Глава 3
Лусиън изруга под нос и се свлече в креслото, без да обръща внимание на любопитните погледи на приятелите си от клуба. Досега не се бе чувствал толкова странно. Толкова дяволски обезпокоен. И за всичко бе виновна тази проклета Алис Феър!
Още веднъж мислено се удиви на случилото се. Фактът, че една неопитна госпожица бе разрушила именно това, с което се гордееше най-много — невъзмутимото спокойствие и умението да се владее при всички обстоятелства — бе напълно непонятен за него. Липсата на контрол бе нещо толкова непознато за сдържаната му природа, че сега се чувстваше напълно объркан и не знаеше как ще се справи с невероятната ситуация.
— По дяволите, Тистълуд, никога не съм те виждал в такова мрачно настроение!
Лусиън вдигна поглед от чашата с порто, която унило съзерцаваше, и видя приятеля си Стивън Рандолф, граф на Марчланд, да се отпуска в креслото до него. За разлика от останалите джентълмени в „Уайт“, облечени все в подходящи вечерни облекла, побърканият на тема коне Стивън се бе издокарал с дрехи за езда, които изглеждаха така, сякаш притежателят им току-що е направил последната си обиколка в конюшните на Татърсол. Въпреки нещастието, стоварило се върху плещите му, Лусиън му се усмихна. Без съмнение това, което стърчеше от разрошената кестенява коса на приятеля му, бе сламка сено.
— Тази вечер наистина се чувствам доста зле.
Стивън наклони глава, а топлите му кафяви очи светнаха от любопитство.
— Странно! Трудно ми е да си представя какво те е разстроило толкова много, освен ако… — наклони глава на другата страна, — нямаш някакви неприятности с жена или с кон. — Слабите му страни внезапно се покриха с руменина. — Да не би да е свързано с новия ти жребец? Знаеш, че ще се радвам да го купя.
— Жена е.
— О! — Стивън не си направи труда да скрие разочарованието си. — Нали те предупредих за Рейна? Избухлива, с остър език! Това е от испанската й кръв.
— Не е Рейна, а Алис. — Лусиън пресуши чашата си на един дъх. Само споменаването на името й го караше да ожаднява.
Стивън даде знак на келнера.
— Алис? Нова приятелка, така ли?
Лусиън подигравателно сви устни.
— Едва ли съм от тези мъже, които ще изпаднат в мрачно настроение заради една капризна любовница. Алис е моята нова повереница. Най-невзрачното и най-невъзпитаното малко създание, което съм имал нещастието да срещна.
— Не мога да повярвам на ушите си! Повереница? Кой е този луд, който е могъл да измисли подобно нещо? Не се обиждай, но ти едва ли си бащински тип. Искам да кажа…
— …искаш да кажеш, че мразя децата. — Лусиън горчиво се изсмя. — Не се обиждам, Стивън. Колко жалко, че лорд Феърфакс не е преценил така правилно характера ми, както ти.
— Лорд Феърфакс? Това не беше ли онзи твой приятел, когото промушиха с щик вместо теб? — Стивън високо подсвирна в отговор на мрачното кимване на Лусиън. — Добре си се подредил. Ти му дължиш много повече, отколкото да се погрижиш за дъщеря му.
— Сестра.
— Млада дама? — Интересът на Стивън видимо нарасна. — Аз предположих, че става дума за дете.
— Като се има предвид фигурата й, може да мине за дете — промърмори Лусиън. — Никакви чувствени извивки, никакви гърди. И като капак на всичко — руса. — От устните му се изтръгна толкова прочувствено стенание, сякаш току-що го бяха осъдили на заточение в Австралия. Всъщност каторгата изглеждаше много по-привлекателна в сравнение с перспективата за съвместен живот с Алис. — Най-лошото в цялата тази заплетена история е, че човекът ме е натоварил със задачата да й намеря подходящ съпруг. Ако имах възможност да избирам, щях да предпочета щикът да бе промушил мен!
— Хайде стига, Лус! — Стивън приятелски го потупа по рамото. — Много мъже харесват блондинки. Аз самият съм имал няколко.
