вярна, защото, ако не се смятат канадските търговци по Голямата река, ти си първият бял човек, когото срещам, след като съм изминал цели петстотин мили — така излиза по твоите сметки.
— Макар и да съм прекарал в тоя край няколко години, едва ли мога да се нарека заселник, тъй като нямам постоянно жилище, а и рядко се задържам повече от месец на едно място.
— Да не би да си ловец? — продължи разпита преселникът и изгледа новия си познайник отстрани — сякаш да провери снаряжението му. — Пушчицата ти май не я бива твърде за такава работа.
— Остаряла е като стопанина си и като него отдавна е за бракуване — рече старецът и погледна пушката си със странна смесица на нежност и съжаление. — И трябва да кажа, че не ми е и много нужна. Лъжеш се, приятелю, като ме наричаш ловец. Аз съм само трапер6.
— Щом си трапер, смея да кажа, че си малко и ловец, защото по тукашните места тия два занаята са, кажи-речи, свързани.
— За срам, бих казал, на човека, който е още годен да бъде ловец! — отвърна траперът, когото занапред ще наричаме така според занаята му. — Повече от петдесет години съм скитал с пушка из горските пущинаци, ала нито веднъж не съм слагал капан даже за птичка, която лети в небесата, а камо ли за звяр, надарен само с крака.
— А според мен няма голяма разлика как ще се сдобиеш кожи — с пушка или с капан — вметна грубо неприветливият помощник на водача на преселниците. — Земята е създадена за наша полза, значи, така е и с всяка земна твар.
— Далеч си се запилял, странниче, но като че ли малко ти е плячката7 — прекъсна го рязко водачът, сякаш искаше поради някаква своя причина да промени темата на разговора. — От кожите поне ще изкарваш повече.
— Нито от едното, нито от другото имам голяма полза — отговори спокойно траперът. — На моите години ми е достатъчно да имам храна и облекло. А „плячка“, както се изразяваш, тук почти не ми е нужна — само от време на време да обменя нещо срещу рог с барут или шепичка олово.
— Изглежда, не си тукашен, приятелю — продължаваше преселникът, забелязал, че събеседникът му се е обидил от твърде двусмислената дума „плячка“, с която си бе послужил и която на диалекта на неговия край значеше „вещи“ или „имущество“.
— Роден съм край морето, макар че съм прекарал по-голямата част от живота си в горите.
Сега всички се взряха в тоя човек, както понякога хората обръщат внезапно очи към предмет на общо любопитство. Един-двама от младежите повториха: „Край морето!“, а стопанката, обикновено не твърде радушна, отправи към гостенина няколко любезни думи, макар и непохватно, като знак на уважение към човек, който е скитал толкова много. Преселникът дълго мълча, сякаш обмисляше нещо, но отново подхвана разговора, без да сметне за нужно да прекъсва работата на дъвкателните си органи.
— Чувал съм, че не е малко път от западните реки до бреговете на голямото море, нали?
— Наистина уморителен път, приятелю; и много съм видял по него, и много съм изстрадал.
— Бая зор ще види човек, докато го измине от единия край до другия!
— Седемдесет и пет години съм вървял по тоя път, а няма и сто мили по цялото разстояние от Хъдсън, където да не съм вкусил месо от собственоръчно убит елен… Но стига съм се хвалил напразно. Каква полза от минали дела, когато краят ти е близък?
— Веднъж срещнах един човек, който е плавал с лодка по тоя Хъдсън — забеляза най-големият син тихо, като че ли не се доверяваше на собствените си знания и бе сметнал за най-уместно да прояви скромност пред човек, който е видял толкова много. — Както личеше от думите му, изглежда, че това е голяма река и достатъчно дълбока, за да се мине с шлеп от горното течение до устието.
— Хъдсън е широка и дълбока река и на бреговете й са израсли много красиви градове — отвърна траперът — и все пак е жалко поточе в сравнение с водите на безкрайната река!
— Щом може да се обходи, не бих я нарекъл река — провикна се неприветливият помощник на водача. — Ако е истинска река, трябва направо да се преплува, а не да се заобикаля като мечка на хайка8.
— А ходил ли си надалеч по посока на залеза, приятелю? — прекъсна го преселникът, като че ли нарочно не даваше на грубия си спътник да се меси много в разговора. — Попаднах в тая гола равнина, а краят й не се вижда!
