вибрират и параходът се отдалечи от дока. След като започна бавното преминаване през канала, г-жа Холбрук, очевидно доволна от възстановяването на семейната хармония, предложи да изпият кафето си на горната палуба и да наблюдават залеза на слънцето в пустинята. Една дума на Холбрук към главния камериер бе достатъчна да преодолее всяка трудност и след малко, прикрити от тентата на дясната страна на палубата, те сърбаха горещо кафе около една кръгла маса, която бе заредена с десерт от пресни плодове, чоу-чоу и консервиран джинджифил. Големият разтопен диск се плъзна в огромната пясъчна пустиня. В безбрежната светлина се очертаваха палмови дървета; бавно се поклащаше верига от камили, бедуински шатри, едно номадско племе. След това на индиговото небе се появи луната, която ставаше все по-бляскава с настъпването на нощта. В главния салон под тях корабният оркестър започна меко да свири подбор от популярни мелодии. Мъри, който бе седнал до Дорис, я чу да въздъхва неспокойно. Тя лежеше на шезлонга с ръце скръстени зад главата си и се въртеше, като че ли не можеше да си намери място.
— Не ви ли е удобно? — запита той. — Позволете ми да ви донеса възглавничка.
— Възглавничка! Извинете, ако съм се усмихнала. Всичко ще се оправи. Малко съм възбудена тази нощ.
— Кой ли не е развълнуван? Човек може да почувства, че е в Изтока. Какво небе!
— И с музика — тя изтананика няколко такта от „Сърцето ми е спряло неподвижно“, спря, пак затананика, след това възкликна: — Ако това продължава, ще откача.
— Преди да направите това, позволете ми да ви благодаря, че сте избрали такъв красив часовник.
— Знам какво да харесам. Харесах часовника и, съвсем откровено, харесвам и вас. Нещо против?
— Ни най-малко. Поласкан съм и съм благодарен.
Никой от двамата не проговори в продължение на една минута, след което тя наруши мълчанието отново.
— Не ви ли става нещо тука, горе? Като че ли се къпеш в топло мляко. Никога не съм опитвала, разбира се, но идеята е добра. Млечният път. Но човек все ще изгубва сапуна. Бих желала да плуваме. Не в отвратителния малък басейн. На някой пуст плаж, който да бъде само наш, без да има нужда да мислим за бански костюми. — Тя се засмя отново. — Не се правете на ударен, глупчо такъв. Не сте ли се чувствали някога целият задъхан и възбуден, като че ли сте на върха на света? — Тя взе да тактува с обувка по пода и запя: — „Седя на върха на света, пея си песен и крача унесена…“ — Такова чудесно усеща… не. Когато ме обхване, аз съм готова на всичко. Тази нощ съм точно така, ако ви интересува. — Тя се протегна с цялото си тяло, затананика, след това седна.
— Не мога да си избия от главата тази проклета мелодия. Какъв сте дървеняк! Сигурна съм, че искате да танцуваме. Хайде, елате да направим един тур.
Последва неловка пауза; той каза:
— Боя се, че няма да ви допадна особено.
— Защо не?
— Може би ще се изненадате. Аз не зная да танцувам.
— Какво! Я повторете още един път. Вие ме пързаляте.
— Не мога! — Не можа да не се усмихне на израза й. — Бях твърде зает да избутам колежа, за да науча каквито и да било салонни трикове.
— Добре, сега ви се отдава благоприятна възможност. Това е ужасно лесно, ако имате добър учител. А аз съм точно такава.
— Не, недейте! Само ще ви изпотъпча краката и ще стана съвсем за резил.
— Че кой ще ви гледа тук. Старецът е отишъл в бара, а мама е задрямала. Имаме луна и музика. Чудесна възможност. Съвсем безплатна, гратис, за нищо… — Тя се изправи и протегна ръка. — Хайде, аз ще ви оправя настроението.
Той се надигна и твърде предпазливо постави ръката си около кръста й. Започнаха.
— Това е фокстрот — каза тя. — Просто спазвайте такта. Ситни стъпки. Сега обръщане. Завъртете се. Дръжте ме по-здраво. Няма да се счупя. По-здраво казах. Така е по-добре сега. Колкото и странно да изглежда, предполага се да го правим и двамата.
Беше изненадващо лесно. Мелодията бе толкова увличаща, тя бе толкова добра танцьорка, така отзивчива, с такава лека и плавна стойка, че той инстинктивно следваше ритъма и импровизираше стъпки, и се носеше без да мисли. Когато музиката долу свърши, тя му кимна снизходително и многозначително.
— Нали ви казвах?
— Чудесно е — съгласи се той. — Нямах представа. А и като упражнение е добро.
Тя се засмя странно и късо.
— Може и така да се изтълкува.
— Разбира се, вие сте експерт, чудесен експерт, наистина.
— Това е едно от нещата, по които съм наистина луда. През последните години в училището с едно момиче често се измъквахме събота вечер и ходехме в местния „Палас“. Преструвахме се, че сме проститутки, разбирате ли, по шест цента на сеанс. Станаха някои майтапи, честна дума, смехории и занасяници, докато една вечер се дигна истински скандал…
— Това ли бе причината да напуснете училище?
Неочаквано тя тръсна главата си назад с обиден вид.
— Това е съвсем личен въпрос. Не обичам да се поставя по такъв начин. Не беше по моя вина. Всъщност, ако искате да знаете, танцувала съм само с Бърт, собствения си брат. А той е напълно достоен за уважение. — Тя се засмя изведнъж. — Дали пък е такъв? Е, няма никакво значение, прощавам ви. Сега ми дайте една цигара и ми донесете запалката. Те са в чантата ми до столовете.
Когато той натисна запалката, тя се наведе към него.
— Не пушите ли такива? — Той поклати глава, когато тя му предложи цигара. — От колко много неща се лишавате.
— Един ден ще имам всичко.
— Недейте отлага толкова дълго. Аз винаги се насочвам направо към онова, което желая.
Те стояха гърбом към парапета, докато музиката засвири отново, след това тя захвърли полуизпушената си цигара и се обърна към него.
— Започваме отново! Вложете малко чувство в танца. Представете си, че току-що сте ме хванали на пиацата в Блекпул и наистина сме се сдушили.
— Господи! — усмихна се той. — Това изобщо не е в стила ми.
— Затова сте толкова мил — промърмори тя, притискайки се малко по-близо до него. — И въпреки всичко, опитайте.
Те танцуваха следващите три танца и той чувстваше напредъка си. Това бе нещо ново и той се радваше, че може да схване толкова бързо стъпките. Но с оглед на благоприличието не трябваше да се прекалява, когато приближиха майка й, той се оттегли.
— Благодаря ви много, Дорис. Това бе просто знаменито, а сега — той погледна новия си часовник — трябва да ви кажа лека нощ.
— Лека нощ? Глупости! Съвсем рано е и ние едва сега започваме да се забавляваме.
— Не, наистина, Дорис. Трябва да слизам долу.
Тя впери поглед в него. Нейните големи сини очи потъмняха от яд и разочарование.
— Може ли да сте толкова глупав? Да разваляте всичко; и тази луна, и точно когато започваме да добиваме настроение? Ще поседнем малко, ако сте уморен.
— Не съм уморен, но наистина мисля, че е време и за двамата да се приберем.
Г-жа Холбрук, която се бе събудила и ги бе наблюдавала снизходително, изглежда че мислеше същото. Тя стана и се отправи към тях.
— Време е за лягане — каза тя. — За всички ни денят бе уморителен.
— Вие направихте този ден наистина приятен за мене — каза Мъри с благодарност.
— Ще съжалявате, че ме оставяте по такъв начин да си отида! — каза Дорис на ухото му, без да движи устните си, когато той минаваше покрай нея. — Само чакайте!
Тя се шегува, си каза той. Не може да мисля това. Пожелаха си лека нощ — Дорис страшно свирепо; тя наистина изглеждаше разстроена. След това, с последните тактове на „Дезире“ в ушите си, той слезе до каютата си, запали лампата и там, на шкафчето му, го гледаха като жив упрек писмата от къщи.
