говореха ако не за необичайна сила, то за необичайна пъргавост. Лицето му едва ли би се отличавало с друго освен с младост, ако в него нямаше изражение, почти винаги подкупващо и спечелващо доверието на онзи, който се постараеше да вникне в него. Тъкмо това изражение на безусловна правдивост, сериозност в намеренията и искрени чувства правеше лицето на младия мъж забележително. Понякога този вид на пълна почтеност го караше да изглежда толкова простодушен, че дори будеше подозрение за липса на елементарна способност да се различи лъжата от истината; но влезеха ли в по-близък контакт с този човек, малцина продължаваха да се отнасят с недоверие към неговите намерения и подбуди.
И двамата обитатели на граничните области бяха още млади — Бързият бе двадесет и шест или двадесет и осем годишен, а Ловецът — с няколко години по-млад от него. Не е необходимо да се описва подробно облеклото им, макар и да е добре да добавим: то се състоеше предимно от щавени еленови кожи и явно показваше, че ония, които го носеха, се подвизават на границата между цивилизованото общество и необятните гори. Но в дрехите на Ловеца личеше известен стремеж към спретнатост и живописност — особено в оръжията и в снаряжението му. Пушката му бе в отлично състояние, дръжката на ловджийския му нож — покрита с изящна резба, по повърхността на рога с барут леко бяха изрязани подходящи поговорки, а торбичката с куршуми бе извезана с вампум9.
Бързият Хари пък, може би поради вродена небрежност или защото тайно съзнаваше колко малко се нуждае външният му вид от изкуствено разкрасяване, се носеше нехайно, сякаш за да подчертае така благородното си презрение спрямо маловажните подробности на облеклото и украшенията. И може би тъкмо това непресторено и пренебрежително безразличие по-скоро увеличаваше, отколкото намаляваше своеобразното впечатление от неговото красиво тяло.
— Хайде, Ловецо, почвай и докажи, че имаш делауерски стомах — нали все разправяш, че са те възпитали делауерите10! — извика Бързият и даде пример, разтваряйки уста, за да погълне наведнъж такова парче студено печено еленово месо, което би представлявало целият обяд на един европейски селянин. — Почвай, момко, и докажи на тая нещастна сърна мъжеството си със зъби, както вече доказа това със своята пушка.
— Не, не, Хари, не е кой знае какво мъжество да убиеш сърна, и то точно по времето, когато трябва да се щадят. Виж, да повалиш пантера11 или ягуар, там вече трябва известна смелост — отвърна спътникът му, като се готвеше да последва съвета му. — Делауерите ме нарекоха тъй не толкова заради смелото ми сърце, колкото за безпогрешното око и пъргавите ми нозе.
— Самите делауери не са големи герои, инак не биха допуснали ония проклети негодници, мингосите12, да ги превърнат в баби.
— Тия неща никога не са били разбрани и изяснени, както трябва — каза Ловеца сериозно, защото като приятел той бе толкова фанатичен, колкото страшен бе спътникът му като враг. — Мингосите пълнят горите със своите лъжи и с неудържаните си думи и договори. Живях цели десет години сред делауерите и зная, че удари ли час за борба, те не отстъпват по мъжество на никой друг народ.
— Слушай, господинчо, щом като стигнахме дотам, защо да не си поприказваме открито, като мъже! Отговори ми на един въпрос: в лова, изглежда, ти е вървяло толкова добре, та дори си получил прякор. Но улучвал ли си някога човек, същество, надарено е разум? Натискал ли си някога спусъка срещу неприятел, който също е бил в състояние да дръпне спусъка на своята пушка срещу теб?
Този въпрос предизвика в гърдите на младия човек своеобразна борба между срама и чувството за правдивост и тя ясно можеше да се проследи по измененията, настъпили върху неговото простодушно лице. Ала борбата бе кратка, защото сърдечната прямота скоро надви суетната гордост и самохвалството, присъщи на граничните обитатели.
— Да си призная — никога — отвърна Ловецът, — понеже и никога не съм имал случай за това. Откак се заселих при делауерите, те живеят в мир, а пък аз смятам, че да отнемеш живота на човек, можеш само в открита и честна война.
— Какво? Нима никога не си спипвал някого да краде от капаните и кожите ти и не си изпълнявал над него закона със собствените си ръце, спестявайки по този начин главоболията на съдиите от Колонията, а на самия негодяй — разноските по делото?
