Поставена пред такъв избор, Елен не можеше да се колебае повече. Отначало тя гледаше плахо и смутено. Но после лицето й се заля с руменина, а дишането й стана по-учестено и възбудено, което показваше, че нейната природна смелост превъзмогва моминската свенливост.
— Вие ме приютихте, бедното сираче, останало без баща и без близки — каза тя с треперещ глас, — докато други, които в сравнение с вас, може да се каже, живееха в охолство, предпочетоха да ме забравят. Да ви благослови Бог за добрината! Малкото, което направих за вас, не е достатъчно, за да ви възнагради за това добро дело. Вашият начин на живот не ми харесва, той не прилича на тоя, на който съм свикнала от детинство, аз копнея за съвсем друг живот. И все пак, ако не бяхте разделили тази мила, невинна дама от близките й, аз никога нямаше да ви напусна, докато не ми кажехте сами: „Върви си и Бог да те благослови!“
— Наистина сторихме грях, но той ще бъде изкупен и всичко ще се оправи, доколкото това може да стане, без да навреди никому. А сега ми кажи откровено: ще останеш ли е нас, или ще си отидеш?
— Аз обещах на младата дама — отвърна Елен, като отново сведе очи — да не я изоставям. И след като е понесла толкова много огорчения от всички, има право да очаква да удържа на думата си.
— Развържете младежа — рече Ишмаел и когато заповедта му бе изпълнена, махна на синовете си да се приближат и ги строи пред Елен. — А сега кажи чистосърдечно. Ето всичко, което мога да ти предложа, без да се смята радушният прием.
Обърканата девойка местеше смутено поглед ту към един, ту към друг от младите синове на скватера, докато най-после очите й се спряха на изкривеното от тревога лице на Пол. И в тоя миг чувството възтържествува над изискванията на приличието. Тя се хвърли в обятията на пчеларя и потвърди избора си, като зарида високо. Ишмаел даде знак на синовете си да се отдръпнат и явно огорчен, макар и не изненадан от резултата, каза вече без всякакво колебание:
— Вземи я и се отнасяй към нея с обич и уважение. Всеки мъж би завел такава жена с радост в своя дом, и да не чувам, че й се е случило нещо лошо. Е, значи, се разплатих с всички, надявам се — справедливо и почтено, без никого да ощетя. Остава ми да задам само още един въпрос и той се отнася до капитана: искаш ли да използваш моите впрягове, за да се върнеш в заселените места?
— Чух, че войници от моя отряд ме търсят около селищата на пеоните — отговори Мидълтън, — и мисля да тръгна с вожда, за да се присъединя към моите хора.
— Тогава колкото по-скоро се разделим, толкова по-добре. В долчинката има коне. Избери си които искаш и си върви с мир.
— Не можем да си отидем, докато не бъде освободен тоя старец, който близо половин век е бил приятел на моето семейство. Какво лошо е направил, та не го пускаш?
— Не задавай въпроси, в отговор на които може да чуеш само лъжа — отвърна скватерът мрачно. — Аз имам да уреждам сметки с тоя трапер и няма защо да ни се бърка офицер от американската армия. Тръгвай, докато пътят е открит.
— Хубав съвет ви дава той и добре ще сторите всички, ако го послушате — забеляза престарелият пленник, който като че ли никак не се безпокоеше от необикновеното си положение. — Сиуксите са многоброен народ и не се спират пред кръвопролитие; никой не може да каже колко още ще бавят своята мъст. Затова и аз ще ви кажа: тръгвайте, само че когато пресичате падините, пазете се да не попаднете пак в пожар, защото по това време на годината ловците нерядко запалват тревата, за да имат биволите напролет по-зелена и по сладка паша.
— Ако оставя тоя пленник в ръцете ти, даже с негово съгласие, без да разбера в какво го обвиняваш, ще съм забравил не само признателността си към него, но и дълга си пред закона, още повече, че всички ние, несъзнателно може би, сме били съучастници в неговото престъпление.
— Достатъчно ли ти е да узнаеш, че той напълно заслужава това, което ще получи?
— Във всеки случай то не ще промени мнението ми за него.
— Е, тогава гледай — каза Ишмаел, като поднесе към очите на капитана куршума, намерен в дрехата на убития Ейза. — С това късче олово той е погубил един прекрасен син, с когото може да се гордее всеки родител!
