— Тежък, непосилен кръст е това за една бедна, заблудена, грешна жена! — отвърна Естър, като приведе глава към коленете си и почти зарови лицето си в полата. — Тежко, непоносимо бреме за плещите на една сестра и майка!
— Да, това е най-трудното! Аз се готвех без особено угризение на съвестта да накажа тоя скиталец трапер, защото не съм видял кой знае какво добро от него, а мислех — да ми прости Бог тоя грях, — че ми е причинил много злини. Ала сега нищо не може да очисти моя дом от позор: заметеш единия ъгъл, а замърсиш другия! Но как може да убият моя син, а убиецът да бъде на свобода?… Та нали младата му душа няма да намери покой!
— Ох, Ишмаел! Ние отидохме много далеч с тая работа! Да бяхме говорили по-малко, никой нищо нямаше да разбере… И съвестта ни щеше да бъде по-спокойна.
— Истър — каза съпругът, като извърна към нея укорителен, но все пак апатичен поглед, — по едно време, жено, ти мислеше, че това злодеяние е извършено от друга ръка.
— Мислех, мислех! За наказание на моите грехове Господ ми внуши тая мисъл! Ала той беше тъй милостив да вдигне булото от очите ми; и като надникнах в Свещеното писание, Ишмаел, намерих в него утешителни слова.
— У теб ли е Библията, жено? Защото тя може да ни напъти в такъв труден час.
Естър бръкна в джоба си и след малко извади някаква част от Библията, толкова изпоцапана от прелистване, че буквите почти не се четяха. Това беше единствената книга, която можеше да се намери сред имуществото на скватера, пазена от жена му като печална реликва от по-честити и може би по- безгрешни дни. Тя отдавна имаше навика да прибягва до нея, когато обстоятелствата я подтикваха да търси помощ извън възможностите на човека, макар че корава и сърцата жена като нея рядко търсеше помощ от тази книга, която предписваше покаяние, а не възмездие. Така Естър бе сключила един вид словесен съюз с Бога, твърде изгоден за нея, но търсеше съвет от него само когато явно беше неспособна да се справи сама със злото. Ще оставим на казуистите да определят доколко тя приличаше в това отношение на останалите вярващи, за да не се отклоняваме от нашия разказ.
— Много страшни неща има на тия страници, Ишмаел — рече тя, като отвори книгата и я запрелиства бавно с показалец. — На някои места е посочен дори начинът за наказание.
Съпругът й даде знак с ръка да намери някое от ония кратки правила за поведение, приети у всички християнски народи като истински божи заповеди и смятани за толкова правдиви, че дори хора, които отричат тяхната законност, все пак признават мъдростта им. Ишмаел слушаше с дълбоко внимание, докато другарката му в живота четеше всички ония места, подсказани й от паметта, които според нея подхождаха тъкмо за положението, в което се намираха. Накрая я накара да му покаже съответните пасажи и гледаше всяка думица с някакво особено благоговение. Човек с кораво сърце обикновено никога не се отмята от решението си, щом веднъж го е взел. Скватерът сложи ръка на Библията и сам я затвори, сякаш искаше да каже на жена си, че това му е достатъчно. Естър, която познаваше много добре неговия нрав, потрепери при този жест и като се взря в суровия поглед на мъжа си, рече:
— И все пак, Ишмаел, в жилите му тече от моята кръв и от кръвта на моите деца! Не е ли редно да проявим милосърдие?
— Жено — отвърна строго скватерът, — когато мислехме, че оня жалък стар трапер е извършил това дело, ти не споменаваше нищо за милосърдие!
Естър не отговори, само скръсти ръце и седя няколко минути мълчалива и замислена. После пак вдигна неспокойно очи към мъжа си и видя, че гневът и тревогата на лицето му се бяха сменили със студена апатия. Убедена по тоя начин, че съдбата на брат й е решена, и съзнавайки може би, че наказанието, което му се готвеше, ще бъде напълно заслужено, тя не посмя вече да се застъпва за него. Мъжът и жената не си казаха нищо повече. Очите им се срещнаха за миг, след това и двамата станаха и тръгнаха в дълбоко мълчание към лагера.
Синовете чакаха завръщането на баща си с обичайното равнодушие, с което посрещаха всичко. Добитъкът вече бе събран на стадо, конете — впрегнати, изобщо всичко беше готово за път, щом скватерът покажеше, че такава е волята му. И децата бяха вече в отредения им фургон; с една дума, нищо не пречеше на заминаването освен отсъствието на родителите на тази буйна челяд.