— Аз не съм трапер13, Хари — отвърна гордо младият мъж. — Аз живея от пушката си и не бих отказал да се състезавам е това оръжие с който и да било мой връстник между Хъдзън и Свети Лаврентий. Никога не предлагам кожа, без в главата да има още една дупка освен създадените от самата природа за зрение и за дишане.
— Да, да… Колкото до животните, всичко е наред, но в сравнение с лова на скалпове и със засадите то е направо дреболия. Да застреляш някой индианец от засада, значи да действаш според собствените му принципи. И тъй като сега имаме тъкмо онова, което ти наричаш „законна война“, то колкото по-скоро изчистиш това петно от съвестта си, толкова по-спокоен ще бъде сънят ти, макар и само от съзнанието, че в горите броди един враг по-малко. Няма да дружа още дълго с теб, приятелю Нати, ако не използваш пушката си срещу нещо по-възвишено от четирикраките зверове.
— Нашето пътуване, мастър14 Марч, както каза самият ти, скоро привършва и ако ти е угодно, можем да се разделим още тази нощ. Очаква ме един приятел; той не ще сметне за унизително да дружи с човек, който никога досега, не е убивал себеподобните си.
— Бих искал да знам какво е довело насам толкова рано през годината тоя лукав делауер — промърмори Бързият на себе си и в гласа му прозвуча подозрение, което той не се постара да прикрие. — Къде, казваш, ти е определил среща младият главатар?
— До малка обла скала край брега на езерото, гдето — както ми казаха — племената обикновено сключвали договори и заравяли в земята бойните си секири. Често съм чувал делауерите да споменават за тази скала, макар че не съм виждал нито езерото, нито нея. И мингосите, и мохиканите15 смятат тая земя за своя и през време на мир тя е нещо като обща територия за лов и риболов, но кой знае в какво ще се превърне през време на война!
— Обща територия ли! — възкликна Бързия, избухвайки в силен смях. — Бих искал да видя какво ще каже за това Плуващия Том Хътър. Той счита езерото за своя собственост по силата на петнадесетгодишно непрестанно владение и не ще бъде склонен да го отстъпи без борба нито на мингосите, нито на делауерите.
— А как ще погледне на този спор Колонията16? Тая област трябва да има все пак някакъв собственик — благородниците проявяват всячески своята ненаситност, дори и за пущинаците, в които не смеят да подадат и носа си.
— Може да е така в други части на колонията, Ловецо, но тук — не. Никое човешко същество не владее и разкрач земя в тая част на страната. Неведнъж съм чувал стария Том да повтаря, че досега писалка не е докосвала хартия, за да напише крепостен акт за някой от тукашните хълмове или долини. Ето защо той смята, че сред всички хора на света има най-големи права над тая земя. А смята ли нещо за свое, Том твърде добре съумява и да си го задържи.
— От онова, което чух досега от тебе, Хари, изглежда, че тоя Плуващ Том е някакъв необикновен човек — нито минго, нито делауер, нито бледолик. А и владението му над това място е продължително, както казваш, доста по-продължително, отколкото е обичайно тук, по границата. Каква е историята му и що за човек е той?
— Що за човек е старият Том ли? Той съвсем не прилича на другите хора; по-скоро е като воден плъх — усвоил е навиците на което и да било друго същество. Някои твърдят, че на младини водил свободен живот по моретата и бил сподвижник на някой си Кид17, обесен за морско разбойничество дълго преди да се родим ти и аз; по тия места се заселил, смятайки, че кралските бойни кораби никога не ще могат да преминат през планините и че тук, сред горите, ще се наслаждава спокойно на плячката си.
— В такъв случай си е направил погрешно сметката, Хари… много погрешно. Човек никъде не може да се наслаждава спокойно на плячка.
— Това напълно зависи от характера на човека. Познавал съм хора, които просто не можеха да се наслаждават на плячката си, ако не се намираха сред весела компания, а познавах и такива, които чудесно умееха да й се радват, свити самички в някой ъгъл. Едни не мирясват, ако не намерят плячка, други пък — точно защото им е паднала. За тия неща човешката природа е много странна… Но изглежда, че старият Том не е нито от едните, нито от другите, защото той се наслаждава заедно с дъщерите си на плячката — ако
