Потопена в мрачни самообвинения, Алис едва не се блъсна в гърба на намусения иконом, който рязко спря в подножието на стълбите. Очевидно по време на пътуването дългото й палто се бе просмукало с миризмата на Хедли, понеже мъжът побърза да се отдалечи с изненадваща за напредналата му възраст скорост.
После стисна устни и сковано процеди:
— Негова светлост ми нареди да ви представя веднага щом пристигнете. Разбира се, освен ако не предпочитате… хм… първо да се освежите?
От надменния поглед, с който я удостои, и презрително сбърчения му клюнест нос, беше ясно, че според него тя отчаяно се нуждае от голямо количество сапун и вода, преди да се срещне с маркиза.
За миг Алис се изкуши от мисълта да приеме предложението му и да се изкъпе и нагласи, както правеше винаги, когато знаеше, че ще се види с Лусън. Ала бързо си припомни, че той сега не беше Лусън де Тистълуд, елегантният рицар с безупречни маниери, а Лусиън Уор, един непознат, чиято истинска любов трябва да намери само за някакви си четири кратки месеца. Тъкмо това я накара да отклони поканата на иконома.
— Ако нямате нищо против, бих искала да видя Негова светлост веднага.
Колкото по-скоро се срещне с него, толкова по-бързо ще може да разбере каква жена би му подхождала и как да я открие.
По начина, по който икономът повдигна веждите си, бе ясно, че има много против, но верен на задълженията си, той едва забележимо кимна.
— Както желаете, госпожице Феър. Бихте ли ме последвали?
И без повече приказки, се завъртя на пети и закрачи по дългия коридор вдясно. И тук стените бяха измазани с хоросан и по тях висяха майсторски изрисувани портрети. Подът бе застлан с дебел светлосин килим, украсен по края със зелени клончета и розови цветя.
Икономът отново не забави крачка, а рязко спря, когато стигна целта си. Без да благоволи да я погледне, за да се увери, че е до него, той почука дискретно на облицованата с ламперия дъбова врата.
— Да? — чу се отвътре мъжки глас, чиято студенина нямаше нищо общо с топлия и жизнерадостен глас на Лусън.
— Госпожица Феър пристигна, милорд.
Последва дълга пауза, сякаш мъжът от другата страна на вратата се колебаеше дали да я приеме.
— Моля, поканете я, Тидзъл.
Икономът отвори вратата и отстъпи, давайки й знак да влезе. Алис преглътна с усилие и се опита да помръдне. За неин ужас сякаш се беше сраснала с пода. Отново опита, но и този път краката й отказаха да й се подчинят. Погледна намръщено към кожените си боти. Какво, по дяволите, ставаше?
Бясно туптящото сърце в гърдите й и треперещите длани бяха достатъчно красноречив отговор. Тя бе неспокойна. Направо ужасена. Какво да каже на един мъж, чиято душа трябваше да спаси? Въпреки че поне стотина пъти бе репетирала сцената в съзнанието си, внезапно й се прииска да бе приела предложението на иконома да се освежи, за да обмисли още веднъж всичко, преди да се срещне с Лусиън Уор.
— Госпожице? — подкани я Тидзъл.
Тя го погледна. Паниката й нарастваше с всяка изминала секунда.
Очите на иконома се разшириха, сякаш й заповядваше да престане да се държи като глупачка, и той отново посочи към стаята.
Алис пак сведе поглед към краката си и съсредоточи цялата си воля да ги накара да се отлепят от килима. За нейно облекчение, този път те помръднаха и Алис успя по някакъв начин да прекрачи прага. Без да вдигне поглед или да помисли как е прието да се държи през този век, тя направи несръчен поклон.
От лявата й страна се разнесе дълбок смях.
— Отлично изпълнено, госпожице Феър. Сигурен съм, че моят прапрапрадядо е искрено впечатлен.
Алис вдигна сковано глава и осъзна, че се взира в голяма камина от черен мрамор, над която виси портрет на някакъв господин, облечен в дрехи от преди няколко века. Изчерви се, сигурна, че лицето й е станало пурпурно като дългото палто на джентълмена от стената. Хвърли боязлив поглед в посоката, откъдето бе дошъл гласът. Това, което видя, я направи още по-неспокойна.
