външния му вид, и без да добави нито дума повече, поведе пришълците по стръмнината към съседната долчинка.
ГЛАВА II
Тук разпъвам шатра; тук съм тая нощ,
а къде ли утре? Е, пък все едно.
Пътешествениците скоро се убедиха по обичайните безпогрешни признаци, че необходимите условия за престой не са далеч. От склона бликаше звънко бистър извор и като се сливаше наблизо с други подобни ручейчета, образуваше поток, който лесно можеше да се проследи на много мили из прерията по тревата и купчинките храсти, поникнали тук-там под въздействието на неговата влага. Натам се бе запътил и непознатият, следван с готовност от впрегнатите коне, чийто инстинкт им подсказваше, че ги чака прясна паша и почивка.
Като стигна по своя преценка подходящо място, старецът се спря и мълчаливо, само с очи, като че запита преселниците има ли тук всичко, което им е нужно. Водачът даде знак също с очи, че го разбира, след което огледа мястото с придирчив поглед на познавач. Тромавите му, бавни движения показваха, че тоя човек не е от особено припрените.
— Да, бива го — каза той, доволен от огледа си. — Момчета, слънцето залезе, размърдайте се.
Младите мъже се подчиниха. Заповедта — защото по тон и начин прозвуча наистина като заповед — бе приета почтително, но никой не бързаше: една-две брадви се спуснаха от раменете на земята, ала притежателите им продължаваха да оглеждат наоколо вяло и равнодушно. В това време старият пътешественик, явно свикнал с нрава на синовете си, свали от гърба си торбата и пушката и подпомаган от познатия ни вече човек, който тъй прибързано се хващаше за оръжието, се залови спокойно да разпряга конете.
Накрая най-големият от синовете пристъпи тежко напред и някак без особено усилие заби брадвата до дръжката в мекото тяло на една топола. Той постоя, загледан за миг в резултата от удара си с такова презрение, с каквото навярно великан наблюдава безсилната съпротива на джудже; после размаха сечивото над главата си изящно и ловко, както би действал майстор на меча с по-благородното си, но не толкова полезно оръжие, бързо разсече ствола на дървото и накара гордия връх да рухне, сразен от сивата му. Останалите наблюдаваха това с лениво любопитство, докато не видяха победения дънер проснат на земята, и като по сигнал за обща атака се запретнаха дружно за работа. Не мина много време и със сръчност, която би учудила несведущия наблюдател, те разчистиха от дървета нужния им малък участък тъй резултатно и почти тъй бързо, като че оттук бе минал ураган.
Непознатият следеше безмълвно, но внимателно работата им. Всеки път, когато някое дърво се строполеше със свистене, той вдигаше тъжен поглед към пролуките, които се отваряха към небето, и най- после се извърна, мърморейки си нещо с горчива усмивка, сякаш смяташе недостойно да изкаже гласно недоволството си. След това, като се промъкна през тълпата деца, заети усърдно с паленето на огъня, който вече пламтеше весело, старецът почна да наблюдава водача на преселниците и мрачния му помощник.
Двамата бяха вече разпрегнали конете, които тутакси захрупаха лакомо вкусните и питателни листа на повалените дървета, и сега се занимаваха с колата, чието съдържание, както казахме по-горе, тъй очебийно криеха. Макар че в тази кола беше наглед тихо и пусто като във всички останали, двамата мъже, бутайки с все сила колелата, я отделиха от другите коли на сухо, високо място до края на горичката. Те донесоха няколко пръта, очевидно отдавна приспособени за тази цел, и като забиха по-дебелите им краища здраво в земята, завързаха ги откъм по-тънкия край за обръчите, които крепяха платнището на фургона. След това издърпаха краищата на платнището, затъкнато отстрани на колата, опънаха го на прътите и най-после го прикрепиха за земята с колчета, тъй че се образува доста просторна и извънредно удобна шатра. Като провериха работата си със зорко, придирчиво око, оправяйки тук някоя гънка, забивайки там колчето по- здраво, двамата мъже отново се напънаха — задърпаха колата за ока и я измъкнаха изпод навеса, докато остана на открито, без покривало и без никакъв багаж освен няколко леки мебели. Водачът тутакси премести собственоръчно тези мебели в палатката, като че влизането там беше особена привилегия, на която нямаше право дори най-довереният му приятел.