— Абнър — каза бащата с флегматичност, характерна за всичките му разпореждания, — изведи вуйчо си от фургона и го накарай да застане тук.
Ейбирам излезе от затвора си, целият разтреперан, но все пак с надежда да успее накрая да усмири справедливия гняв на своя роднина. Той се огледа, напразно търсейки поне едно лице, в което да открие проблясък на съчувствие, и за да уталожи опасенията си, събудени в тоя момент с първоначалната си сила, се опита да предизвика скватера на дружески разговор.
— Животните са капнали от умора, братко — каза той. — Доста път изминахме днес, не е ли време да спрем на почивка? Както виждам, още много има да вървиш, докато намериш по-хубаво място за нощуване.
— Добре, че това ти харесва. Защото май ще останеш за дълго тук. Приближете се, синове мои, и слушайте. Ейбирам Уайт — продължи той, като свали шапка и заговори тържествено и твърдо, от което дори тъпото му лице придоби внушителност, — ти уби моя първороден син и според божите и човешките закони трябва да умреш!
При тази страшна и внезапна присъда похитителят трепна, обзет от ужас, като човек, който е попаднал неочаквано в лапите на чудовище и знае, че не може да се отскубне. Макар и изпълван от най-мрачни предчувствия за съдбата си, той не бе имал досега достатъчно смелост да погледне опасността в лицето и с измамното утешение, зад което страхливците обикновено крият от самите себе си своето безизходно положение, вместо да се готви за най-лошото, той все още бе разчитал да се спаси чрез някаква хитрост, на каквато вероломната му душа беше способна.
— Да умра! — повтори той със сподавен глас. — Но нали човек е сигурен за живота си сред своите близки?
— Така мислеше и моят син — отвърна скватерът, като даде знак на колата с жена му и момичетата да продължи, а той с най-хладнокръвен вид провери запалката на карабината си. — Ти уби моя син с пушка; уместно и справедливо е да умреш от същото оръжие.
Ейбирам се огледа като обезумял. Дори се засмя, сякаш искаше да внуши не само на себе си, но и на другите, че думите на зет му са чисто и просто шега, с която той се мъчи да го уплаши. Но страшният му смях не намери отклик у никого. Всички наоколо пазеха тържествено мълчание. Лицата на племенниците му, макар и възбудени, бяха безучастни към него, а лицето на доскорошния му съдружник изразяваше непреклонна решителност. Спокойствието им беше хиляди пъти по-ужасяващо и отчайващо от най-грубото посегателство срещу живота му. Такова посегателство може би щеше да пробуди храбростта му, да го подтикне към съпротива, а равнодушието го караше да се чувствува безсилен.
— Братко — промълви той с бърз, неестествен шепот, — правилно ли те чух?
— Моите думи са ясни, Ейбирам Уайт: ти извърши убийство и трябва да умреш!
— Естър! Сестро, сестро, нима ще ме оставиш? О, сестро, чуваш ли моя зов?
— Чувам тоя, който говори от гроба! — долетя хрипкавият глас на Естър от фургона, който тъкмо минаваше край мястото, където стоеше убиецът. — Гласа на моя първороден син, който зове за справедливост! Бог е милостив, той ще се смили над душата ти!
Фургонът продължи бавно нататък, а изоставеният Ейбирам загуби вече и последната надежда. Но и сега той не можеше да събере сили, за да посрещне смело смъртта, и ако краката му не отказваха да го слушат, би се опитал да избяга. После надеждата внезапно се смени с пълно отчаяние, той падна на колене и почна да отправя молби за пощада към близките си и призиви към Бога за милосърдие. Ишмаеловите синове се отвърнаха в ужас от тази противна гледка и дори коравото сърце на скватера трепна пред мъките на тая жалка душа.
— Дано да ти дари Бог това, за което го молиш — рече той, — ала бащата не може да забрави убитото си чедо.
Тогава нещастникът го обсипа с най-унизителни молби за отсрочка. Той молеше за една седмица, за един ден, за един час с настойчивост, съразмерна на цената, която те придобиват, когато в краткото им времетраене трябва да се побере цял един живот. Скватерът беше смутен и най-после отстъпи донякъде пред молбите на престъпника. Той оставаше верен на крайната си цел, но измени начина за постигането
