двамата млади, старецът се спря отново и зачака търпеливо момента, когато ще може да възобнови разговора си с двамата млади, които все повече възбуждаха любопитството му колкото поради тайнствеността на отношенията им, толкова и от естественото съчувствие към съдбата на младата двойка, което той в простата си душа смяташе за напълно заслужено. Ленивото му, но вярно куче го последва, легна отново в нозете на господаря си и както винаги, скоро се унесе в дрямка, скрило глава в гъстия килим на прерийната трева.
Да видиш човешки същества в тая пустош, сред която живееше той, беше толкова необичайно, че траперът впери очи в смътните силуети на новите си познайници с вълнение, каквото отдавна не бе изпитвал. Присъствието им събуди спомени и чувства, които напоследък рядко бяха раздвижвали тази загрубяла, но честна душа, и мислите му се зареяха, към различни моменти из суровия му живот, странно преплетени с моменти на буйна, своеобразна радост. Насоката на мислите му вече го бе отвела далеч в някакъв въображаем идеален свят, когато вярното му куче, което се раздвижи, внезапно го върна отново в действителността.
Хектор, който досега под тежестта на годините и поради немощ бе показвал такава неизлечима склонност към сън, изведнъж скочи и като се измъкна дебнешком от сянката, хвърляна от високата фигура на неговия господар, се загледа надалеч в прерията, сякаш инстинктът му предупреждаваше за появата на нов гост. После, явно успокоен от проверката, той се върна на удобното си местенце и разположи внимателно уморените си крайници, с което искаше да покаже, че грижата за собственото му благополучие не е нещо ново за него.
— Какво, Хекторе, пак ли? — рече траперът ласкаво, но от предпазливост полугласно. — Какво има, кученцето ми? Кажи на господаря си, песчо. Какво има?
В отговор Хектор изръмжа отново, но не благоволи да стане. С всичко това искаше да предупреди, че има нещо подозрително, и човек, опитен като трапера, не можеше да не му обърне внимание. Той пак заговори на кучето, поощрявайки го към бдителност с тихо, предпазливо изсвирване. Ала животното, сякаш съзнавайки, че вече изпълнило дълга си, упорито отказваше да вдигне глава от тревата.
— Предизвестието на такъв приятел струва повече от съвета на човек — промърмори траперът, като се обърна полека към двойката, която, все тъй увлечена в оживения си разговор, не забеляза приближаването му. — Само някой безразсъден заселник не би се съобразил с него, както подобава, след като го чуе.
— Деца — добави той, когато дойде достатъчно близо, за да го чуят събеседниците му, — ние не сме сами сред тия пусти поля; тук бродят и други, а това значи — бих казал, за срам на човешкия род, — че опасността е близка.
— Ако някой от тия мързеливци, синовете на Ишмаел Скитника, е излязъл от бивака да дебне в нощта — каза младият пчелар много разпалено и с явна заплаха в гласа, — странстването му може да свърши по- скоро, отколкото си мисли той или баща му!
— Бог ми е свидетел, че те всички са при колите — побърза да вметне момичето. — Лично видях, че всички заспаха, с изключение на двамата часови; а и те, ако са верни на природата си, несъмнено също спят в тоя момент и сънуват, че са на лов за диви пуйки или са се сбили в някоя глуха уличка.
— Някакъв звяр със силна миризма е минал откъм, наветрената страна, дядо, затова кучето е неспокойно, а може и то да сънува. В Кентъки имах едно куче, което скачаше от дълбок сън да гони елен, защото е сънувало лов. Приближи се до кучето и го дръпни за ухото, да се опомни животинчето.
— Не е така, не е така — възрази траперът, клатейки глава, сякаш искаше да каже, че по-добре разбира особеностите на кучето си. — Вярно, младостта спи и сънува; ала старостта е будна и бдителна, Обонянието на това куче никога не греши и от дълъг опит съм се научил да се вслушвам в предупрежденията му.
— Насъсквал ли си го по следите на лешоядни животни?
— Хм, трябва да призная, понякога съм се блазнил да го насъскам срещу хищници, защото през ловния сезон те налитат не по-малко от човека на еленско месо, ала зная, че разумът ще подскаже на кучето как да постъпи! Не… не, Хектор е животинче, умно като човек, и никога няма да тръгне по лъжлива следа, когато трябва да проследи истинската.
— Ето че издаде тайната си! Ти си насъсквал кучето по вълча следа, ала носът му помни по-добре от господаря му! — засмя се пчеларят.