— Да, но твоите поне са имали гърди!
Стивън сви рамене.
— Нямам нищо против стройната и слаба фигура. Това е по-добре, отколкото някоя жена, угоена като коледна патица.
— Тистълуд! Марчланд!
Лусиън погледна през рамо. Стантън и Брадуел! Едва не изохка на глас. Най-големите кречетала и клюкари в цял Лондон. Когато ставаше въпрос да подушат някоя пикантерия, по чувствителност носовете им можеха да се мерят само с тези на свинете, обучени да откриват трюфели. Сега двамата се взираха в него, а очите им светеха от любопитство, очевидно предусетили, че се задава нещо скандално.
— Тъкмо казвах на Брадуел, че тази вечер си доста мрачен, Тистълуд — заяви Стантън и кривогледите му сини очи се присвиха подозрително. — Казах му: „Брадуел, ще трябва да се постараем да повдигнем настроението на Тистълуд.“ Нали точно това ти казах, Брадуел?
Лорд Брадуел поклати глава в знак на съгласие, а сврачешкото му лице сякаш се изостри още повече.
Този път Лусиън изпъшка на глас. Дори и когато бе в най-добро разположение на духа, не можеше да понася тези клюкари. А при сегашното си настроение изпита обезпокоителното подозрение, че търпението му ще се изчерпи окончателно и наистина ще даде повод за скандални приказки. Отвори уста, за да ги сложи на мястото им, но Стивън го изпревари:
— Заповядайте, присъединете се към нас, джентълмени. — Лусиън го изгледа свирепо, но той само сви рамене. — Помислих, че могат да помогнат за твоя проблем.
Ако погледът можеше да изпепелява, Стивън вече щеше да е купчинка пепел.
Но за разлика от повечето хора, които се свиваха в черупките си и си глътваха езиците от страх, когато имаха нещастието да си навлекат недоволството на маркиз Тистълуд, той само се усмихна. Познаваше Лусиън още от Итън и много отдавна бе разбрал, че приятелят му далеч не е толкова страшен, колкото изглежда.
— Чуй ме, Лус — прошепна на Стивън, докато Брадуел и Стантън се настаняваха в креслата срещу тях, — тези двамата знаят много повече за обществото, отколкото самото то знае за себе си. Нищо чудно да са наясно кои мъже си търсят съпруги през този сезон. Могат дори да предложат някой и друг кандидат за твоята повереница. В краен случай ще разпространят слуха, че търсиш жених за момичето. А щом се разчуе, ще получите покани за всички балове, празненства и приеми, организирани през този сезон. Така по-лесно ще успееш да намериш подходящия кандидат за повереницата си.
Лусиън премисли и накрая неохотно кимна в знак на съгласие. Колкото и да не можеше да понася компанията на Стантън и Брадуел, Стивън беше прав.
След като се настани удобно в креслото си, лорд Стантън сви тънките си устни и се наведе напред. Всичко у този мъж — от физиономията на пор до черните обувки от шевро — бе тънко и тясно. Лусиън го изгледа студено и си помисли, при това не за пръв път, че му напомня на онези странно издължени фигури, които красяха средновековните гробници.
— Е, Тистълуд — рече накрая той и се протегна, за да го потупа по рамото, — май се нуждаеш от нашата помощ?
— Може би — рязко отвърна Лусиън с нотки на неохота в гласа.
Толкова ревниво пазеше личния си живот, че само мисълта да сподели част от проблемите си с чужд човек го караше да потръпва. Усещането му бе непознато и той се намръщи. Сякаш стотици пеперуди пърхаха в стомаха му. Притисна длан към плоския си корем. Дяволски неприятно!
Неудобството да обясни затруднението си му бе спестено от Стивън, който побърза да изложи проблема.
— Тистълуд се оказал обременен с повереница… една млада дама. Нейният брат, лорд Феърфакс, му я поверил със заръката да й намери съпруг. Помислих си, че вие, джентълмени, ще можете да ни предложите някои подходящи кандидати.
Брадуел видимо се наду, неимоверно поласкан, че могъщият маркиз Тистълуд го моли за съвет, докато