— Тук може да пътуваш със седмици и да виждаш все едно и също. Често си мисля, че Господ е проснал пред Щатите тази гола прерия като предупреждение към хората: да разберат докъде могат да докарат земята със своето безумие! Да, със седмици, дори с месеци може да пътуваш по тия открити поля и да не срещнеш нито селище, нито подслон за човека или за добитъка. Даже дивите животни изминават много мили, докато си намерят леговище. И все пак рядко се случва вятърът от изток да не донесе до ушите ми удар на брадва и трясък на падащо дърво.
Старецът говореше със сериозност и достойнство, каквито преклонната възраст често придава на думите, дори когато не изразяват толкова дълбоко чувство. Околните го слушаха много внимателно и в гробно мълчание. Всъщност те чакаха трапера сам да поднови разговора, което той скоро направи чрез един заобиколен въпрос, както често постъпват пограничните жители:
— Не ти е било лесно, приятелю, да прекосиш толкова реки и да навлезеш навътре в прериите с конски впрягове и цяло стадо рогат добитък!
— Държах все левия бряг на Голямата река — обясни преселникът, — но като видях, че забива много на север, сковахме си салове и се прехвърлихме, без да пострадаме много: на жената й се загубиха едно-две шилета, а момичетата имат да доят една крава по-малко. Оттогава се оправяме юнашки — кажи-речи, всеки ден прехвърляме мостче през някоя речица.
— Изглежда, възнамеряваш да продължиш на запад, докато стигнеш земя, по-сгодна за заселване?
— Докато не ми скимне да се спра или да се върна обратно — отговори троснато преселникът и стана, прекъсвайки разговора с рязкото си движение.
Примерът му бе последван от трапера и цялото семейство. После, без да се смущават от присъствието на госта, пътешествениците започнаха да се готвят за нощуване. С помощта на отсечените дървесни корони, на груби одеяла — домашна изработка, и на биволски кожи те бяха вече успели да сглобят на бърза ръка няколко навеса, или по-право колиби, колкото да се приютят временно. Скоро под техния покрив се провряха децата с майка си и като че ли моментално потънаха в дълбок сън. Мъжете обаче, преди да си легнат, трябваше да свършат още някоя и друга работа: да доправят защитната ограда около лагера, да загасят грижливо огъня, да сложат още кърма на добитъка и да поставят часови, които да пазят спящите през настъпващата нощ.
За да изпълнят първата задача, довлякоха дънери и ги наредиха в пролуките между колите и в откритото пространство между фургоните и горичката, сред която, казано на военен език, бе разположен бивакът; така от трите страни на позицията се образуваше нещо като chevaux de frise9. В тези тесни граници бяха събрани хора и добитък (без да се брои това, което беше скрито в шатрата). Животните, зарадвани, че ще могат да отморят изнемощелите си крайници, не създадоха много труд на стопаните си, които и без туй ги превъзхождаха много в умствено отношение. Двама от младежите взеха пушките си и като смениха първо запалката, а после провериха най-внимателно кремъка, минаха — единият към десния, другият към левия край на лагера, където заеха пост в сянката на дърветата, но избраха такова положение, че всеки да може да наблюдава част от прерията.
Траперът, който отказа да подели с преселника сламената му постеля, се повъртя, докато завърши устройството на лагера, след което, без дори да се сбогува, бавно се отдалечи от мястото.
Бяха първите часове на нощта. Бледата, треперлива и измамна светлина на новата месечина играеше над безбрежните вълни на прерията, като хвърляше ярки петна върху хълмовете, а долчинките помежду оставяше в гъста сянка. Свикнал на такава безлюдна гледка, старецът, който бе напуснал лагера, навлезе сам в пустата степ, както безстрашен кораб напуща пристанището, за да се впусне по необятните простори на океана. Известно време той вървя като че без определена цел или по-право, без да забелязва накъде го носят нозете. Най-после, когато стигна хребета на едно възвишение, той се спря и за пръв път, откакто се раздели с хората, които бяха събудили у него толкова мисли и спомени, старецът осъзна къде се намира. Той подпря приклада на пушката си о земята, облегна се на цевта и за няколко минути отново се унесе в дълбок размисъл, а в това време кучето му се приближи и се сгуши в краката му. Глухото заплашително ръмжене на