Лусиън Уор по нищо не приличаше на Лусън де Тистълуд. О, безспорно бе много красив мъж, но по един мрачен и строг начин, който тя намираше по-скоро за притесняващ, отколкото за приятен и галещ окото. Очевидно той също не бе никак очарован от това, което виждаше, тъй като я наблюдаваше с явно отвращение.
Оскърбена до дъното на душата си, Алис побърза да извърне поглед. За пръв път, откакто бе пленница в подземното царство, й бе позволено да се появи в света на смъртните с истинския си образ и очакваше, че ще бъде посрещната със същото възхищение, както преди петстотин години.
Когато Ангъс я повери в ръцете на Алура с нареждането да я посвети в сватовническото изкуство, изричните му инструкции бяха, че Алис ще бъде изпращана на земята или в образа на пълничка матрона, или като стара мома с остро лице и тънки устни. Нейната прекалена суетност се нуждаеше от един добър урок, а за целта най-удачното решение бе да бъде лишена от мъжкото възхищение, което тя обожаваше.
Алис въздъхна. Явно критериите за женска красота се бяха променили през вековете…
— Госпожица Феър? — изрече Лусиън. Заповяда си да го погледне отново.
Той се бе изправил зад бюрото и с любезен жест и посочваше удобното кресло?
— Моля, седнете! — Лицето му не изразяваше нищо. Когато понечи да изпълни молбата му, гласът на иконома я спря.
— Защо първо не свалите палтото и бонето си, госпожице?
Алис кимна и му подаде дрехите си. Хванал с два пръста палтото и бонето, от които се разнасяше вонята на Хедли, икономът побърза да излезе.
— И така, госпожице Феър, мога ли да ви наричам Алис? — За разлика от повечето мъже, които я гледаха с почтително уважение, докато задаваха подобен въпрос, Лусиън бе втренчил поглед в косата й, сякаш в нея се бяха свили отровни змии.
Алис несъзнателно опипа стегнатия кок на врата си и промърмори:
— Би било чудесно, милорд!
— В такъв случай, когато сме насаме, ти също можеш да ме наричаш Лусиън, но на публично място ще очаквам да се обръщаш към мен официално. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Като твой настойник ще очаквам да се отнасяш с нужното уважение към мен, винаги и навсякъде. Разбрахме ли се? — От презрителната извивка на устните му бе ясно, че тялото й не можеше да се надява на одобрението му, също както лицето и косата й.
Мразеше се заради болката, която това й причиняваше. Наистина се опитваше да се пребори с прекалената си женска суета. Сведе поглед към скута си. Вярно, че черната рокля не подчертаваше нито фигурата й, нито цветовете й, но не мислеше, че изглежда чак толкова ужасно.
— Надуто магаре, нали? — Хедли се бе материализирал върху единия ъгъл на бюрото и безгрижно полюляваше косматите си крака. Очевидно бе откраднал сладкиши от кухнята, тъй като по кафявата му брада имаше трохи, а устата му бе изцапана със сметана.
— Разбрахте ли ме, госпожице Феър? — повтори Лусиън този път по-високо, сякаш смяташе, че тя има затруднения със слуха.
Алис кимна по-скоро в знак на съгласие с определението на Хедли, отколкото с наставленията на Негова светлост. Трите минути, които прекара в компанията му, бяха достатъчни, за да разбере, че маркизът на Тистълуд е най-надменният и надут аристократ, когото някога бе имала нещастието да срещне. А това я изпълни с още по-мрачно предчувствие относно успеха на мисията й.
— Добре — отсече Лусиън. — Сигурен съм, че ще се разбираме, ако с такава готовност следваш всичките ми напътствия.
— …следваш напътствията ми… следваш напътствията ми — изимитира го Хедли и вирна надменно нос. — Да не си домашното му куче!
Алис наблюдаваше Лусиън, който взе едно писмо и прегледа съдържанието му. Явно толкова много бе свикнал всички безропотно да се подчиняват на заповедите му, че не очакваше някой да се осмели да му