— Не вярвам да е направил такова нещо, освен ако е трябвало да се защити или е бил предизвикан от основателна причина. Не мога да отрека, че той знаеше за смъртта на твоя син, защото сам ни посочи храсталака, където лежеше трупът. Но нищо освен собствено то му признание не би ме накарало да повярвам, че умишлено е отнел живота му.
— Много съм живял аз — подзе траперът, когато всеобщото мълчание му подсказа, че всички чакат да опровергае това тежко обвинение — и много злини съм видял през живота си. Колко пъти съм гледал как дебнещи мечки и скокливи пантери се бият за къс месо, попаднал на пътя им! И колко пъти съм виждал разумни хора вкопчени в смъртна схватка, за да възтържествува човешкото безумие! За себе си ще кажа, без да се хваля, че макар да е ставало нужда да вдигам ръка срещу злото и подтисничеството, нито веднъж не съм нанасял с нея удар, от който да трябва да се срамувам пред съд, много по-страшен от тоя.
— Ако баща ми е отнел живота на свой съплеменник — обади се младият пеони, чието зорко око бе отгатнало по куршума и по лицата на хората за какво става дума, — нека се предаде в ръцете на близките на убития, както подобава на воин. Той е честен и ще изтърпи наказанието, без да е нужно да бъде връзван.
— Сине мой, ти си справедлив към мен. Ако бях извършил гнусното дело, в което ме обвиняват, щях да имам достатъчно мъжество сам да подложа главата си, за да бъда наказан, както би постъпил всеки добър и честен червенокож. — И като увери с поглед разтревожения си приятел индианец в своята невинност, траперът се обърна към останалите, които го слушаха с внимание и интерес, и продължи на английски: — Трябва да ви разкажа една кратка история и който ми повярва, ще повярва в истината, а който не повярва, само ще се заблуди, а може да заблуди и ближния си. Ние всички, приятелю скватер, както може би вече си разбрал, се въртяхме около лагера ти, когато узнахме, че в него се намира нещастната, насилствено отвлечена пленница, със съвсем почтеното намерение да я освободим, на което тя имаше естествено и справедливо право. Останалите се скриха, а мен, като най-опитен в тази работа, ме изпратиха на разузнаване в прерията. Вие и не сте подозирали, че подире ви върви човек, който наблюдава целия ход на вашия лов. Аз бях все около вас: ту залягах зад някой храст или в тревата, ту се смъквах по склона в падината, а на вас и през ум не ви е минавало, че някой следи всяко ваше движение, както пантера следи елен на водопой. Знаеш ли, скватерю, когато бях в разцвета на силите си, случваше ми се да надникна в палатката на врага, докато той спеше, да спеше и сънуваше, че се намира у дома си и в пълна безопасност. Ех, да имах време да ти разправя подроб…
— Продължавай разказа си — прекъсна го Мидълтън.
— Ох, каква кървава и страшна гледка беше! Аз бях залегнал в ниската трева, когато съвсем близо един до друг минаха двама от ловците. Те се срещнаха, ала не дружелюбно, както се срещат хора в такава пустиня. Но вече мислех, че ще се разделят в мир, когато изведнъж видях как единият опря пушката си в гърба на другия и извърши нещо, което бих нарекъл само вероломно, безбожно убийство. А младежът беше същински юнак — благороден и смел! Макар че барутът бе обгорил дрехата му, той се задържа прав повече от минута след изстрела. После падна на колене и се би отчаяно и мъжествено, докато си проби път до храстите, като ранена мечка, която търси къде да се скрие!
— Но защо, в името на божията правда, премълчаваше досега това? — извика Мидълтън.
— Какво, да не мислиш, капитане, че човек, който е прекарал повече от шестдесет години из пущинака, не се е научил да мълчи? Кой червенокож воин ще тича да разправя какво е видял, преди да му е дошло времето? Аз заведох доктора там, за да се опита да помогне с изкуството си, а и нашият, приятел пчеларят беше с нас и също знаеше, че в храсталака е скрито тяло на мъртвец.
— Да, така беше — обади се Пол. — Но като видях, че старият трапер си има някакви свои причини да премълчи тая работа, аз сам се стараех да говоря за това колкото е възможно по-малко, което значи — съвсем нищо.
— А кой беше тоя злодей? — запита Мидълтън.
— Ако под злодей разбираш извършителя на това дело, ето го там; и нашето племе е заклеймено със срам и позор, защото той е със същата кръв и от същото семейство, както убитият.
— Лъже, лъже! — закрещя Ейбирам. — Аз не съм убиец, а отвърнах само на удара с удар!
Когато Ишмаел заговори, гласът му беше глух, дори страшен:
