Стантън бавно потри ръце.
— Струва ми се, че ще мога да ви помогна — кимна Брадуел. — При условие, разбира се, че момичето има приемлив външен вид, добри обноски и… хм… прилична зестра. — Погледна въпросително към Лусиън.
Лусиън отвърна на погледа му, докато в същото време се опитваше да измисли как да опише Алис, без да му се налага да лъже. Лъжата при каквито и да е обстоятелства, дори и когато би могла да му помогне да се измъкне от затруднена ситуация, бе немислима за него.
Обаче Стивън не страдаше от подобни предразсъдъци или угризения на съвестта.
— О, тя е много привлекателна млада дама — намеси се той. — Няма грешка, откъдето и да я погледнеш.
— Очи, коси? — заразпитва Стантън.
— Руса — промърмори Лусиън и видимо потрепери.
— Като златен ангел — допълни Стивън.
— Фигура? — Въпросът бе зададен от Брадуел, който, когато не сплетничеше, обичаше да оглежда похотливо женските тела.
— Ммм… — Лусиън махна неопределено с ръка.
— Слаба — отново му се притече на помощ Стивън. — Като статуя на гръцка нимфа. Според последните модни увлечения — направо съвършена.
— Дявол да го вземе! — Брадуел и Стантън изглеждаха искрено впечатлени! Лусиън кимна към келнера да му долее чашата. Нима Стивън не разбираше, че това прекалено разкрасено описание на Алис, ще направи разочарованието още по-голямо, когато най-после тези мъже се запознаят с нея? Въздъхна и поднесе чашата към устните си.
— Добре. Много добре. — Стантън толкова усилено потриваше ръце, че Лусиън очакваше всеки миг да се появят дупки върху плата на ръкавиците му.
— Както я описвате, ще бъде истинско украшение за обществото — доволно заключи Брадуел.
При тези думи Лусиън се задави с портото.
Стивън го потупа по гърба и лукаво добави:
— Аз самият вчера се запознах с момичето. Изящната й руса красота идеално хармонира с нежната й душа. Истински диамант. Нали, Тистълуд?
Всички погледи се насочиха към него. Брадуел го фиксираше през монокъла си. Възпирайки желанието си да прониже Стивън с кръвнишки поглед, Лусиън принудено се усмихна. Приятелят му не злепоставяше само себе си с тези лъжи, но завличаше в блатото на измислиците и самия него.
Приемайки усмивката за потвърждение, Брадуел засия.
— Ако и зестрата е толкова голяма, колкото достойнствата й, не се съмнявам, че тя ще превземе обществото като вихрушка! — По начина, по който се взираше през смешния си монокъл, бе ясно, че очаква по-подробни разяснения.
Стивън отвори уста да каже нещо, но Лусиън го ритна толкова силно по пищяла, че той успя да произнесе само едно задъхано: „Оох!“
Избягнал неудобството да чуе, че зестрата на Алис включва половин Англия и лъвски пай от скъпоценностите на короната, Лусиън отвърна:
— Прилична. Като единствена наследница на семейство Феърфакс, тя притежава Феърфакс Касъл, триста и петдесет акра земя и фабрика за вълна. — Макар и да не обясни, че замъкът е полуразрушен, земите пустеят, а фабриката почти не работи, поне бе казал истината.
Брадуел и Стантън изглеждаха напълно удовлетворени. От енергичното кимване дори монокълът на Брадуел падна.
— Обаче трябва да добавя нещо, джентълмени — продължи Лусиън, решил, че след като Стивън го бе принудил да играе тази игра, е нужно да я изиграе докрай. — За разлика от повечето настойници, аз няма да омъжа повереницата си за някой алчен развратник само и само да се отърва от нея. — Поклати глава. — Не. Искам да й избера достоен съпруг със стабилно финансово положение.
— Като се вземат предвид качествата на повереницата ти, смятам, че това няма да представлява никакъв проблем. По-скоро кандидатът ще трябва да отговаря на нейните изисквания и предпочитания — увери го Стантън.
Лусиън презрително изсумтя.
— Нейните предпочитания нямат никакво значение. Тя ще се омъжи за този, когото аз избера, а аз вече достатъчно ясно изложих условията си.
— Да. Достоен мъж със стабилно финансово положение — кимна Стантън, а Брадуел каза на минаващия келнер да донесе перо за писане, мастилница и лист хартия, за да направят списъка. После добави: — Ако нямаш някакви изисквания за възрастта, струва ми се, че няма по-достоен и стабилен мъж от лорд Хадън.
Лусиън се опита да си припомни кой е лорд Хадън, но не успя.
— Не съм сигурен, че го познавам — промърмори той.
— Това не ме изненадва — кимна Стантън. — Сигурно повече от двадесет години не е идвал в Лондон. Предпочита да си стои в… — хвърли въпросителен поглед към Брадуел, — … Лестършир, струва ми се.
Брадуел кимна утвърдително и възкликна с „ах!“, когато прислужникът остави принадлежностите за писане на малката масичка до лакътя му.
— Лестър, да — повтори Стантън и отново погледна към Лусиън. — Чувал съм, че имението му носи двадесет и пет хиляди лири годишен доход. Както и да е, миналата седмица се срещнахме в парка по време на утринната езда и се заговорихме. Той ми каза, че е дошъл в града, за да си търси невеста. Изглежда неговата съпруга е починала, без да му роди наследник. Сега лорд Хадън изгаря от нетърпение да запълни тази липса. Освен това…
— Колко е годишен? — прекъсна го Стивън.
— Петдесет-шестдесет — сви рамене Стантън. — Някъде там.
Лусиън замислено разтри брадичката си. За него възрастта на лорд Хадън нямаше съществено значение. Всъщност дори би могла да се окаже предимство. След като е толкова стар, той може би ще прояви снизхождение към плоската фигура на Алис. А годините и опитът биха му помогнали да се справи с твърдоглавието й. Затова Лусиън кимна бавно и попита:
— Уточни ли лорд Хадън точно каква невеста си търси?
— Млада и девствена и, разбира се, здрава, та да му роди наследник.
Брадуел шумно се изкашля, за да привлече вниманието.
— Длъжен съм да ви съобщя, че лорд Хадън е методист, и то доста строг.
Лусиън сви рамене.
— В такъв случай без съмнение ще има отрезвяващо влияние върху младото момиче.
Стантън присви кривогледите си очи.
— Не бях разбрал, че повереница ти се нуждае от отрезвяващо влияние.
Лусиън едва не прехапа езика си. Премести поглед от Стантън към Брадуел, който се взираше в него през монокъла си, и поясни:
— Тя е млада и като всички млади жени силно се влияе. Просто исках да кажа, че навярно лорд Хадън ще бъде тъкмо подходящият пример, който тя да следва. — Едва не се усмихна, като видя как Стантън дава знак на Брадуел да впише името на лорд Хадън в списъка с кандидатите. Значи успя да разсее съмненията на двамата сплетници, и то без да му се налага да лъже. Погледна към Стивън, за да види дали прилежно си води записки.
Но приятелят му се взираше в него, а на лицето му бе изписан израз на неподправен ужас.
— Не говориш сериозно, нали, Лус! Би било истинско безобразие да омъжиш бедното дете за някакъв религиозен фанатик, при това три пъти по-стар от него!
— Не е нужно един мъж да бъде млад, за да стане добър съпруг — хладно го осведоми Лусиън. — Освен това няма нищо лошо да си набожен и благочестив.
Стивън избухна в смях.
— Ха! Обзалагам се, че много бързо ще промениш мнението си, ако те заставят да си легнеш с някоя стара набожна мома.
