верния му приятел изтръгна трапера от мислите му.
— Е, какво има пък сега, кученцето ми? — запита той с голяма нежност в гласа, поглеждайки спътника си, сякаш се обръщаше към свой равен. — Какво има, песчо? Хайде, кажи, Хекторе, какво надушваш? Напразно, песчо, напразно! Еленчетата скачат спокойно под носа ни и хич не обръщат внимание на дръгливи песове като нас. Те имат инстинкт, Хекторе, разбрали са, че няма защо да се плашат от нас, да, разбрали са!
Качето отметна глава нагоре и в отговор на думите на господаря си зави жално и продължително и не млъкна дори когато отново зарови муцуна в тревата, като че водеше смислен разговор с тоя, който тъй добре разбираше безсловесна реч.
— Сега ти, Хекторе, явно предупреждаваш! — продължи траперът, като предпазливо сниши гласа си до шепот и се огледа внимателно. — Какво има, песчо? Говори по-ясно, кученцето ми. Какво има?
Ала кучето вече бе забило нос в земята и мълчеше като задрямало. Но острият, бърз поглед на стопанина му скоро различи в далечината някаква фигура, която сякаш плуваше под измамната светлина по хребета на същия хълм, на който бе застанал самият той. Скоро очертанията й се обрисуваха по-ясно — ефирна женска фигура, която поспря в нерешителност, като че ли обмисляше дали е благоразумно да продължи. Очите на кучето сега проблясваха на лунните лъчи — виждаше се как ту се отваряха, ту се затваряха лениво, но то не показа никакви други признаци на недоволство.
— Приближи се. Ние сме приятели — проговори траперът, приравнявайки се със спътника си по стар навик и може би по силата на тайнствената близост, която ги овързваше. — Ние сме твои приятели и нищо лошо няма да ти направим.
Насърчена от мекия му глас и може би подтиквана от важността на целта си, жената се приближи и застана до него. Тогава старецът позна в гостенката си младата девойка, вече известна на читателя под името Елен Уейд.
— Мислех, че сте си отишъл — каза тя, като се огледа плахо и тревожно. — Казаха, че сте си отишъл и че никога вече няма да ви видим. Не предполагах, че сте вие!
— Хората са рядкост из тия пусти поля — отговори траперът. — И смирено се надявам, че макар и толкова отдавна да общувам с дивите зверове на пустинята, все още не съм загубил човешки облик.
— О, аз разбрах, че пред мен стои човек, и дори ми се стори, че познах воя на кучето — отговори тя забързано, сякаш искаше да обясни нещо, но се сепна от страх да не се е разбъбрила повече, отколкото трябва.
— Не видях кучета между впряговете на баща ти — забеляза траперът.
— Баща ми ли?! — възкликна девойката разпалено. — Аз нямам баща! Бих казала: нямам нито дори и един приятел.
От загрубялото лице на стареца лъхаше прямота и добродушие, а благият и съчувствен поглед, с който се обърна към нея, съвсем успокои девойката.
— Какво търсиш тогава в тоя край, където само силният може да оцелее? — запита той. — Не знаеше ли, че като преминеш Голямата река, оставяш на оня бряг приятел, чийто дълг е винаги да пази млади и слаби като теб?
— За кого става дума?
— За закона. Лошо е, когато го има, ала понякога си мисля, че е още по-лошо, когато съвсем го няма. Старческата немощ ме кара от време на време да се замислям над слабостта човешка. Да, да, законът е нужен, за да се грижи за ония, които не са надарени нито със сила, нито с разум. А ти, девойче, като нямаш баща, сигурно си имаш поне брат?
Девойката долови скрития в този въпрос упрек и за миг замълча смутено. Но като погледна крадешком доброто и сериозно лице на събеседника си, който продължаваше да я гледа все тъй съчувствено, тя отговори твърдо и тонът й не оставяше съмнение, че правилно е разбрала смисъла на думите му:
— Да не дава Господ някой като тия, които видя там, да ми е брат или някакъв друг близък и скъп човек! Но кажи ми, старче, наистина ли живееш сам в този пустинен край? Действително ли тук няма никой друг освен теб?