— Виждал съм го да спи с часове, без да помръдне, а вълчите глутници обикалят свободно наоколо. Вълк, може да яде от копанката му и то няма дори да изръмжи, ако не е гладно. Виж, когато е гладен, Хектор не дава своето.
— От планините са слезли пантери; видях при залез как една скочи върху болен елен. Върви, върви при кучето си, дядо, и му кажи истината. А аз ей сегичка…
Прекъсна го проточеният, силен и жален вой на кучето, който се понесе в нощта, сякаш вопъл на някакъв дух на прерията, и проехтя над степта, издигайки се и спадайки като нейната вълнообразна повърхност. Траперът мълчеше, заслушан напрегнато. Тези диви и жални звуци подействаха дори на безгрижния пчелар. Като почака малко, старецът изсвири на кучето да дойде при него, обърна се към спътниците си и заговори с такава сериозност, каквато според него изискваше случаят:
— Който мисли, че на човека е писано да владее всички знания, с които са надарени тварите божи, ще разбере, че това не е така, когато стигне като мен осемдесетте. Не се наемам да твърдя, че знам каква опасност ни грози, нито пък, че кучето знае, ала от устата на същество, което никога не лъже, чух, че бедата е близка и че разумът повелява да я избегнем. Изпървом помислих, че Хектор е отвикнал да различава човешки стъпки и че го безпокои вашето присъствие. Но той цяла вечер души нещо; погрешно мислех, че причината е вашето идване, изглежда обаче, че е нещо по-сериозно. Тъй че ако заслужава да се послуша съветът на един старец, побързайте да се разотидете, деца, кой където има подслон и убежище.
— Ако оставя Елен в такъв момент — възкликна младежът, — нека…
— Стига! — прекъсна го девойката и отново запуши устата му с нежната си бяла ръка, на която би могла да завиди всяка знатна дама. — Времето ми свърши, и без това трябва да се разделим… така че лека нощ, Пол… лека нощ и на теб, дядо.
— Ш-шт! — каза младежът, като улови девойката за ръката тъкмо когато тя понечи да избяга. — Ш-шт, не чуваш ли нищо? Това са биволи, които тичат недалеч оттук. Земята кънти от тропота им, сякаш препуска цяла тайфа побеснели дяволи.
Старецът и девойката се вслушаха напрегнато да разберат значението на всеки подозрителен шум, както би сторил всеки в тяхното положение, особено след като бяха чули толкова много тревожни предупреждения. Да, нямаше съмнение — чуваха се, макар и още слабо, странни звуци. Младежът и приятелката му се надпреварваха да правят различни догадки за естеството на тия звуци, когато един порив на нощния вятър донесе до слуха им тропот на биещи копита така ясно, че не можеше да има вече никаква грешка.
— Прав съм! — каза пчеларят. — Пантера е подгонила стадо биволи. Или може би схватка между самци.
— Слухът ти те лъже — възрази старецът, който, откакто собствените му уши успяха да доловят далечния шум, стоеше като статуя, изобразяваща напрегнато внимание. — Скоковете са много дълги за бивол, а и много отмерени — не изразяват уплаха. Ш-шт… Сега са в дол, където тревата е висока и шумът се заглушава! Аха, пак са на твърда земя… А сега се изкачват по склона… право към нас. Ще бъдат тук, преди да сварите да се скриете!
— Бързо, Елен! — викна младежът, улавяйки другарката си за ръката. — Ще се опитаме да стигнем лагера!
— Много късно, много късно! — възрази траперът. — Тия проклетници се виждат вече: мръсна шайка сиукси, както личи от разбойническия им вид и безредната им езда!
— Сиукси ли са, дяволи ли са, ще видят, че сме мъже! — каза пчеларят с такъв страшен вид, като че ли предвождаше голям отряд смелчаци като него. — Ти имаш пушка, старче, и ще натиснеш спусъка й, за да защитиш едно безпомощно християнско момиче, нали?
— Залягайте, залягайте в тревата… и двамата! — прошепна траперът, сочейки им гъстия буренак, който беше избуял наблизо. — Късно е за бягство, а за сражение нямаш достатъчно бойци, глупаво момче. Залягай в тревата, ако милееш за това момиче и ако ти е скъп животът!
Той беше тъй настоятелен и тъй бързо и чевръсто изпълни собствената си заповед, че двамата веднага
