляда и двеста години! Сигурно са работили като машини.
— Знаеш, че не мога да повярвам на нито една дума от това — тихо рече Уил.
— Ако ми дадеш един ден, мога да ти го докажа. Мога да извлека списък на всички в Лос Анжелис, които ще умрат утре. Или в Ню Йорк. Или в Маями. Където и да било.
— Не разполагам с цял ден. — Уил стана и закрачи нервно напред-назад. — Дори не мога да повярвам, че изобщо ти давам време. — Изруга гневно и нареди: — Влез в интернет и провери Панама Сити, Флорида, „Нюз Хералд“. Виж днешните некролози и провери дали фигурират в проклетия ти списък.
— Защо не използваме местния вестник пред вратата? Няма ли да е по-лесно?
— Защото сигурно вече си го гледал!
— Мислиш, че е някакъв номер ли?
— Може би.
Марк изглеждаше разтревожен.
— Не мога да вляза в интернет.
— Добре, значи дрънкаш пълни глупости! — извика Уил. — Знаех си, че са глупости.