— Стотици, не, хиляди законни владелци на тая земя бродят из степта, ала малцина са хората с нашия цвят на кожата.
— Значи, не си срещал тук нито един бял освен нас? — прекъсна го момичето, сякаш нямаше търпение да дочака бавните обяснения на стареца.
— Нито един от много дни… Ш-шт, Хекторе, тихо! — добави той в отговор на глухото, едва доловимо ръмжене на кучето си. — Тоя пес усеща нещо лошо откъм наветрената страна! Черните мечки от планините понякога се спускат и по-ниско. Моето куче няма навик да ръмжи заради безобиден дивеч. Вече не стрелям с пушката си тъй бързо и точно, както едно време, ала и сега, на стари години, неведнъж съм повалял в тая прерия даже най-свирепи хищници, тъй че няма от какво да се боиш, момиче.
Девойката завъртя очи по оня особен маниер, който тъй често може да се забележи у представителките на нейния пол: първо погледна земята под нозете си, а после обгърна с поглед всичко наоколо, достъпно за човешкия поглед; но лицето й изразяваше по-скоро нетърпение, отколкото тревога.
Скоро обаче едно късо излайване на кучето накара и двамата да обърнат очи в определена посока и сега вече смътно различиха истинския виновник за това повторно предупреждение.
ГЛАВА III
Хайде, хайде! Нали те знам — малко ти трябва,
когато си кипнал, и още по-малко — за да кипнеш.
Ти си един от най-избухливите младежи в цяла Италия.
Макар траперът да се поучуди, като видя, че към него се приближава още една човешка фигура, и то по посока, противоположна на мястото, където преселникът бе разположил лагера си, той запази спокойствието на човек, отдавна свикнал на опасности.
— Мъж е — каза той — и в жилите му тече бяла кръв, иначе стъпката му щеше да бъде по-лека. Ще трябва да бъдем готови за най-лошото, защото смесенокръвните10, които се срещат из тия далечни места, са май по-големи варвари от истинските диваци.
С тези думи той вдигна пушката си и пипнешком провери в ред ли са кремъкът и запалката й. Но едва насочи дулото и треперещите ръце на спътницата му го уловиха поривисто за лакътя.
— За Бога, не бързай — каза тя, — може да е приятел… познат… съсед!
— Приятел! — повтори старецът, като се освободи полека от здравата й хватка. — Приятелите навред са рядкост, а в тоя край се срещат може би още по-рядко, отколкото другаде. А пък съседите са заселени толкова далеч един от друг, че този който идва към нас, едва ли е и познат.
— Дори и да е непознат, ти няма да пожелаеш да пролееш кръвта му!
Траперът се вгледа загрижено в разтревоженото и уплашено лице на девойката; после, сякаш изведнъж променил намерението си, спусна приклада на пушката си на земята.
— Да — рече той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на събеседницата си, — права е: не бива да се пролива кръв, за да се спасява живот, толкова безполезен и близък до своя край. Нека се приближи, ще му дам кожите си, капаните си, дори пушката си, стига да ги пожелае.
— Нищо няма да пожелае… нищо не му е нужно — възрази девойката. — Ако е честен човек, сигурно ще е доволен от това, което има, и няма да иска чуждо.
Учуденият трапер не успя да отвърне нищо на тия несвързани и противоречиви думи, защото човекът, който се приближаваше, беше вече на петдесет стъпки от мястото, където стояха. Междувременно Хектор не бе останал безразличен свидетел на това, което ставаше. Чул далечните стъпки, той се бе вдигнал от топлото си леговище в нозете на своя господар, а сега, когато непознатият се очерта ясно, той тръгна дебнешком към него, снишен към земята като пантера, готова за скок.