Любопитството е страст, която усамотеният живот не угасява, а разпалва, и старият обитател на прерията неволно й се поддаде, като наблюдаваше тези загадъчни предпазни мерки. Той се приближи до шатрата и се готвеше да дръпне платнището на входа с явното намерение да разучи по-точно какво се крие в нея, ала мъжът, който веднъж вече бе заплашвал живота му, го улови за ръката и с груба сила го отблъсна от мястото, към което се бе насочил.
— Има едно честно правило, приятелю — забеляза човекът сухо, но със страшна заплаха в очите, — което понякога може да ти спести неприятности, и то гласи: „Не си пъхай носа в чужда работа“.
— В тоя пустинен край хората рядко носят нещо, което да трябва да се крие — отвърна старецът, сякаш искаше някак неловко да се оправдае за едва несторената волност. — Пък и не мислех, че ще ви обидя, като разгледам удобствата ви.
— Тук, струва ми се, рядко идват хора. Изглежда стар край, но, както виждам, не особено заселен.
— Тази земя, мисля, не е нито по-млада, нито по-стара от което и да било друго творение господне; а това, което казваш за нейните обитатели, е вярно. Много месеци, преди да срещна вас, не бях виждал лице с цвят като моето. Искам да ти кажа още веднъж, приятелю: нямах никакъв лош умисъл; мислех само, че зад платнището може да има нещо, което да ми напомни за миналото.
Когато доизрече това просто обяснение, непознатият смирено се оттегли, като човек, разбрал дълбокия смисъл на закона, според който всеки има право спокойно да се ползва от благата си, без досадна намеса от страна на своя съсед — нерушимо и справедливо правило, което навярно бе усвоил едновременно е навика си към уединен живот. Когато се приближи до малкия лагер на преселниците, в какъвто бе превърнато разчистеното място, той чу как водачът с гръмлив, хрипкав глас извика:
— Елен Уейд!
Девойката, вече представена на читателя, която заедно със старицата и дъщерите й се занимаваше с огъня, скочи и с готовност се отзова на този повик; пробягвайки с лекота на млада антилопа покрай непознатия, тя мигновено се скри зад неприкосновените завеси на шатрата. Нито внезапното й изчезване, нито шетнята около разпъването на палатката не предизвика ни най-малко учудване у останалите. Младежите, привършили сечта, оставиха брадвите и със същата мудност и небрежност се заловиха за други работи: едни разпределяха справедливо кърмата между добитъка, други стриваха с тежки чукала царевица за качамак, един-двама отместиха останалите коли и ги разположиха така, че образуваха един вид външно укрепление около иначе незащитения лагер.
Всички тези работи бяха привършени скоро и тъй като прерията наоколо вече тънеше в мрак, свадливата стопанка, която още със спирането подвикваше кресливо на немарливите си, лениви синове, сега извести гръмогласно, та се чу надалеч — а това беше опасно — че вечерята е готова и само чака тия, които трябва да се справят с нея. Каквито и други качества да има жителят на пограничните райони, рядко му липсва една добродетел — гостоприемството. Щом чу пронизителния вик на жена си, преселникът затърси с очи непознатия, за да му предложи почетното място на простата трапеза, на която тъй безцеремонно ги бяха поканили.
— Благодаря ти, приятелю — отговори старецът на грубоватата покана да седне по-близо до димящия котел. — Благодаря от все сърце. Само че съм ял достатъчно за днес, а и не съм от тия, дето си копаят гроба със зъби. Е, щом желаеш, ще приседна за малко, защото отдавна не съм виждал как хора с цвета на моята кожа ядат хляб.
— Значи, от дълго време живееш по тия места? — по-скоро забеляза, отколкото запита, преселникът, претъпкал устата си с вкусния качамак, приготвен от сръчната му, макар и неприятна съпруга. — У нас, на изток, ни разправяха, че ще намерим тук малко заселници и трябва да призная, че тази мълва е, кажи-речи,
